— Шшт! — Икономката я изгледа смразяващо. — Не искам повече таквиз приказки в мое присъствие. Щом херцогинята мисли, че момичето можи да съ справи с… негово височество, така да бъде. И наистина на негово височество може да му съ отрази добре, ако за него съ грижи такъв ангел. На всички ни й нужно по малко доброта и съчувствие от време на време.
— Той шъ я причупи на две ей така — озъби се Моли и онагледи думите си, като щракна с пръсти.
Мария хлъцна.
Прислужницата тръгна към групата, поставила ръце на хълбоците.
— Може би шъ й кажете какво направи той с другите, а?
Гъртруд издаде някакъв нечленоразделен звук, останалите замърмориха нещо под носовете си.
— Замеряше ги с чинии право по тиквите. А ако успееше да ги докопа в ръчичките си, ги захвърляше из стаята като кукли, освен мистър Доухърти, когото запрати направо през прозореца, с главата напред. Гледката беше грозна, кълна съ. — И тя потрепера. — Силен е в ръцете като десетима взети заедно. А кат’ съ озъби…
— Достатъчно! — извика Гъртруд. — Не е бил толкоз лош, скъпа — обърна се тя към Мария, която бе изстинала цялата, като си представи как „звярът“ се зъби и смачква в лапите си злочестата компаньонка, дошла да му помогне. — Е, вярно, има и свойте лоши мигове, но кой ги няма, кат’ съ замислим. Някога бе енергичен и мъжествен, да не говорим колко красив…
— Красив ли — повтори невярващо младата жена.
— Да — заяви замечтано друга от камериерките. — Страхотен беше. В цяла Англия нямаше нито една майка, която да не бе готова да даде мило и драго, само и само да чифтоса дъщеря си с него… ако не можеше да го стори тя самата.
Всички се изхилиха, а Моли добави:
— Повечето гу правеха. Той направи рогоносци половината съпрузи в Англия, бас държа. Докат’ използваше една, друга вече чакаше отзад. На тез’ дни обачи им дойди краят. Глупавите кучки, коит’ гу преследваха по петити, сега заобикалят отдалеч Торн Роуз. Дори оназ’ лейди Лора с префърцунените гащички…
— Сега пък няма да обсъждаш личния му живот — прекъсна я Гъртруд с тон, който накара половината слуги да застанат мирно. — Просто ревнуваш, задето той не щя да го направи и с теб. И, като стана дума за ревност, шъ стоиш по-далеч от мис Аштън, иначе шъ трябва да отговаряш лично на мен. Момичето й достатъчно разумно, за да ни обръща внимание на онез нихранимайковци, дет’ допускаш под полата си.
Моли изписка възмутено и си тръгна от вестибюла, като затръшна вратата след себе си.
Споменът за голите тела на Моли и нейния любовник, които се извиваха върху кухненската маса, нахлу в съзнанието на Мария и бузите й пламнаха. Тя обаче бързо се съвзе и, водена от вълнуващата цел, а именно да се изправи лице в лице със самия дявол в стаята му на горния етаж — цел, каквато не бе имала откакто бе умрял брат й — се запъти към стълбището.
— Струва ми се, че моментът е напълно подходящ да го опозная — рече по-скоро на самата себе си тя, отколкото на своите събеседници.
Редичката слуги, наредени край стената, тръгна след нея и постланият с килим под завибрира под стъпките им.
Коридорите, които водеха към стаята на негово височество, бяха украсени с позлатени фризове и бюстове на крале и кралици (несъмнено предците на рода). Портрети в реални размери на бледи момчета с широко отворени очи (еднакви във всяко отношение), съпроводени от кучета или яхнали като вдървени оседлани коне висяха по стените. Едва когато премина пред стаята на болния, Мария се сети, че едно от тези херувимски лица сигурно принадлежеше на херцог Солтърдън. Но очевидно невинността му бе останала в миналото…
Позволи си да хвърли поглед назад към икономката, която й се усмихна окуражаващо, преди да отвори вратата. Посрещнаха я студен, зловонен въздух и полумрак. Огледа мръсния под, слабата светлина, голямото легло, обвито в мрак и неясната форма в него, и се изкашля, след което пристъпи през прага; чувстваше се като агне, отиващо на заколение.
Проправи си път през изпочупения порцелан, преобърнатите мебели и разхвърляните по облегалките дрехи (които очевидно стояха отдавна там, напълно забравени). Щом стигна до прозореца, пое дълбоко въздух и дръпна завесите. Пред мръсните стъкла се вдигна облак прах.
— Гъртруд — извика тя.
— Да, мис Аштън?
— Отсега нататък завесите да бъдат дръпнати през деня.
— Да, мис Аштън.
— Ще започнем с почистването на стаята. Донеси гореща вода, сапун и четки. Вдигнете килимите и ги изтупайте. Забелязах свежи цветя…
— Те са от зимната градина, мис.
— Искам на всяка маса, във всеки ъгъл да има по един букет. Полилеят да се лъсне и да се запали.
— Веднага, мис.
Икономката се обърна към своите подчинени, излая нарежданията си и плесна с ръце; слугите се пръснаха бежешком в различни посоки. След това Гъртруд се обърна и премести поглед от младата жена към леглото и отново — върху младата жена; сега по лицето й бяха изписани внимание и съчувствие.
Мария й се усмихна успокояващо и се приближи до кревата, поколеба се за миг, преди да вдигне ръка към завесите, пое си отново въздух и ги дръпна.
Негово височество, херцог Солтърдън или онова, което можеше да види от него изпод сплъстените тъмни, леко къдрави коси и брадясало лице, лежеше по същия начин, както го бе видяла и предишната вечер, омотан в завивките, отворил широко безизразните си очи, вперени в тавана. Младата жена се приведе предпазливо, като притисна опакото на дланта си към носа и устата и се вгледа напрегнато в гърдите му, за да се увери, че се движат.
Приближи се още, затаила дъх, като опитваше да разгледа колкото се може по-добре чертите му, които изглеждаха дори още по-страховити, отколкото й се бе сторило предишната нощ. Това същество определено не можеше да принадлежи на човешкия род… поне не към нормалните хора! Тези хлътнали бузи, или онова, което успяваше да види изпод брадата му, тези гъсти вежди и сплъстени коси, които излизаха извън мръсната възглавница, като че ли принадлежаха на труп. Разтреперана, тя прокара ръка над очите му, готова да я отдръпне в мига, в който той прояви някакви признаци на живот. Той дори не премигна.
Обърна се отново към икономката и попита:
— Откога лежи така тук?
— Не мога да кажа точно, мис. Нямаше мъ две седмици. Но още преди да тръгна, той реши да съ затвори тук като дракон в пещера. И не слушаше никой, колкото и да опитвахме да го накараме да стане. Бяхме принудени да оставяме храната на поднос край леглото му. Понякога успяваше да съ нахрани, друг път… — Лицето й помръкна. — Друг път не съ докосваше до нея в продължение на дни, сякаш бе решил да гладува до смърт и…
Вярната слугиня се обърна. Мария се спусна към нея, обгърна раменете й с една ръка и се вгледа в изпълненото й с мъка лице.
— И какво, скъпа Гъртруд? Кажи ми. Трябва да знам всичко, за да мога да му помогна.
Икономката поклати глава.
— Заварвала съм го кат’ опитва да съ храни; той няма нужната координация и затуй не може да си намира устата. Сърцето ми съ късаше кат’ го гледах такъв и кат’ знаех какъв беше — толкоз красив и достоен; да, беше олицетворение на аристократичността. Всички бяхме горди да работим за него.
Собственото й гърло се сви от вълнение; спомни си как брат й се бе превърнал в бледа сянка на онова, което беше. Мария стисна успокояващо в прегръдка раменете на икономката.
— В такъв случай това ще бъде първата ни цел, скъпа Гъртруд: да направим всичко възможно, за да върнем предишния изтънчен облик на нашия господар. Ще ми помогнеш ли?
— Да, моме.
— Първо ще се заемем с почистването на тази стая, а след това вече ще съсредоточим цялата си енергия върху негово височество. Ще ми бъде нужна помощта ти, за да уверя прислугата, че няма да им се
