онова, което винаги иска — информация, но той самият не казал нищо, което би ни помогнало. Облегнах се назад и кръстосах крак върху крак.
— Не съм броил, но най-малко хиляда пъти съм ви предавал дословно най-различни разговори. Не мога да ви накарам насила, защото вие ми плащате заплата, а не аз на вас, но бих могъл да ви помоля. Моля ви.
Крайчецът на устните му помръдна на около милиметър. За него това е широка усмивка.
— Паметта ми не отстъпва на твоята, Арчи.
— Значи няма да се напрягате. Казах дословно.
— Чух. — Той ме изгледа накриво. — Ами… Мистър Креймър — отвори му Фриц — дойде малко след шест. Разменихме…
— Точният час?
— Аз не нося часовник като теб. Поздравихме се и той седна.
„
Той прекъсна разказа си и попита:
— Как, по дяволите, е разбрал, че обявата е от мен? Вдигнах ръце.
— Някой от някой вестник е направил услуга на някое ченге; Ако науча кой е, може да се оплачете на издателя.
— Пфу! Как ли не! Продължавам:
„
Улф помаха с ръка към вратата да ми покаже как изпраща Креймър.
— Другия път ще включа магнетофона. Въпроси?
Смених позата си и поразкърших рамене.
— Нямам въпроси. Само две забележки. Първо, струва ми се, че пропуснахте една-две думи, особено една, която той често употребява. Това е цензура, а вие сте против нея. Второ, около тази катастрофа има нещо по-особено и няма да е лошо да разберем какво е то. Креймър не би се заел лично с подобен случай отпреди три месеца, независимо дали вие се интересувате от жертвата, ако няма нещо особено. Може би е имало следа, която е изстинала — все едно, имало е нещо. Но както казахте, разследваме живота, а не смъртта й. Благодаря за доклада. Задоволително.
Улф натисна звънеца за бира — два пъти късо, един път дълго.
Прекарах по-голямата част от следващите три часа без да открия почти нищо за Юджийн Джарет. Той не беше включен в „Кой кой е“ и тъй като в офиса нямаше друг възможен източник на информация за него, излязох на разходка и тръгнах по сенчестата страна на улицата. В документацията на вестник „Газет“ намерих само четири изрезки за него. В двете, които си заслужаваше да препиша в бележника си, се споменаваше, че се е оженил за някоя си Адел Болдуин на 18 ноември 1951 и е станал вицепрезидент на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ през декември 1959. Лон Коен не знаеше абсолютно нищо за него, не знаеха и другите от „Газет“, които попита по телефона. На излизане спрях на шестнайсетия етаж да проверя дали са се получили още отговори на обявата — дадоха ми две писма, които бяха като предишните.
От „Таймс“ взех още едно писмо с абсурдно съдържание, а в документацията липсваха сведения за Юджийн Джарет, освен банални факти като това, че е завършил Харвард в 1945 и е дал вечеря в чест на някого през 1963. Най-голям неуспех претърпях в градската библиотека, където се заинатих и стоях цял час. Няма да повярвате, но след толкова високопрофесионално разследване, когато се върнах в старата кафява къща малко преди шест, така и не разбрах дали вицепрезидентът на третата по големина банка в Ню Йорк има или няма деца. Това обаче е факт. Бях излязъл с мисълта, че трябва да се върна навреме, за да се кача в оранжерията и да информирам Улф за Джарет преди да пристигне, но не си струваше дори да му звъня по домофона. Той слезе в офиса и му казах, че по външността на Юджийн Джарет ще научим повече за него, отколкото от данните, които съм събрал за цял следобед. На вратата се позвъни.
Не бях сгрешил. Отворих му, поканих го в офиса и го настаних в червеното кожено кресло. Поразгледах го и това, което разбрах, може би беше несъществено и маловажно, но поне сигурно. Ако от вицепрезидента на голяма банка се очаква да върши нещо, той не ставаше за този пост. По нищо не приличаше на баща си, най-малко по очите. И неговите бяха сивосини, но дори когато гледаше право във вас, изпитвахте чувството, че вижда нещо друго — може би кораб, с който иска да отплава нанякъде или красиво момиче в облаците. Аз самият не се отдавам често на фантазии и споменавам това, за да разберете въздействието на тези очи. Би било глупаво да очаквате от такъв човек да свърши някаква работа. Останалото беше горе-долу нормално — беше висок колкото мен, с широки рамене, обикновено лице. Той седна, не обърна внимание нито на мен, нито на Улф и без да бърза огледа стаята. Явно килимът му хареса, но най-дълго задържа поглед върху глобуса над библиотеката. Малцина посетители са виждали толкова голям глобус — диаметърът му е деветдесет сантиметра.
Накрая се обърна към Улф и каза:
— Удивителна професия е вашата, мистър Улф. Хората идват при вас да получат отговор на някакъв въпрос — точно както някога са отивали при Питията в Делфи или при Кларийския пророк. Разбира се, вие не претендирате за гадателски способности. Само шарлатаните постъпват така. Какъв сте вие — учен или човек на изкуството? Улф се намръщи.
— Ако обичате, мистър Джарет, без етикети. Етикетите са за предметите, които хората правят, не за самите тях. И най-първобитният човек е прекалено сложен, за да му лепнете етикет. Вие имате ли определение за себе си?
— Не. Мога обаче да дам определение за всеки човек, чийто способности са съсредоточени върху една- единствена цел. Мога да сложа етикет на Шарл де Гол, на Робърт Уелч, на Стоукли Кармайкъл.
— Ако е така, не бързайте да ги лепите и си пригответе резерви.