кожено кресло, сантиметър по сантиметър. От време на време хвърлях поглед към Улф, за да се поразвеселя. Той седеше, преплел пръсти върху най-широката си част и ни гледаше намръщено. Много добре знаеше, че това, което правехме, беше далеч по-важно от всичко, което би могъл да измисли и затова се ядосваше. Много му се искаше да заеме пак позата на човек, който може да разреши всички земни и космически проблеми само като се облегне назад, затвори очи и мърда устни. Лошото е, че черната работа, която двамата със Сол вършим вместо него, почти винаги е другаде, но поне този път това ставаше тук в неговия офис, пред очите му. Учудих се, че не се премести в кухнята.
Бащата на Ейми позвъни на вратата в девет и десет. По уговорката Сол отиде в предната стая, а аз отворих, заведох го в офиса и го настаних на червеното кожено кресло. После направих нещо, което съм опитвал много пъти, макар отдавна да знам, че е абсолютно безполезно. За публиката в съдебната зала е естествено да се мъчи да определи по външността на подсъдимия дали е виновен или не, докато за практикуващ детектив това е чиста глупост. Но ето че все пак го направих. Вгледах се в подпухналите очи, отпуснатите бузи, оредялата коса, прегърбените рамене, кафявите отдавна нелъскани обувки, като наистина се надявах, че по тях ще проличи дали той е убил Елинър Деново. Празна работа!
Докато стигнах до това заключение, Улф вече говореше:
— …не, че презирам всички банални изрази — много от най-красивите думи и фрази в английския език някога са били вулгаризми, а днес звучат свежо. Но модно клише като „имидж“, с което сега толкова се злоупотребява, буди Отвращение. Казали сте на мистър Гудуин, че моят „имидж“ трябва да се повери в ръцете на специалист и че искате да се запознаете с мен. Ако имате някакви предложения, ще ви изслушам от любезност, но не наричайте репутацията ми „имидж“.
— Стига с тези любезности. Задръжте си ги. — Гласът на Ванс не беше онзи, който помнех. При предишната ни среща ми се стори, че има доста приличен дар слово, но дикцията му внезапно се беше влошила. Той продължи: — След разговора с Гудуин научих нещо за вас. Вие не давате пет пари за обществения си имидж. Защо ме повикахте тук — само за да ми кажете, че не обичате клишета ли? Да си вървя ли вече?
Улф кимна.
— Това е вашият въпрос. Защо ви повиках? Моят въпрос е — защо дойдохте? Едва ли някой от нас двамата се надява да получи искрен отговор. Всъщност, мистър Ванс, и аз не съм съвсем наясно с целта си. Едната възможност е, че бих искал да знам защо сте накарали приятелите си да ви заведат при мис Роуън и да ви запознаят с мистър Гудуин. Другата е, че бих искал да знам защо сте направили няколко опита да се видите с мисис Елинър Деново през май. Третата е, че искам да ви питам за връзката ви с мис Карлота Вон през лятото на 1944. Има и друга — чудех се защо не отговорихте на обявата, която беше отпечатана в…
— Господи, дайте ми молив и хартия: Трябва да си водя бележки.
Не му бяхме приготвили хартия. Човек не може да се сети за всичко. Извадих лист и молив от чекмеджето, а той ги взе, вероятно защото се чудеше какво да каже и искаше да се намира на работа.
— Както виждате, нали сте поклонник на клишетата, предлагам ви неизчерпаеми възможности. — Той наклони глава към мен. Все още не бях седнал. — Моля те, Арчи, бира.
— Да, сър. — Направих една крачка и спрях: — Нещо за пиене, мистър Ванс?
— Не — отвърна той категорично.
Тръгнах разочарован, защото отпечатъците остават най-добре върху чаша или бутилка, но като стигнах до вратата, той изведнъж възкликна:
— Защо не? Скоч с вода. И лед.
Бяхме казали на Фриц, че няма да ни трябва и той беше излязъл. В кухнята сложих бирата и чашата на Улф на един поднос, а на друг — избърсана чаша, купичка, която избърсах преди да сложа лед в нея, кана, която избърсах преди да я напълня с вода, и бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет, която също избърсах. Това отне известно време и стана причина да изпусна едно нещо. Когато се върнах в офиса с подносите, Ванс си беше запалил пура, пак за да се намира на работа, но така и не разбрах дали ги вади от джоба си по една или ги държи в кутия, нито дали е използвал кибрита на масичката. Пурата беше дълга „Панатела“, съвсем различна от „Бонита“ със златен етикет, но това не ме разтревожи. Ако си беше забравил кутията в онази кола, здравият разум би му подсказал да смени марката. Сервирах им, отидох в кухнята да си налея мляко и когато се върнах, Ванс държеше чашата си в ръка, а Улф говореше.
— …нямам нито намерение, нито желание да предявявам някакъв иск или обвинение. Смятам, че моята клиентка също няма такива намерения. Искам единствено това, за което съм нает. Не мога да назова клиентката си, но ако по онова, което ви питам, отгатнете самоличността й, от само себе си ще отговорите и на моя основен въпрос. От обявата ясно се разбира, че жената, известна като Карлота Вон, по-късно е сменила името си на Елинър Деново, но ако предпочитате да не ми казвате нищо за Елинър Деново, ще се ограничим с Карлота Вон. Между другото…
Улф отвори чекмеджето и извади двете снимки. Беше предупреден да не показва, че внимава да не оставя отпечатъци от пръстите си — полицията и без това вече разполагаше с неговите — и той се справи добре. Подаде ми снимките съвсем естествено, а аз ги поднесох на Ванс.
— Казвала се е Елинър Деново, когато са правени тези снимки, но само година-две преди това името й е било Карлота Вон, така че би трябвало да я познавате.
Ванс също държеше снимките естествено. Остави чашата си, взе по една във всяка ръка и ги разгледа — първо тази във фас, после — другата в профил.
— Какво от това? Разбира се, че я познавам. — Ванс остави снимките на масичката. — Не отричам, че познавах една жена на име Карлота Вон! — Той вдигна чашата си и отпи няколко глътки.
— Кога и къде я срещнахте за първи път?
— През пролетта на 1944. — Дикцията му се беше подобрила. Явно няколко глътки скоч с много вода му се отразиха добре. — Струва ми се че беше в края на март. Боже мой, минаха двайсет и три години.
— Къде? — Улф отвори бирата, но не си наля.
— Не помня. Сигурно е било на някакъв купон. Още нямах трийсет и доста обикалях.
— И я взехте на работа?
— Ами да.
— Плащахте ли й заплата?
Ванс отпи една глътка.
— Вижте — каза той. — Няма да си правя реклама. Както споменах, не бях навършил трийсет и момичетата не представляваха проблем. Изглежда моят стил им харесваше. Тази Карлота Вон доста хлътна по мен. Бизнесът ми не процъфтяваше особено, тя знаеше това — дявол да го вземе, всички го знаеха, искаше да ми помогне и беше умна. Затова я взех да ми помага. Не, не й плащах.
— Колко време продължи да помага?
— О, цяло лято. До есента. Шест, може би седем месеца.
— Защо напусна?
— Не съм я питал. Просто така.
— Струва ми се, че може да ми кажете повече, мистър Ванс. Не беше ли, защото забременя?
Ванс изтръска пепелта от пурата, залапа я, установи, че е изгаснала, взе кибрита от масичката, запали и дръпна. После погледна Улф, отвори уста и понечи да каже нещо, но се спря, посегна към бутилката, наля си скоч, взе чашата, отпи голяма глътка и пак погледна Улф.
— Да — отвърна той. — Щъркелът я беше навестил. Тя твърдеше така. Външно не личеше.
— Значи забременяла е от вас?
— Как ли не!
— Разбира се.
— Приказки! Тя беше истинска нимфоманка. И тя не знаеше с колко мъже е спала. Признавала го е. Пред мен.
Това показваше, ако изобщо имаше нужда да ни се показва, доколко невъзможно би било да докажем, че е бащата. Знаехме за трима души — Реймънд Торн, Бъртрам Макрей и Дороти Себър, които не биха се съгласили с него относно морала и поведението на Карлота Вон, а вероятно можехме да намерим и други, но цялото нещо щеше да се превърне в безплоден спор. Единият му фланг обаче оставаше разкрит. Как би могъл да отговори на въпроса защо Сайръс М. Джарет й е изпращал хиляда долара месечно до края на
