Половин час по-късно, карайки в северна посока по Хенри Хъдсън Паркуей, без да превишавам шейсет мили, не бях преизпълнен нито с професионална, нито с лична гордост. Професионално бяхме пренебрегнали клиентката. В петък сутринта й казах по телефона, че е слабо вероятно Джарет да й е баща, обясних й защо и това беше всичко. Тя заслужаваше да знае, че не е сгрешила за Деново и истинското име на майка й е Карлота Вон — бихме могли да й дадем поне това за седемте дни, откакто се занимавахме със случая. Относно личната ми гордост, отивах да прекарам уикенда край плувен басейн сред природата, докато в същото време. Ори се ровеше из военните архиви във Вашингтон, а Сол и Фред вървяха по следи, които вероятно нямаше да ги изведат доникъде. В момента би трябвало да извърша нещо блестящо, например да намеря някъде дюшек с косми от двама души и в лабораторията да установят, че те принадлежат на Карлота Вон, известна още като Елинър Деново, и Юджийн Джарет.
Не се чувствах особено по-добре и в неделя вечерта, когато карах обратно към Ню Йорк. Уикендът се беше объркал. Освен мен, никога няма повече от един гостенин. Може да е всякакъв — като се почне от някоя поетеса и се стигне до каубой от ранчото на Лили в Монтана. Този път беше Ейми Деново. Тя сложи добро начало само час след пристигането ми. Започна да ме нарича Арчи. Бихме на терасата. Тъкмо свърших пържолата, приготвена от Мими — те вече бяха вечеряли — и се захващах с боровинковата торта, когато Ейми извади цигара, аз й я запалих и тя каза: „Благодаря ти, Арчи“.
Лили, разбира се, не промени изражението си. Това не би било в стила й. Но доколкото знаеше, Ейми ме беше виждала само три пъти за общо девет минути и не беше нужно да е произволно съчетание от неразбираеми постъпки, за да полюбопитства какво става. Дали Ейми просто се държеше предизвикателно или аз бях решил да я опозная по-добре, но не у Лили и бях действал съответно? Не можех да й кажа защо мис Деново е наела Улф, така че премълчах. Създаде се обаче напрежение. Между нас с Лили има твърдо споразумение, че това, което правя, си е моя работа, освен ако не е свързано с нея, както и обратното. Но поради факта, че се бях запознал с мис Деново в нейния апартамент, случаят ставаше спорен и не допринесе за приятния уикенд.
Не допринесоха и някои други неща. Сред петимата поканени на обяд в събота имаше една жена със зелена перука, която разполагаше със сигурна вътрешна информация, че президентът Джонсън и Дийн Ръск са взели решение преди три години да избият всички китайци с водородни бомби — това била истинската причина за действията им във Виетнам. Разбира се, единственият начин да се държите с такава глупачка е да не й обръщате внимание, но тя продължи да повтаря историята на висок глас. Накрая й казах, че разполагам със сигурна вътрешна информация за сенатора Фулбрайт, който има любовна афера с една от държанките на Хо Ши Мин и това е истинската причина да настоява за прекратяване на бомбардировките. Сбърках. Историята й хареса и тя пожела да научи всички подробности.
В неделя следобед дойдоха неканени гости — една двойка, която бях виждал и преди — имаха къща близо до Бедфърд Вилидж. Самите те не бяха толкова неприятни, но доведоха един човек, който много искал да се запознае с мен. Казваше се Флойд Ванс и се представи като консултант по връзки с обществеността. Явно му бях нужен, за да се запознае с Ниро Улф. Търсеше си клиенти. Заяви, че ако някому е нужен обществен имидж, изграден от професионалисти, то това е именно частният детектив, и много искал да разработи проект и да го предложи на Ниро Улф. Каза също, че ако в момента работим по някакъв случай и му разкажа за него, би могъл да го използва като основа за проекта. При тези думи присвих очи, наострих леко уши и го пресякох, като си помислих, че може би самият той се опитва да изпълнява детективска поръчка за някого, например за Сайръс М. Джарет, но накрая реших, че това е просто един от онези хора, които до такава степен са се посветили на подобряване на чуждия имидж, Че не им остава време за техния собствен. Веднъж се запознах с такъв човек, който… не, стига за този уикенд.
Така че, както вече казах, не се чувствах много по-добре на връщане. Понякога и предметите помрачават радостта от живота — например, карате с осемдесет и пукате гума или бързате и ви се къса копче на ризата, но по-често причината са хората. Разбира се, от тримата, които спомогнаха за съсипването на уикенда, само Ейми имаше траен принос. Лили щеше да изпитва съмнения около седмица, а и кой на нейно място не би ги изпитвал, но нямах намерение да й давам обяснения. Ако двама души искат да се разбират помежду си, а се наложи да си обясняват един на друг някои неща, става опасно. Реших да разкрия на клиентката истинското име на майка й, когато съм в подходящо настроение.
Глава 9
Неприятната част, когато вместо да дадете името, адреса и телефона си, посочите номер на обявата, особено ако я публикуват едновременно в три вестника, е събирането на отговорите. В понеделник сутринта в десет се обадих, разбрах, че са се получили няколко писма и отидох да ги взема. Дадоха ми два от „Таймс“ и четири от „Газет“, отворих ги на място, установих, че са налудничави и си направих труда да ги занеса вкъщи, само защото винаги съхранявам всичко по дадена поръчка, докато не приключим. Някакъв човек пишеше, че Карлота Вой е баба му и тя може би наистина се е казвала Карлота Вон, обаче не споменаваше нищо за Елинър Деново.
Прибрах се малко след единайсет, Фриц ми съобщи, че никой не се е обаждал, но щом влязох в офиса, телефонът позвъни, насочих се към бюрото си, кимнах в движение на Улф и вдигнах слушалката.
— Офисът на Ниро Улф, Арчи Гудуин е на телефона.
Чух женски глас:
— Добро утро. Мистър Джарет би искал да говори с мистър Улф.
— Добро утро. Моля дайте ми мистър Джарет.
— Там ли е мистър Улф?
— Да.
— Моля да се обади той.
— Слушайте. — Направих знак на Улф. — Миналия петък позвъних на мистър Макрей, за да разговаря с мистър Улф и ме принудихте да накарам мистър Улф да чака. Не може така всеки път. Свържете ме с мистър Джарет или ще затворя.
— Моля кажете ми името си.
— Арчи Гудуин.
— Моля почакайте на телефона, мистър Гудуин.
Засякох времето по часовника си — две минути и двайсет секунди. Улф беше вдигнал слушалката.
— На телефона е Юджийн Джарет. Ниро Улф?
— Моля почакайте, мистър Джарет — отвърнах аз.
Улф би трябвало да почака поне минута, но той мрази както да слуша, така и да говори по телефона.
— Аз съм Ниро Улф. Да, мистър Джарет?
— Получих писмото ви. Ще дойда към шест.
— Добре. Както споменавам в писмото, ще ви бъда признателен. Очаквам ви.
Двамата затвориха едновременно. Ето случай, при който прелюдията трае пет минути, а самият контакт — около десет секунди. В една статия от някакъв ерудит в неделния „Ню Йорк Таймс Магазин“, която прочетох през уикенда, се обясняваше защо именно сега живеем в епохата на мигновените комуникации.
В утринната поща имаше пет-шест писма, които изискваха или поне получиха внимание, но телефонът няколко пъти ни прекъсна — първо се обади Сол, който не беше открил нищо, после Фред, който беше намерил трима души и те бяха разпознали снимките, но без каквато и да е полза, и накрая Ори от Вашингтон, който беше проверил повечето имена и дати, посочени от Джарет и работеше върху останалите. Престоят в болницата през почти целия юли беше извън съмнение. Сигурно си мислите, че клиентката ни получаваше много малко срещу парите си — съгласен съм с вас. Прескочих до пощенската кутия на ъгъла и докато се върна, стана време за обяд. На път към трапезарията, Улф спомена нещо за мистър Креймър и го попитах дали се е обаждал. Отвърна ми, че е го е посетил в събота вечер без предупреждение.
Съжалих, че съм изпуснал срещата им, защото винаги си заслужава да чуете разговора между двамата. Наблюдавате изкуството да се съобщава много с малко думи, както и обратното. Затова като се върнахме пак в офиса след обяд, подхвърлих, че бих искал да знам какво е искал Креймър, а Улф изръмжа, че е искал
