направихме сериозна грешка, а Веднъж стига. — Обърнах се към Лили: — Може ли да остане тук? Наистина да остане. Да не излиза дори в антрето. На терасата може. Той едва ли има хеликоптер. Докато научим повече, отколкото знаем сега. Може би само за два-три дни, но може да е и за две-три седмици. Бихте могли да свършите много работа по книгата.
— Защо не? — отвърна Лили. — Разбира се. Ейми присви очи към мен и се намръщи.
— Не може просто да ми кажеш. — Тя погледна Лили. — Ако не възразявате, мис Роуън, искам да го попитам нещо. Искам да кажа, насаме.
— Нямам нищо против — каза Лили, — но аз го познавам по-добре от теб. Сега той работи. Когато се забавлява, най-често е прекрасен. Но когато работи става невъзможен. Вече каза, че няма да ти даде никакви подробности, но щом искаш да опиташ, не възразявам.
— Аз обаче възразявам — отвърнах. — Имам да свърша някои неща, а й няма нищо, което бих могъл или бих искал да ти кажа. Новото развитие може и да не доведе до нищо, но първо трябва да се уверя в това. — Станах. — Отиди вкъщи да си вземеш нещата, но не се бави. — На Лили казах: — Стандартната тарифа за бодигард е шест долара на час, но трябва да извадиш часовете, през които работите върху книгата.
— Може ли да я взема извън Ню Йорк през уикенда?
— Не. Има слаба вероятност да ни потрябва.
— Не си изпи чая.
— А съм много жаден.
Вдигнах чашата, отпих две-три глътки, целунах я по челото и си тръгнах.
Скоро ще настъпи денят, може би след година-две, може би след пет, когато вече няма да мога да пиша и публикувам тези хроники. Няма да има какво да разказвам, защото ще е почти невъзможно да се придвижвам из Ню Йорк, детективската работа ще бъде сведена до телефонни разговори и пътуване, пеш, а при това положение, какво ли би открил който и да е, детектив? Онзи петък Таксито измина четирите мили от Из-? точна шейсет и трета улица до сградата, където Нюйоркската телефонна компания съхранява архива си от стари телефонни указатели, които предоставя на разположение на интересуващите се, за цели четирийсет и девет минути. Щом обаче се добрах дотам, само за пет минути научих, че „Ванс, Флойд“ фигурира в указателя на Манхатън за 1944 и адресът му е бил Източна трийсет й девета № 10. Сигурно е бил служебен адрес, тъй като в този район няма жилищни сгради. Това беше задоволително по две причини — първо, бил е в Ню Йорк през 1944 и второ, от офиса си е можел да стигне пеш за обяд или вечеря до ресторант „Туфити“ на Източна четирийсет и шеста улица. Естествено следващата стъпка беше да хвърля един поглед на Източна трийсет и девета № 10, но се налагаше да поотложа това, защото Сол щеше да дойде да обядваме и да се съвещаваме. Точно когато таксито зави от Девето авеню по Трийсет и пета улица го видях да слиза от друго такси, спряло насред улицата пред старата кафява къща.
През следващия час на масата в трапезарията получих храна както за стомаха, така и за духа. За стомаха — пай с дреболии и бадеми и студен пудинг от зелени царевички. За духа — дискусия по въпроса дали музиката — която и да е музика — има или би могла да има някакво интелектуално съдържание. Улф каза не, Сол каза да. Подкрепих Сол не само защото тежи едва наполовината на Улф, но и защото някои от доводите му наистина ми харесаха. Неотдавна една вечер у тях, докато чакахме другите за покер, той ни изсвири на пианото една пиеса — струва ми се, Дебюси — и Лон спомена нещо за интелектуалната й сила, а Сол отвърна, че музиката няма интелектуална сила. Както казала една жена на папагала си, всичко зависи от това с кого говориш. След обяд в офиса информирах Улф как сме решили да действаме със Сол, предадох му телефонните си разговори с Натаниъл Паркър и Лили и после докладвах:
— Свърших едно нещо и научих друго. Уредих клиентката да остане в апартамента на мис Роуън до второ нареждане, а научих, че през 1944 Флойд Ванс е имал телефон в офис на Източна трийсет и девета № 10. Нямаше време да отида на оглед, но знам, че старите постройки от южната страна още стоят. Ако Сол няма някаква по-добра идея, ще започнем атаката оттам.
Улф погледна към Сол.
— Никакви идеи нямам, дори и лоши. — отвърна Сол. — Винаги е от полза да видиш заподозрения, но Арчи вече го е виждал, така че едва ли ще ви кажа нищо ново — прегърбен тип на средна възраст, който може би е изглеждал много добре преди двайсет и три години. Има две стаички — в едната седи той, а в другата една силно начервена блондинка. Попитах го за бившите и настоящите му клиенти, но той или нямаше с какво да се похвали, или не искаше. Разбира се, пожела да му кажа кой е клиентът на Паркър, което беше естествено, но ме притисна повече, отколкото трябваше. Почти нищо не научих и за малко да направя грешка. Щях да го попитам дали е имал сред клиентите си някой телевизионен продуцент, но, разбира се, не го попитах. Като отивах натам, се чудех дали ще е възможно да отмъкна предмет с ясни отпечатъци от пръстите му, но той остана през цялото време с мен в стаичката. Ако заключва вратата, когато излиза, това няма да е проблем. Бравата е обикновен „Уингейт“. Всеки от нас с Арчи би могъл да я отключи със затворени очи.
Улф поклати глава:
— Сега не ни трябват отпечатъци. Евентуално по-късно.
— Знам, но си помислих, че ще е приятно да ги имаме. Казвам го единствено, защото далеч не мога да предложа нещо като откритието на Арчи — онзи адрес от 1944. — Сол погледна към мен. — По лятното време работният ден все още не е свършил. — Той се изправи и каза: — Хайде да тръгваме, ще направиш плана в движение.
Като двама физически здрави, интелигентни, професионално подготвени хора, ние със Сол постигнахме много през следващите два дни. Той се подстрига — това в събота или неделя през лятото е истински подвиг за човек, който живее в центъра на Манхатън. Забелязах това, когато се видяхме в понеделник сутринта. Що се отнася до мен, аз пропилях 23.85$ от парите на клиентката за таксита й бакшиши в събота от десет сутринта до седем вечерта — също истински подвиг. На Източна трийсет и девета улица, само през три врати от номер десет, имаше ресторант с дълъг бар — казваше се „Дуайър“, а съдържателят му ми съобщи, че съществува от трийсет години. Той самият бил там от деветнайсет, което означаваше едва от 1948, но знаеше името на предшественика си и имаше адреса му. Казваше се Хърман Готшалк и живееше в Бронкс. Девет часа се мъчих да го намеря, за да му покажа снимки на седем млади жени.
Това не беше от глупост — дължеше се просто на отчаяние. Разбира се, най-подходящото място да намерите човек, когото да разпитате за наемателите и честите посетители в някоя сграда през четирийсет и четвърта година, е самата сграда, но ние със Сол направихме доста подробни проучвания в петък следобед. Човекът, който обслужваше асансьора, и техникът работеха там едва от четири години. Изключение правеше портиерът, който беше постъпил в 1961, скоро след като сградата била купена от сегашния собственик. Той каза на Сол, че предшественикът му се е задържал само пет години. Не знаеше нито името на предишния собственик, нито на агента по продажбата. Сигурен беше обаче, че никой от сегашните наематели не е там от двайсет и три години. В офиса на Корпорацията за недвижими имоти „Ийст енд Уест“ на Трето авеню, която даваше под наем сградата сега, единственият дежурен персонал в събота сутрин се състоеше от някакво момиче, чиято майка навремето е трябвало да я накара насила да носи шина на зъбите и старец със стъклено Око, който също не знаеше името на предишния собственик.
В неделя отбелязах друго постижение. Заведох Лили Роуън и Ейми Деново на два мача в Шей Стейдиъм и върнах клиентката цяла и невредима.
В понеделник сутринта посетих пак корпорацията за недвижими имоти „Ийст енд Уест“. Една жена със слънчеви изгаряния ми даде името на предишните агенти — „Кофман Мениджмънт Къмпани“, а в офиса им на Четирийсет и втора улица имахме късмет — намерихме интелигентен и активен младеж, който вярваше в доброто обслужване. Той се рови половин час в старите папки. Човекът, който бил портиер на Източна трийсет и девета № 10 през 1944 година, на име Уилям Полк, беше умрял в 1962. Имената на обслужващия персонал не бяха записани, но намерихме пълен списък на наемателите за 1944 — общо двайсет и двама, включително Флойд Ванс, и го преписахме. Интелигентният младеж каза, че в „Кофман Мениджмънт Къмпани“ няма човек, който да работи от двайсет и три години. Бърнард Кофман, който създал компанията; — умрял. Със Сол си разделихме списъка на наемателите и всеки се зае със своята половина. Бих могъл да ви дам подробно описание на първите четирима, но това не е трактат по икономика или социология. Просветлението настъпи, когато стигнах до петия, малко преди пет часа следобед. Казваше се Дороти Себър, петдесетгодишна жена с посивяла коса и сини очи, неотстъпваща по интелигентност на
