офиса, представих го на Улф, кимнах към червеното кожено кресло, попитах го какво иска да пие и отидох в кухнята да изпълня поръчката — бренди и чаша вода.
Тримата мускетари докладваха по телефона, че както обикновено не са открили нищо, а аз им казах да дойдат в девет сутринта. Наричах ги така, защото веднъж Ори подхвърли, че са като тримата мускетари и се помъчихме да намерим по-подходяща дума. Пробвахме „тримата слухари“, „трите частни ченгета“, „тримата тайни агенти“, „тройката на Улф“, „трите куки“ и други. Накрая решихме, че никой от тези варианти не е подходящ и се спряхме на тримата мускетари. Те още не знаеха, че сега търсим не просто баща, но и убиец — запазих им това за сутринта, за да се наспят добре. На връщане от Двайсета улица потърсих пури „Бонита“ със златен етикет и ги намерих в третата будка, където попитах: Купих две за 65 цента и двамата с Улф ги разгледахме внимателно. Пурата „Бонита“ със златен етикет е дълга почти дванайсет сантиметра, средно дебела и средно заоблена в двата края. Продава се в целофанена опаковка, а на етикета пише „Златен етикет“, но липсва думата „Бонита“. Тя е изписана само на кутията. Запалих едната и дръпнах няколко пъти. Все пак никой от нас не можеше да претендира, че ако влезе в стая, където някой скоро е пушил пура, с готовност ще свидетелства под клетва, че става въпрос точно за „Бонита“ със златен етикет. Имаше вкус и миришеше на тютюн, което е повече, отколкото мога да твърдя за пурите на…, но пропускам името, защото може да прочете тези редове. Прибрах другата пура в чекмеджето и докладвах на Улф целия си разговор с Реймънд Торн отпреди десет дни, който дотогава не му бях предал дословно.
Първата забележка на Торн след глътка бренди беше, че от Улф в едър план на стола си и орхидеите, пръснати на бюрото пред него, би станал прекрасен едноминутен рекламен клип. Веднага добави, че той самият не прави много реклами, но един негов приятел се занимава с това и ще излезе страхотен клип. Наложи се Улф да потърка устни с ръка, за да не изрече думите, които бяха на езика му. Торн щеше да му помогне да намери убиеца, поне така се надяваше.
— Приятелят ми с удоволствие ще дойде да поговори с вас — каза Торн.
— Това може да почака — отвърна Улф. — Много съм зает с поръчката, която изпълнявам в момента. От името на мис Деново ви благодаря, че дойдохте. Казали, сте на мистър Гудуин, че не бихте могли да ни предоставите полезна информация, но често се случва човек да знае някакъв факт, без изобщо да осъзнава значението му. Веднъж разпитвах една млада жена в продължение на три дни за неща, които смяташе за несъществени дреболии и накрая се добрах до факт, уличаващ убиеца.
— Боя се, че не мога да ви отделя три дни. — Торн отпи глътка бренди и го задържа в устата си. — Този коняк е великолепен. Като стана дума за факти, явно сте знаели нещо, което не ми е известно. В онази обява… Предполагам, че обявата в „Таймс“ беше ваша?
— Да.
— В онази обява пишеше „известна като Елинър Деново“. Карлота еди-коя си, известна като Елинър Деново. Защо „известна като“, след като се казваше Деново по мъж? Името на дъщеря й е Ейми Деново.
— Това е едно от усложненията, мистър Торн. Казаното от клиентката пред детектива, когото е наела, макар и да не представлява тайна от юридическа гледна точка, често е поверително.
— По телефона Гудуин каза, че имате затруднения.
— Направо се видяхме в чудо.
— Все още смятате, че е било предумишлено убийство?
— Мис Деново сметта така, както мистър Гудуин ви каза преди десет дни. Дали аз съм на това мнение? Да, поради причини, които може да ви се сторят недостатъчни. Но това, че ви повикахме, не означава, че просто опипваме слепешком. Не е нереално да допуснем, че някое неотдавнашно събитие е станало повод за убийството, а вие сте чули или видели нещо, свързано по някакъв начин с това събитие. Как се обръщахте към нея, когато разговаряхте? Мисис Деново или Елинър?
— Елинър.
— Тогава и аз ще я наричам така. Колко души я наричаха Елинър?
— Ами… чакайте да си помисля… Трима… не, четирима. — Имената им?
— Вижте сега — Торн вдигна ръка, — това не само ще са несъществени дреболии, а направо глупости. Ще са нужни не три дни, а три седмици. Гудуин подхвърли, че може да е замесен някой от моята компания, а аз му казах, Че няма и най-слаба вероятност. Направо невъзможно е. Никой не беше в лични отношения с нея. Всъщност това се отнася и за мен. Често обядвахме или вечеряхме, а понякога дори закусвахме заедно, но си говорехме само по работа. — Той се обърна към мен. — Споменах ви колко бързо разбрах, че тя поставя дистанция между себе си и другите. — Той пак се обърна към Улф. — Разбира се, мога да ви кажа имената, но вярвайте ми, няма да стигнете доникъде.
— Не очаквам друго. В този род начинания често не стигате доникъде. Много добре, да пробваме по друг начин. Кога и къде видяхте Елинър за последен път?
— Онзи петък, към обяд, в студиото. Заминавах със самолет за Калифорния по работа — да се срещна с един сценарист, който ми трябваше.
— В кое студио?
— В моето, разбира се.
— Тя спомена ли какво мисли да прави вечерта?
— Да. Говорихме за това. Щеше да гледа една предварителна прожекция, за да види един актьор, когото се канехме да наемем.
— Предварителна прожекция къде? В някое кино ли?
— Не. В студиото в Бронкс. Затова взе колата си. Разбира се, съобщих всичко това на полицията. Казаха, че си е тръгнала от студиото малко след десет вечерта и според мен сигурно е искала да покара из града. Често го правеше. Твърдеше, че я успокоява. Никога не съм я виждал истински спокойна.
— Кой отиде на прожекцията с нея?
— Никой. — Торн изпразни чашата си, сложи я на масичката, посегна към бутилката и дръпна ръка назад. — Този коняк е великолепен.
— Налейте си. Останали са ми девет бутилки. Да започнем от онзи петък и ще вървим назад. Колко време бяхте с Елинър онази сутрин?
— Не много. Имахме съвещание, но някой дойде и се наложи да излезе. После…
— Кой дойде?
— Една жена от рекламната агенция относно някаква подмяна, която не се харесала на клиента им. Нещо съвсем обикновено. Клиентите на рекламните агенции никога нищо не харесват. После аз й продиктувах едни бележки. Разбира се и двамата имахме секретарки, но тя все още стенографираше, а и като й диктувах, се получаваше по-добре. Тя беше изключителна жена. Имаше предложения за два, три, четири пъти по-висока заплата, отколкото при мен — от рекламни агенции и фирми за връзки с обществеността, но отказваше на всички.
— Защо?
— Не знам. Според мен главно защото бяха големи компании, а на нея й харесваше пълната свобода, която имаше при мен.
— Ако ви помоля да повторите всичко, което сте я чули да казва онази сутрин, бихте ли могли?
— Боже мой, не! Все едно, беше свързано само с работата. Едва ли би могло да има нещо, което да подскаже какво ще й се случи вечерта. Разбирате ли, вероятно бих могъл да ви помогна повече, ако знаех защо според вас е било предумишлено убийство. Гудуин ми каза, че Ейми го знаела по интуиция. Този тип катастрофи с неизвестни шофьори много си приличат.
— Да. Бих искал да мога да ви отговоря, мистър Торн, най-малкото в знак на благодарност от страна на мис Деново заради готовността ви да ми помогнете, но не мога да разкривам информация, която полицията държи в тайна. Само преди пет часа един висш полицейски служител, разисквайки тази катастрофа с мистър Гудуин, заяви: „Той си запалил пура, докато чакал на Второ авеню и тя се появила“. Стига да можех да ви кажа нещо повече, щях да го сторя. Налейте си бренди. Арчи, моля те, за мен бира.
Това беше добър пример как да лъжете, като се придържате към истината. Абсолютно вярно беше, че не можеше, а и не биваше да разкрива информация, която полицията държи в тайна. Вярно беше и това, че ми го е казал един висш полицейски служител. По този начин от две истини се получи една чиста лъжа.
Това обаче беше единствената му лъжа през тези четири дълги часа, които Торн прекара в червеното кожено кресло и изпи почти половин бутилка великолепен коняк. Съмнявам се дали съзнаваше колко хубав е
