живота й? Според мен, почти сигурно щеше да каже, че няма представа. Улф вероятно беше стигнал до същото заключение. Той си беше налял бира и следеше спадащата пяна — разбира се, може би просто си мислеше, че Ванс си е послужил с клише, което все още се чувства като вулгаризъм. Обърна се към мен и попита:
— Виждаш ли някакъв смисъл да упорстваме?
Имаше предвид дали сме взели достатъчно отпечатъци.
— Не — отвърнах аз. Имах предвид, че ще ни стигнат.
Улф погледна чашата си. Пяната беше спаднала до нужното ниво. Отмести стола си назад, стана и излезе. Казах си за двайсети път, че мебелите трябва да се разместят, за да не се налага да заобикаля червеното кожено кресло всеки път, когато някой седи на него. За да си излезете по този начин, трябва да следвате права линия и да пристъпвате гордо.
Казах на Ванс:
— Така ви се пада. Пак си послужихте с клише.
— Няма ли да се върне?
— Разбира се, след като си тръгнете.
— Дявол да го вземе, можехте да ме попитате по телефона дали съм спал с нея — щях да ви кажа.
— Да. Помъчих се да му обясня това. Той смяташе, че въпросът е прекалено личен и не е за телефон. Освен това, обича да усложнява нещата и умира да слуша собствения си глас.
Ванс погледна чашата си, видя, че в нея остават два пръста, вдигна я и я пресуши.
— Мислех, че се кани да… — Замълча, но после продължи: — Попита ме защо съм се мъчил да се видя с онази Елинър Деново. Дявол да го вземе, исках „Реймънд Торн Продакшънс“ да ми станат клиенти. Не знаех, че тя е Карлота Вон. За първи път чух за това от онази обява във вестника.
— Не може да чуете за нещо от обява във вестник. Можете да чуете нещо по радиото. Във вестника го виждате. По телевизията едновременно чувате и виждате нещото. Става много сложно и неусетно ще…
— Глупости! Омръзна ми да ви слушам! Вие сте двама нещастни глупаци.
Да станете от червеното кожено кресло не е лесно и Ванс се опря с четири пръста на облегалката, за да се вдигне. Като се изправи на крака, той ми препоръча да ходя да правя нещо — пак вулгарно клише, а аз го изпреварих и стигнах в коридора преди него — можеше да завие наляво, вместо надясно, а Улф беше в кухнята. Не му отворих вратата — не защото беше лъжец, но просто ми се стори излишно. Щом я затръшна след себе си отидох до кухнята, подадох си главата, колкото да съобщя: „Гостите си отидоха“ и после слязох в мазето да взема празни кашони, салфетки и канап.
Върнах се с тях в офиса. Улф стоеше до бюрото си и се мръщеше на всичко, което му попаднеше пред очите. Оставих кашоните на кушетката, а хартията и канапа на моето бюро и казах:
— Не бих сменил както обществения, така и личния си имидж с този тип. Никога не ми е било толкова мъчно за някоя клиентка. Само ако знаеше какво ще получи срещу двайсетте си бона…
— За колко време ще се проветри от тази пура? — изръмжа той.
— Климатичната инсталация ще изчисти миризмата за около час. — Внимателно увих чашата от скоча в салфетка. — Помогнете ми да взема едно решение. Остава повече от половин бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет. Струва към шест долара. Да направим ли дарение на Креймър или да го излея?
— Излей го в мивката! Уискито е замърсено! Проклета миризма! Отивам горе, но трябва да се напише едно писмо. Приготви си бележника.
Седнах и за първи път — не знам от колко време насам — той ми продиктува писмото прав.
— „Уважаеми мистър Креймър, преди пет дни казахте на мистър Гудуин, запетая, че разполагате с кожена кутия за пури, запетая, от която сте снели девет отпечатъка. Точка. Кашоните, които той ще ви донесе заедно с писмото, запетая, съдържат разнообразни предмети, запетая, върху някои от които може да има отпечатъци от пръсти, запетая, евентуално съвпадащи с онези, запетая, които сте снели от кутията за пури. Точка. Това е само предположение и ще ви бъда признателен, запетая, ако ми съобщите дали е основателно. С уважение.“ Фриц може да ми го донесе заедно със закуската да го подпиша. Докато вие със Сол свършите тук, може би ще съм заспал.
Улф се почеса по носа, каза ми лека нощ и тръгна към вратата.
Глава 14
Пристигнах в сградата на Отдел „Убийства“ — Южен Ню Йорк на Западна двайсета улица в девет без четвърт във вторник сутринта със смесени чувства. Исках кашоните да стигнат до Креймър колкото може по-бързо, но ако той беше там, не желаех да му ги предам лично, защото щом прочетеше писмото, щях да се забавя. Той щеше да ме задържи, докато снемат и сравнят отпечатъците, а ако съвпаднеха, щеше да ме задържи по-настойчиво и по-дълго. Затова останах много доволен, че още не е дошъл. Пърли Стебинс също го нямаше, но попаднах на един познат сержант, на име Бърман. Той погледна шестте кашона — в единия можеше да се побере кошче за боклук и вътре наистина имаше кошче за боклук, което Сол донесе от Лексингтън Авеню № 490. Сержантът изрази надежда, че не всички са пълни с бомби, а аз отвърнах, че е прав — бомба има само в единия, номерът е да познаеш в кой. Той пъхна писмото в джоба си и обеща да го предаде на Креймър веднага щом дойде.
Би било поучително да опиша как Сол измъкна това голямо кошче за боклук от онзи офис в десет часа вечерта, но за това ще е нужна цяла страница. Прибрах се отново вкъщи и закусих, тъй като преди да изляза бях пил само портокалов сок. Помъчих се да намеря в „Таймс“ нещо, което заслужава внимание, и зачаках. Лошото като чакате е, че непрекъснато подскачате. Възможно беше да са им нужни от един до осем часа, за да снемат и сравнят отпечатъците, но като отидох в офиса да избърша прахта, да скъсам вчерашните страници от настолните календари, да сменя водата във вазата от бюрото на Улф и да отворя писмата, всеки момент очаквах телефонът да позвъни. Човек прави това без да иска, особено ако има основателни причини да се обзаложи на десет цента за която и да е от двете възможности. Ако отпечатъците не съвпадаха, щяхме да попаднем в изключително неблагоприятна ситуация й по никакъв начин не бихме могли да изпълним поръчката на клиентката. Ако съвпадаха, трябваше да избираме между три-четири начина за разиграване и всички изглеждаха добри. Затова продължих да чакам и въпреки че отворих писмата и ги прегледах преди да ги сложа под нефритеното преспапие на бюрото на Улф, не получих ясна представа за какво се отнасяха. Друго нещо обаче, което не беше пристигнало по пощата, силно възбуди вниманието ми. Със Сол бяхме решили, че почти сигурно разполагаме с достатъчно отпечатъци и без тези от червеното кожено кресло. Извадихме чаршафи от гардероба и ги метнахме върху него. Сега го погледнах и ми се стори много глупаво. Дръпнах чаршафите, сгънах ги и ги прибрах в гардероба. По дяволите, както би казал бащата на Ейми, нали затова съм тук — да пазя креслото. Като се върнах в офиса, погледнах часовника си за десети път от закуска насам, видях, че е 10:38 и реших, че е време да разгледам въпроса спокойно, — като реалист. Първо, ако отпечатъците не съвпадаха, нямаше какво да чакам. Някой помощник-детектив щеше да позвъни след ден-два да ми каже да си прибера боклуците, които съм оставил. Ако съвпадаха, най-вероятно лейтенат Роуклиф или сержант Стебинс щяха да се обадят към два-три часа и да ми кажат веднага да се явя при тях. Възможно беше също…
На вратата се позвъни, излязох в коридора и видях през шпионката Креймър и Стебинс.
Обикновено не си губя ума при вида на две ченгета, които искат да влязат, но докато се канех да им отворя, в главата ми се въртеше само едно нещо — прекрасният факт, че отпечатъците съвпадат и Флойд Ванс е убиецът на Елинър Деново. Би трябвало да се сетя, че посещението им в единайсет без двайсет, когато знаеха, че Улф не приема, означава, че няма да е така просто. Би трябвало да сложа веригата, да открехна вратата пет сантиметра, тъй като, за да ме накарат да отворя, трябва да имат разрешение от прокурора, а те нямаха, и бихме могли да обсъдим ситуацията. Но аз така им се зарадвах, че отворих широко вратата и сигурно съм ги посрещнал с усмивка до уши. Ако е било така, усмивката ми бързо се изпари. Те влязоха стремително, като Стебинс ме закачи с рамо, тръгнаха навътре и поеха нагоре по стълбите.
Ченгето, влязло в къщата, представлява съвсем различен проблем от ченгето вън от нея. След като веднъж е влязло законно, а аз им бях отворил вратата, не ви остава почти нищо друго освен да седнете и да напишете оплакване до върховния съд. Дори да можех да стигна преди тях в оранжерията, а аз не можех, тъй като асансьорът беше горе, каква полза от това? Отидох в кухнята да кажа на Фриц за случилото
