натам, но вие би трябвало да сте наясно. Ще наредя на някой да ви позвъни утре.
Той стана, предложи ръка на Улф, а после дойде да се ръкува и с мен. Изпратих го до вратата, върнах се в офиса и съобщих на Улф:
— Не е същата, с която беше миналата година. Нова е. Не е вярно, че ролс-ройсът е кола за цял живот.
Може би сте съгласни с Балу, че цялото това представление, начинът, по който го накарахме да дойде и дългата цветиста реч на Улф, която лично аз не бих нарекъл бръщолевене, бяха излишни, но грешите. Той не знаеше, че X почти със сигурност е баща, а може би и убиец, който не желае да бъде намерен — вие обаче знаете това. Може би изпитвате също така облекчение, че Балу повече няма да се появява, с изключение на един кратък телефонен разговор, който ще е съвсем рутинен, но ако е така, очаква ви неприятна изненада. Аз също се изненадах в шест и петнайсет другата вечер, вторник, когато се позвъни, излязох в антрето и видях Балу на площадката.
Вече се бях досетил, след като не ми се обади, че не се е оказало така лесно. Прекарах цял ден вкъщи да чакам телефона, като се изключи едно бързо притичване до пощенската кутия на ъгъла. В четири часа, след като говорих с Реймънд Торн и разбрах, че снимките са готови, казах на Улф, че прехвърлям телефона да звъни в оранжерията и излязох да се поразходя. Навън беше още по-горещо, отколкото предишния ден и с радост се върнах при климатичната инсталация вкъщи. Снимките бяха добри, не отстъпваха на оригиналните. В шест и петнайсет, когато се позвъни и отидох да отворя, Улф точно ги разглеждаше на бюрото си. Казах му, че е Балу, той изръмжа, а когато го въведох, снимките бяха изчезнали.
Балу не предложи да се ръкува. Настани се на червеното кожено кресло с явното намерение да прекара известно време там. Лицето му не беше посърнало. Изгледа Улф и каза:
— Бих дал нещичко, за да науча какво сте знаели вчера.
— Улф поразмърда туловището си. По всичко личеше, че се кани да изнесе ново представление.
— Изразявате се неточно. Прекалено неясно. Знаех безброй неща, които не представляват интерес за вас. Ако се ограничите с това какво съм знаел за самоличността на X, отговорът е — нищо. Не само че не знаех нищо, дори нямах някаква база за предположения. Бях напълно…
— Много приказвате. Знаели сте какво искате да научите. Знаели сте защо е било толкова важно, че да ме накарате да дойда тук. Сега вече може и трябва да ми го кажете.
Улф облегна глава назад и затвори очи. Често когато някой посетител го изправи пред труден въпрос, той поглежда към мен. Но в този случай това нямаше да помогне. Беше твърде елементарно. Печеленето на време нямаше да бъде от полза. Съществуваше слаба вероятност да постигне нещо с маневриране, но не и с тип като Балу. В края на краищата, ако му кажеше, нямаше да навреди нито на работата, нито на клиентката. Той отвори очи, помръдна глава и каза:
— Ако ме бяхте попитали вчера, щях да ви кажа. Една млада жена ме нае да открия кой е баща й. Имам основание да предполагам, че ще е полезно да науча от кого са чековете. Ако ви съобщя името на клиентката си, ще наруша конфиденциалността. А аз… — Той замълча, защото публиката не го слушаше. Балу беше отметнал глава назад и се тресеше от смях. Улф ме погледна и аз вдигнах едновременно ръце и вежди. Балу спря да се смее, хвърли по една широка усмивка и на двама ни и каза:
— Прекрасно! Господи, това е хубаво. Снасял е в продължение на двайсет и две години. Направо съм гръмнат.
— Вие очевидно го познавате.
— Как да не го познавам! Ще ви е полезно ли да научите, че чековете са осребрявани от Елинър Деново?
— Няма да ни навреди. Клиентката ми не се казва така, но информацията е уместна. Щом като го познавате… Мистър Балу, нека да сме наясно. Ако назовете името му, а се надявам, че ще сторите това, не мога да се ангажирам, че ще го запазя в тайна. Ще го използвам така, както налагат интересите на моята клиентка.
— Не съм очаквал друго. — Балу се забавляваше. В очите му все още се четеше смях. — Преди няколко часа дори не предполагах, че мога да ви кажа името му — канех се да ви се обадя по телефона, че не разполагам с нужната информация. Но реших да дойда и да разбера защо я искате. Сега, след като ми казахте, ще ви дам името при условие, че… Нали не ме будалкате? Няма друго? Една жена иска да научи кой е бащаи?
— Да. Нищо друго. Името на получателя, Елинър Деново, със сигурност доказва, че името, което вие знаете, е това, което ми е необходимо.
— Направо съм гръмнат. Прекрасно. На колко години е тази жена?
— На двайсет и две. Първият чек е пристигнал две седмици след раждането й.
— Почакайте малко. Седемдесет и шест без двайсет и две — бил е на петдесет и четири. Тогава не го познавах така добре, както сега. Казва се Джарет, Сайръс М. Джарет. Изобщо не е конфиденциално — това, което ви казвам сега, е известно на всички в банковите кръгове. Преди двайсет и две години той беше президент на „Сиборд“. През 1953 — тогава е бил на шейсет и две, стана председател на управителния съвет. Някои от нас искаха напълно да излезе от управлението на банката, но той притежаваше голям пакет акции и не само това. Джарет е много богат човек. На шейсет и пет би трябвало да се оттегли, както правят всички, но той не пожела. По това време повечето от нас, членовете на управителния съвет, искахме да го изхвърлим и накрая успяхме. Това стана през 1959 — преди осем години. Той все още е в управителния съвет, но рядко посещава заседанията.
Балу направи пауза и се усмихна, но не на нас, а на нещо свое и продължи:
— Тази история, разбира се, е добре известна. Разказвам ви я, тъй като може би се чудите защо ви давам името му с такава готовност. Никога не съм го обичал, не го обичам и сега. Много хора не го обичат. Що се отнася до конфиденциалността, не давам пет пари, ако се разчуе, че съм ви помогнал да го намерите. Съмнявам се, че ще успеете да му развалите спокойствието, никой досега не е постигнал това, но ви пожелавам успех. Ако имате някакви въпроси, с удоволствие…
Той погледна часовника си.
— Не, нямам време. Вчера закъснях и ако пак има много движение, днес ще стане същото.
Той тръгна към вратата, обърна се с думите: „Елате в офиса ми, Гудуин, ако имате въпроси“ и излезе толкова бързо, че за да му отворя, щеше да се наложи да препусна в галоп, затова останах на мястото си.
Щом чухме затварянето на външната врата, Улф погледна часовника на стената, установи, че до вечеря остават трийсет и пет минути и ме попита:
— Как ти се струва?
— Ами… — Почесах се по носа. — Нямам намерение да подскачам и да викам ура. Оказва се, че той е стар и костелив. Ако през 1945 е бил на петдесет и четири, сега е седемдесет и шест. Четох статия за него във „Форчън“, но от това не следва, че знам много.
— Имаш ли телефонния номер на мис Деново? — Разбира се.
— Обади й се! Аз ще говоря.
Погледнах в бележника си да проверя номера, дръпнах апарата към себе си, набрах и докато чаках, реших да кажа, че се обажда Арчи Гудуин, а не просто Арчи. Не исках да давам повод на Улф за постоянните му коментари относно така наречената от него моя склонност да влизам в близки отношения с млади жени. Чух гласа й и попитах:
— Ейми Деново?
— Да. Арчи, ти ли си? Това промени сценария.
— Да. Обаждам се от офиса. Мистър Улф иска да поговорите. Той беше вдигнал слушалката си. Аз останах на моята.
— Обажда се Ниро Улф, мис Деново. Трябва да ви задам един въпрос. Телефонът ви има ли дуплекс?
— Не.
— Въпреки това ще говоря предпазливо. Не обичам телефоните и не им се доверявам. Не ми задавайте недискретни въпроси. Разкрихме източника на чековете. Информацията…
— Наистина ли? Толкова бързо?
— Не е нужно да ме прекъсвате. Ще ви кажа всичко, което може да се каже по телефона.
