младежа от „Кофман Мениджмънт Къмпани“, която ръководеше и вероятно притежаваше фирмата „Себър“ за доставки по домовете в един офис на десетия етаж на Рокефелър Сентър. Тя имаше много работа. Четирийсетте минути, които прекарах с нея, щяха да са не повече от двайсет, ако телефонът не ни беше прекъсвал няколко пъти. Едва ли щях да се добера лесно до нея, ако не я бях предупредил, че искам да питам нещо за Източна трийсет и девета № 10. Когато влязох в стаята й, тя попита дали съм същият Арчи Гудуин, който работи при Ниро Улф и аз потвърдих.

— Но какво бих могла да ви кажа за Източна трийсет и девета № 10? Излязох оттам преди осемнайсет години. Обичах онази дупка. Седнете.

Седнах.

— Не знам какво може да ми кажете, мис Себър, знам само какво искам да ви питам. Един случай, по който работим, е свързан с доста отдавнашни събития. Годината, която ни интересува, е 1944. Имате ли нещо против да ми кажете на кой етаж е бил офисът ви?

— Не, защо? На деветия. Откъм задната страна.

— Знаем, че е имало един наемател на име Флойд Ванс. Познавахте ли го?

— Не мога да твърдя, че съм го познавала. Знаех го по физиономия, той беше на същия етаж, на деветия, от другата страна на коридора. Кимахме си, разменяхме по някоя любезност за времето, знаете как е.

Нямах никакво желание да лъхна ръка в джоба си. Твърде често вече изваждах седемте снимки пред различни хора. Но накрая си наложих и го направих.

— Най-бързо ще е, ако ги погледнете и ми кажете дали познавате някого.

Точно като протегнах ръка да й ги подам, телефонът иззвъня и тя ги остави на бюрото. След като даде инструкции на някого какво да прави, пак ги взе и започна да ги разглежда. На четвъртата — винаги я слагах в средата — тя отвори широко очи, погледна първо мен, после пак снимката и каза:

— Това е… не беше Ванс… Вон, точно така. Карлота. Карлота Вон. — Леко присви сините си очи и ме изгледа. — Видях името й неотдавна в една обява в два вестника. Споменаваше се нещо за нея, известна също като еди-коя си.

— Познавахте ли я?

— Да. Тя работеше при този Флойд Ванс. Или заедно с него. Не знам кое от двете.

Изпитвах едновременно две силни противоречиви желания. Силно да я прегърна и да я целуна по бузите, както и да издърпам носа й, задето не е отговорила на обявата отпреди седмица. Изразих едното с думи.

— Мис Себър, вие сте най-красивата жена, която съм виждал и ако знаех какъв е любимият ви цвят, щях дави купя сто и двайсет рози. Разбира се, за сметка на клиента ни.

Тя се усмихна по-скоро с очи, отколкото с устни.

— Моята фирма за доставки по домовете не работи много с цветарски магазини, но ще е интересно да опитаме. Явно ви дадох коз.

— Каре аса! Отговорихте на един въпрос, който вече мислех за безнадежден.

— Клиентът ви Карлота Вон ли е? Не, разбира се, че не е тя, щом сте пуснали такава обява. Мъчите се да я намерите?

— Не. Тя е мъртва. С удоволствие бих ви разказал, но вие сте заета, а това е дълга история и по думите на нашия клиент — нещо много лично. Ако ми отговорите на още няколко въпроса, ще ви бъда изключително благодарен. Кога…

Телефонът. Този път разговорът продължи повече. Тя нареждаше на някого какво Да не прави. Най- после свърши и се обърна към мен.

— Нека ви попитам нещо, мистър Гудуин. Карлота Вон ми беше симпатична. Изглеждаше ми много способна млада жена. Не се виждахме често, обядвахме заедно няколко пъти, но това ми беше достатъчно. Тогава се мъчех да започна бизнес. Беше трудно и я убеждавах да ми стане съдружник, но тя не искаше. Много я харесвах. Казвате, че е мъртва. Тя би ли одобрила това, което правите?

Излъгах. Бих могъл да избегна това, като започна да увъртам, че не познавам Карлота Вон, мога само да предполагам и така нататък в същия дух. Но предпочетох да си послужа с директна лъжа.

— Да. Със сигурност! — отвърнах. — Било е отдавна, но може би си спомняте. Кога я видяхте за първи път?

— Това е лесно. Никога няма да забравя първата зима — оставила е неизличим спомен. Захванах се с работата и наех едно помещение през есента на 1943. За първи път видях Карлота през пролетта — в началото на пролетта — през април или може би март. Първият път сигурно беше в коридора или в асансьора, не помня.

— Значи е била там през пролетта и лятото на 1944?

— Точно така, 1944.

— Помните ли кога я видяхте за последен път?

—  Не си спомням точно. Не мога да посоча дата, но след като не я бях виждала известно време, попитах Флойд Ванс и той каза… — Тя се намръщи и поклати глава. — Нещо неопределено, била заминала някъде, или нещо подобно.

— Кога беше това? През лятото, есента или зимата?

— Не, не беше през зимата. Към ноември бизнесът започна да дава някакви признаци на живот и исках да се похваля на Карлота, но нея вече я нямаше. Значи е било през октомври.

— Това прави общо шест-седем месеца. Споменахте, че не знаете дали е работила при Флойд Ванс или му е била съдружник. Тя обаче е идвала на работа в неговия офис всеки ден?

— Не съм сигурна дали е било всеки ден. През повечето време беше там. Неговият бизнес беше връзки с обществеността. Не знам дали все още се занимава с това, не ми е известно нищо за него. Той напусна № 10, струва ми се, две години след заминаването на Карлота.

— Имам чувството, че симпатията ви към Карлота не се разпростира и върху него?

— Не. Всъщност нито го познавах, нито имах желание да го познавам. Той се смяташе за красив и чаровен и може и да е бил, но според мен беше… долнопробен. Не беше онзи тип, при когото или с когото бих работила аз… Господи, да не би той да е клиентът ви?

— Не е той. Съмнявам се дали има много мъже, независимо от типа, при които или с които бихте работили.

Тя се усмихна повече с устни, отколкото с поглед.

— Никога не съм пробвала и нямам такова намерение. Не бих имала нищо против мъж от вашия тип да работи при мен. Колко ви плаща Ниро Улф?

— Нищо. Стоя при него само от любов към работата. Срещам се с интересни хора като вас. Ако ми омръзне и напусна, ще дойда да ви напомня. Като споменах за напускане, мислите Ли, че Карлота е напуснала Ванс, защото мнението й за него е било подобно на вашето? Тя може би е споменала…

Телефонът иззвъня пак. Ако се съди по разговора, беше някакъв важен клиент. После тя се обади на двама от подчинените си — на единия даде подробни инструкции, а другия направи на нищо. Като затвори телефона, погледна часовника ся.

— Става късно — каза тя, — а имам един куп работи.

— И аз, благодарение на вас. — Станах. — Смятате ли, че вашето мнение за Ванс е повлияло на Карлота?

— Съмнявам се. Дори да е било така, тя нямаше да ми каже. Беше много… затворена.

— Ръкувате ли се с мъже? Тя избухна във весел смях.

— Понякога. Ако искам да свършат нещо.

— Значи аз отговарям на условието. — Протегнах ръка към нея. — Искате да си тръгна.

Стисна ми ръката здраво и приятелски.

— Ако там ви омръзне — каза тя, — бих могла да ви плащам петнайсет хиляди като начало.

— Ще запомня това. Какъв цвят рози обичате?

— Зелени с черни гръбчета. Ако ми изпратите сто и двайсет рози, ще ги продам на някой клиент. Аз съм бизнесменка.

Несъмнено беше такава.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

1

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×