Италия. Разболях се от пневмония и на първи юли лежах в една военна болница в Неапол. На двайсет и четвърти юли все още не бях добре и ме откараха със самолет в Маракеш да се възстановявам. Настаниха ме в същата стая, където е живял Чърчил. На двайсети август отлетях за Лондон и Останах там до шести септември, когато се върнах във Вашингтон. Ако си бяхте извадили бележника, както ви казах, щяхте да си запишете тези дати. — Той обърна глава и извика: — Оскар!
Голямата врата се отвори, Оскар влезе и застана с ръка на дръжката.
— Безмозъчни идиоти! — продължи Джарет. — Особено Макрей — той е идиот по рождение! Щом като не са знаели къде й как съм прекарал онова лято, трябвало е да проучат. Всеки с капка мозък би го сторил. Оскар, този човек си тръгва и повече няма да се връща. — Той се обърна и излезе през вратата, откъдето беше влязъл.
Не бях в настроение за още едно състезание по надчакване с Оскар. Тръгнах си — през голямата врата, през хола, по коридора — и излязох. За малко да си забравя шлифера, но го забелязах с крайчеца на окото си и си го взех. Не си направих труда да го обличам до колата, тъй като пороят беше преминал и сега само ръмеше.
Имах късмет, че не ме глобиха. Обикновено по магистралата карам с шейсет мили, но десетина пъти вдигнах почти седемдесет и това вероятно е мой личен рекорд по този маршрут. Сигурно зад това се криеше желанието ми да приключа с шофирането и да се заема с размишления, но явно нещо ме мъчеше, защото в един момент натиснах спирачката, отбих на тревата край пътя, извадих бележника си и записах имената и датите, които Джарет беше изредил. Излязох пак на магистралата и си казах на глас:
— Господи, ако не мога да се доверя дори на собствената си памет, най-добре да се откажа!
Точно в осем изкачих стъпалата пред старата кафява къща И си отключих. Улф беше в трапезарията. Надникнах, казах му, че ще хапна в кухнята и продължих натам. Фриц, който винаги вечеря в девет, седеше на високия стол пред голямата маса и се забавляваше с няколко глави артишок. Щом влязох, той завъртя очи и каза:
— А-а! Връщаш се невредим. Ял ли си?
— Не.
— Той се тревожеше за теб. — Фриц стана от стола. — Аз, както знаеш, никога не се тревожа за теб. Останала е малко крем-супа от миди…
— Благодаря. Не ми се яде супа. Искам да дъвча неща Да не би да ми кажеш, че е изял цялата патица?
— А, не! Познавах един швейцарец, който веднъж изяде две патици. — Фриц беше вече пред печката и слагаше нещо да се топли. — Приятно ли пътува?
— Пътувах отвратително. — Отидох до шкафа да извадя една бутилка. — Не искам нито мляко, нито кафе. Каня се да изпия литър уиски.
— Само че не тук, Арчи. За това си има място — в твоята стая: Искаш ли моркови по фламандски?
Приех. Налях си чаша уиски, седнах на масичката, където обикновено закусвам, отпих глътка и се намръщих. Като видя изражението ми, Фриц замълча.
Надигах чашата за трети път, когато вратата се отвори и се появи Улф.
— Ще пия кафето тук — каза той на Фриц и се възкачи на високия стол пред голямата маса. Навремето си беше купил специално стол, достатъчно голям да побере задните му части, и го беше сложил в кухнята, но на другия ден столът изчезна. Фриц го беше свалил в мазето. Доколкото знам, никой от двамата повече не спомена за този стол.
Друго нещо, което не се споменава, но е добре известно, е, че забраната да се говори за работа на масата не важи, ако се храня сам в кухнята или офиса, тъй като става дума за закуска, а не за истинско ядене. Ето защо, след като закуската беше пред мен и сдъвках и преглътнах гигантско парче от патицата а ла Мондор с малко моркови, аз се обърнах към Улф:
— Благодаря ви. Знаехте, че нещо ми тежи и искам да се разтоваря и дойдохте да пиете кафето си тук, кацнали на този неудобен шиш, вместо да си седите на стола в офиса.
Той направи гримаса.
— Храниш се и пиеш уиски.
— Би трябвало да е отвара от бучиниш. Кой пиеше такава отвара?
— Позираш. Говорили сме надълго и нашироко за това.
— Неведнъж. Какво ти тежи?
— Отрязах си от патицата с ножа — дръжката му беше дървена, а острието на пръв поглед тъпо, но ставаше да нарежете риба на тънки филийки. В оранжерията е пълно с неръждаема стомана, например стойките на сандъчетата, но в кухнята и трапезарията приборите от неръждаема стомана са забранени.
— Този нож става за харакири — отбелязах аз, — но човек трябва да знае как да го държи, за да свърши тази работа. Ще ви разказвам с продължение между два залъка. И между две глътки уиски.
Започнах да му предавам разговора дословно, на порции по няколко изречения. Когато стигнах до последните думи на Джарет, морковите изчезнаха, от патицата останаха само кости и почти изтопих соса с франзелата. Улф допи кафето и си наля втора чаша.
Лапнах последното парче патица и казах:
— Не ми харесва мисълта за харакири на пълен стомах, а и все едно, нямам никакви коментари. Искате ли вие да започнете пръв?
— Не. Имал си два часа да обмислиш нещата.
— Карах без да мисля. Е, добре — естествено ще започна от неговото алиби. Почти със сигурност е истинско, защото знае, че може да се провери. Според мен, Сол или Ори все пак трябва да се заемат с тази работа — не само с подробностите, но също дали тя е прекарала известно време с него през този период — дори да приемем, че целия юли е лежал болен от пневмония. Според мен ще е загуба на време и пари. Вероятността той да е бащата на Ейми е едно на петдесет. Прекалено уверен е, че сме стигнали до задънена улица. Това обаче трябва да се провери.
— Ори — кимна Улф. — Сол ще ни е необходим за по-трудни задачи.
— Без друго. Сега по отношение на мен. Сам съм си виновен за всичко. Фриц, размислих. Ще ми дадеш ли малко кафе?
Моля те, налей ти, ръката ми трепери. — Обърнах стола си, за да съм с лице към Улф. — Не мога да обвинявам Макрей. Дори да е знаел къде е бил Джарет през онова лято, не е знаел кога е родена Ейми. Не казахме на Балу, значи и той не би могъл да му каже. Обаче аз? Да бях полуидиот, пак трябваше да попитам Макрей къде е бил Балу през юли 1944. Сам съм си виновен, че бих път дотам в дъжда и си изпросих тази маймуна да ми натрие носа. Изхвърлете ме. Не ми плащайте за тази седмица. Ще си потърся работа да шия копчета. Фриц, който ми наливаше кафето, каза:
— Това ще е невъзможно, ако си направиш харакири, Арчи. — Той не би изрекъл такова нещо пред Улф в трапезарията или офиса, но сега бяхме на негова територия.
— Не е било съвсем напразно — каза Улф. — Дал ти е потвърждение за нещо, което преди беше само основателно предположение — знае рождения ден на Ейми. Сега сме сигурни в това. Репетирал е всички тези имена и дати преди да пристигнеш.
— Аха! — Отпих глътка и се опарих. — Много ме утешихте. С това коментарите са почти изчерпани. Един въпрос. Да съобщя ли на клиентката, че майка й се казва Карлота Вон?
— По-добре недей. Не сега. Достатъчно е да й споменеш по телефона, че според нас слабо вероятно е мистър Джарет да й е баща. Колко е часът? — попита той, защото за да погледне кухненския часовник, трябваше да извърти глава на сто и осемдесет градуса.
— Осем и трийсет и пет.
— Ще закъснееш за покер. В апартамента на Сол ли ще играете?
— Да, както винаги.
— Ако Сол е свободен утре сутринта, помоли го да дойде в десет. Повикай Фред и Ори също в десет. Като дойдат, разкажи им всичко — трябва да го знаят, няма какво да крием. Ти си виждал мистър Джарет, аз не съм. Нужно ми е твоето мнение. В писмото на Елинър Деново пише: „Тези пари са от баща ти“.
Знаем, че парите са изпратени от мистър Джарет и първият чек е пристигнал две седмици след раждането, но изглежда той не е бащата. Е? Ти си го видял. Какви са били подбудите му?
— Да, видях го. — Отпих глътка кафе. — И го чух. Един господ знае причините някой мъж да изпраща на
