Той погледна книгата, която четеше — както винаги на бюрото пред него — вдигна я, пусна я и ме изгледа възмутено.
Глава 10
Шейсет и осем часа по-късно — в четвъртък следобед в три часа двамата с Улф седяхме в офиса и нямахме какво повече да си кажем. Все още знаехме само онова, което ни беше известно в понеделник вечер — при това бяхме общо петима детективи.
Но първо, да завършим с Юджийн Джарет. В 8:50 във вторник сутринта се качих с асансьора на десетия етаж в една сграда на Парк Авеню около Осемдесета улица, съобщих името си на секретарката и тя ме изпрати в широка старомодна стая с осем-девет маси и двайсетина стола, подредени до стената и заети от хора с недотам весел вид, но това не ме разстрои особено, защото на табелката пред вратата прочетох имената не четирима доктори. В 9:20 се появи друга жена. Покани ме да я последвам по коридора и отвори една врата. Вътре сивокос мъж с гъсти черни вежди и голяма изморена уста пишеше нещо на бюрото. Той ми кимна й посочи към стола, продължи да пише още няколко минути, после остави писалката и се обърна към мен. Попита ме дали се казвам Арчи Гудуин, потвърдих, той допълни, че тъй като информацията, която трябва да ми даде, е, поверителна, иска да е абсолютно сигурен…
Извадих портфейла си и му показах разни доказателства, той кимна и погледна часовника си.
— Вместихме ви в графика, защото мистър Джарет каза, че е спешно. Помоли ме да потвърдя казаното от него — че е стерилен и цял живот е бил такъв. Много добре, потвърждавам това. Вярно е.
— Ако нямате нищо против — отвърнах аз, — и ние искаме да сме абсолютно сигурни. От личен опит ли знаете това? Да не е от втора ръка?
— Не бих направил такова изявление, ако беше от втора ръка. Знам го като негов лекуващ лекар. От четири прегледа и редовни изследвания в продължение на седемнайсет години. Не само броят на сперматозоидите per se е прекалено малък, но и процентът на анормалните форми е твърде висок. Няма място за съмнение.
— Благодаря ви. От седемнайсет години — значи от 1950? А преди това? Например в 1944 година?
Той поклати глава.
— Изключително слабо вероятно. Бих допуснал такава възможност само при неопровержими доказателства. И дори тогава с известно колебание. Познавам семейството близо трийсет години, от 1940. Ако Юджийн Джарет е бил фертилен в 1944, то само някои инфекции — заушки е най-често срещаната биха могли да причинят сегашното му състояние, а той не е боледувал от такива. — Той погледна часовника си. — Мистър Джарет не спомена за какво е нужно всичко това. Направо смешно е, ако го съдят за бащинство. С удоволствие ще свидетелствувам в съда.
Поблагодарих му още веднъж и си тръгнах. Толкова за Юджийн Джарет. На път за вкъщи обаче се отбих в кабинета на доктор Волмър, къщата му е близо до нашата, и го разпитах за репутацията на доктор Джеймс Одел Уъртингтън, за броя на сперматозоидите, абнормалните форми и заушките и по този начин въпросът с Юджийн Джарет приключи. В сряда Ори се върна от Вашингтон с три изписани бележника със сведения от служебните архиви. Така приключихме и със Сайръс М. Джарет. Всички имена и дати, които Джарет ми беше изредил, съвпадаха и ако си беше взел един ден отпуск, за да прелети над Атлантическия океан по лична работа инкогнито, откъде ли беше намерил самолет през военно време?
В понеделник след вечеря прекарах няколко часа с клиентката. Новините, че истинското име на майка й е Карлота Вон и произхожда от Уисконсин, не й направиха силно впечатление — както отбеляза, познавала майка си откакто се помни. Не беше особено впечатлена и от факта, че двамата, Джарет отпадат от списъка на заподозрените — не се интересуваше от мъже, които не са й бащи. Единственото, което искаше, беше да открие своя баща. Недвусмислено й обясних, че вече не търсим под дърво и камък, а търсим подходящи дървета и камъни, и никой не знае колко време ще продължи това. Тя си спомни за баса, че ще открием баща й за три дни, който й бях предложил преди седмица и съжали, че не го е приела.
Сол и Фред продължиха да търсят камъни до вторник на обяд, когато получихме още седем отговора по обявата — три от тях заслужаваха един поглед. Сол се зае с писмото на някакъв обущар от Западна петдесети четвърта улица, който пишеше, че Карлота Вон му е била клиентка за няколко месеца през 1944. Беше се получило в „Дейли Нюз“. Сол отиде да се срещне с него, като занесе снимки на още шест млади жени — обущарят беше разпознал Карлота Вон от пръв поглед. Не бил чувал нищо за никаква Елинър Деново, но помнел, че през лятото на 1944, Карлота Вон редовно носела обувките си при него за поправка и лъскане, защото през онзи август синът му загинал на фронта във Франция. Не можел да си спомни кога я видял за последен път, но му се струвало, че било в края на лятото или началото на есента. Беше почти сигурен, че не му е давала адреса си, но дори и да е било така, не го пазеше. Разбира се, сигурно е живеела наблизо и след като беше олекнал с петстотин долара, Сол се зае да проучва района.
Друго писмо — взех го от „Таймс“ — беше от някаква жена, която през 1944 била продавачка в „Олдмън“, а сега се намираше в старчески дом в Феърфийлд Каунти. Фред се зае с нея и установи, че спомените й са доста смътни. Двайсет и четири часа по-късно той все още се мъчеше да разбере.
Откъде е знаела, че клиентката, която обслужила няколко пъти, се казва Карлота Вон, тъй като в магазина нямаше никакви следи от поръчки на това име. Но и тя беше посочила Карлота Вон сред седемте снимки, така че си получи петте стотачки.
Третият отговор, който изглеждаше достоверен — получи се в „Газет“ — беше от някакъв си Салваторе Мандзони. С него се заех аз. Работеше като келнер в „Сарди“ от петнайсет родини. В 1944 бил келнер в ресторант „Туфити“ на Източна четирийсет и шеста улица, който бил закрит в 1949, и Карлота Вон се хранела на една от масите му два-три пъти седмично в продължение на няколко месеца през 1944. Той я разпозна мигновено и знаеше, че се казва Карлота Вон, защото често си запазвала маса. Салваторе Мандзони беше истинско откритие и сигурно действително беше виждал бащата на Ейми не веднъж, а много пъти, тъй като Карлота Вон винаги идвала с мъж, при това един и същ.
Полазиха ме тръпки, като чух тези думи — господи, сега щеше да ми каже името! Само че не стана така. Не че Салваторе Мандзони не можеше да си го спомни. Просто не го Знаеше. Доколкото си спомняше, никога не била правена резервация на името на мъжа. Възможно е някой друг да го е познавал, може би Джузепе Туфити, собственик и управител на ресторанта, но кой знае дали е жив. Ако накарате някой да ви опише човек, когото е видял миналата седмица, едва ли ще добиете ясна представа за външността му. От 1944 бяха изминали двайсет и три години, а. Салваторе Мандзони беше виждал въпросния мъж главно седнал на маса, което е неблагоприятно. Научих следното: възраст — малко над трийсет. Ръст — около един и осемдесет. Тегло — около осемдесет килограма. Рамене може би широки, може би не толкова. Глава — малко по-голяма от средното. Лице — не кръгло, може би доста дълго; не бил светъл, може би имал лек тен. Коса — тъмнокестенява. Очи — кафяви (само предположение). Да, описа ми също така носа, устата, ушите и брадичката.
Ако по това описание наистина го виждате пред себе си, значи зрението ви е по-добро от моето. По описанието Джарет баща и син, и Бъртрам Макрей отпадаха, но те вече така и така бяха извън играта. Бих искал да знам дали ще ви е интересно с какво се занимавахме през следващите четирийсет и осем часа, но се съмнявам, защото беше напълно безполезно. В сряда сутринта Сол, Фред и завърналият се of Вашингтон Ори се присъединиха към нас. Ако можехме да установим кой е бил кавалерът на Карлота Вон през онова лято на 1944, имаше вероятност двайсет на едно да намерим бащата на Ейми, за което ни беше наела и ние хвърлихме всички сили. Понякога детективската работа е приятна, но друг път от нея може да ви заболи не само главата, но също корема, гърба, краката и задника. Често е така. В този случай беше точно така.
Както вече казах, в четвъртък следобед в три часа двамата с Улф седяхме в офиса и нямахме какво повече да си кажем. Сол, Фред и Ори все още ровеха, но когато се върнеха да докладват, едва ли бихме изживели особено разочарование, защото не очаквахме нищо. Улф пиеше втората си бира от обяд насам, което превишаваше квотата му, а аз току-що се връщах от кухнята с чаша ирландско уиски като пияница, който иска да удави мъката си. Погледнах Улф — седеше със затворени очи и стиснати зъби.
— Ако се мъчите да сметнете с колко сте вътре, сумата е над три бона, без да броим моята заплата — казах аз.
Той поклати глава, но не отвори очи.
— Правя разни предположения. Допускам, че бащата на мис Деново е убил майка й. По-лесно е да го
