случи нищо лошо.
— Няма да бъде лесно, мис. Бети, тя й грозноватата кривогледа женица, чиято работа й да изпразва огнищата, да почиства решетките им и да ги лъска с боя за печка. Та последния път, кат’ дошла тук, той хвърлил порцеланова ваза отгоре й и я счупил върху главата й, точно тук. — И тя посочи дясното си ухо. — Оттогаз чува непрекъснато звънене в ушите си. Каза, чи по-скоро налъмите шъ покарат, отколкото да пристъпи отново тоз’ праг. И кой може да я вини за туй?
— Но той сега изглежда съвсем кротък.
Младата жена хвърли отново предпазлив поглед към леглото.
Гъртруд понижи глас до шепот и лицето й се изкриви от страх.
— Ей там точно й проблемът. Човек нивгъж не знай кога шъ съ вдигни. Както го гледаш да си лежи неподвижно, загледан в пространството, в следващата секунда вечи й отгоре ти и та й сграбчил за врата. О, тръпки мъ побиват само кат’ си помисля! — И икономката закри уста с длани и стисна клепачи. Цялото й тяло затрепера така, че гърдите на събеседничката й се свиха. — Обещай ми, че шъ внимаваш много всеки път — промълви умолително Гъртруд.
Мария кимна; устата й бе пресъхнала.
— Тогаз да отивам да нагледам другите. — Тръгна към вратата, където слугите продължаваха да се трупат, смръщили ужасено вежди в очакване на нещо. Спря, обърна се; брадичката й трепереше, лицето й бе изкривено от такова отчаяние, та на младата жена й се стори, че отива към бесилката. — Късмет — рече слугинята и излезе от стаята.
ТРЕТА ГЛАВА
От прага на своята спалня, съседна на огромната стая на Солтърдън, Мария наблюдаваше как малката армия от слуги влиза при него, натоварена с кофи за смет, ведра с вода, четки и калъпи сапун. Вършеха изнурителната си работа усърдно, като от време на време поглеждаха уморено към леглото на своя господар, сякаш очакваха той да се надигне всеки момент и да ги изяде.
Скоро неприятната миризма на болест отстъпи пред ухането на сапун и пчелен восък и с всяка следваща положителна промяна настроението на младата жена се подобряваше, въпреки че бе гладна и уморена. На два пъти опита да вложи и малкото енергия, която й бе останала, в почистването, но икономката не искаше й да чуе за такова нещо.
— Херцогинята остави изрични нареждания, че ваш’та единствена грижа трябва да бъде негово височество. И следователно трябва да съ отнасяме с вас кат’ към член на неговото семейство.
— Но аз не съм свикнала на подобно безделие — обясни Мария.
— Няма да бездействате дълго — заяви Гъртруд и впери поглед в привидно намиращия се в безсъзнание човек на леглото. — Той скоро шъ съ осъзнай и тогаз… е, мис, скоро шъ видите и сама.
Малко по малко слугите свършваха задачите си и се оттегляха един по един. Накрая остана само Бети, която лъскаше трескаво решетката на камината и хвърляше ужасени погледи към засенчения креват. Всеки опит на младата жена да я успокои само възбуждаше още по-силно плашливата слугиня. Най-сетне, като изпъшка облекчено, дребната прислужница хвърли подпалките върху въглищата, запали восъчните свещи в стенните полилеи и побърза да се измъкне от стаята, като затръшна вратата след себе си толкова силно, че стените потрепераха.
Останала най-после сама, стиснала длани пред гърдите, обърнала леко един към друг върховете на пръстите си, които надничаха изпод подгъва на полата, Мария огледа обзаведеното в напълно мъжки стил помещение и се заслуша в тиктакането на големия стенен часовник.
— Глупаво е да се страхувам толкова — произнесе на глас тя. — Той не може да е по-страшен от баща ми. Нито по-жесток. Нали?
Насили краката си да се движат и се приближи до леглото на Солтърдън. Едвам различи фигурата му зад прозрачните завеси. Слугите бяха свършили достойна за уважение работа, като бяха сменили с чисто спалното му бельо и го бяха завили грижливо. Бяха успели даже да обуздаят непокорните му коси, така че сега те не бяха разпилени извън възглавницата. Те обаче нямаше как да омекотят дивото му изражение. Видът му бе все така плашещ и Мария потрепера до корена на косите си.
Стенният часовник изпъшка и нещо в него щракна. Покритото с филц чукче удари приглушено седем пъти. Младата жена опитваше да се приближава до кревата на своя господар с по една крачка при всеки следващ удар. В крайна сметка неин дълг бе да се грижи за него. А надали щеше да осъществи задачата си, ако стоеше на това разстояние, изпълнена единствено с мисли за ужасяващите истории за Солтърдън, разказвани цял следобед от прислугата.
Предпазливо разтвори пердето само с един потрепващ леко пръст. Ако успееше да я сграбчи, щеше да се развика. Гъртруд я бе уверила, че ако работата загрубее, от нея се искаше само да извика силно или да дръпне връвта на звънеца. Все някой щеше да я чуе.
Тъй като не успяваше да го види ясно, взе запалената свещ от нощната масичка и, като се стараеше да я държи здраво, се приближи към лицето му. Както обикновено, тъмните му празни очи бяха отворени и втренчени. Единственото, което даваше живот на тези маниакални орбити, бе люлеещото се пламъче; подозираше, че когато херцогът бе в съзнание, те бяха изпълнени с плам и укор… като на баща й. Не, не като на баща й. В тези очи нямаше да види заплаха с адския огън… а нещо съвсем различно… но не по- малко плашещо и може би по-опасно. Кога ли щеше да се събуди драконът?
— Ваше височество — повика тихо тя. — Можете ли да ме чуете? Аз съм Мария Аштън, ваше височество. Дойдох да ви помогна. Премигнете, ако ме разбирате.
Нищо.
Тя се приведе още по-близо към него, като приближи и свещта; направи й впечатление колко силен изглеждаше носът му и колко дълбоко бяха хлътнали очите му. Имаше прекрасно чело, сега вече можеше да види и сама, след като слугите бяха сресали и прибрали косите му назад, а устата, доколкото я различаваше изпод брадата, не изглеждаше зле. Устните й се сториха винаги готови да се усмихнат, да направят духовита или заядлива забележка, да забият нож в нечие сърце дори с тихо изречено възмущение.
Мария се намръщи, отдръпна се, върна свещта на мястото й и се прибра в стаята си.
Написа едно писмо до Джон Рийс и друго — до майка си; в тях разказваше подробно за всяка минута след пристигането си в Торн Роуз. Думи като „Голиат“, „див“ и „ужасяващ“ се редуваха с „подобен на дворец“, „разкошен“, „великолепен“ и „вдъхващ страхопочитание“. Най-сетне смачка в безсилието си хартията и я захвърли на пода.
Как можеше да каже на двамата човека, които обичаше най-много, че беше в опасност? И не беше ли нечестно и несправедливо да набляга на разкоша, в който живееше? Джон Рийс щеше да се изпълни със страх за пропадналата й душа. Майка й… ако само майка й осъзнаеше, че тя правеше това заради нея, с надеждата някой ден да й даде сигурен покрив, защитен от влиянието на викарий Аштън, а не заради някакви си детски фантазии, развратили в крайна сметка ценностната й система, както винаги бе предвещавал баща й.
Тя не бе сатанински ангел и не използваше тялото си, за да подтиква мъжките души към грях. А и как би могла да го стори, както бе пристегната като някоя средновековна девица, таке че да изглежда плоска и безформена като момче?
— Нищо чудно, че Джон Рийс не показваше почти никакви мъжки апетити — размишляваше на глас тя, вперила сините си очи в своето отражение в овалното огледало насреща. Строгата якичка на роклята пристягаше врата й. Нацупила устни, Мария започна да разкопчава дребните копченца, докато не разкри шията си до ключиците. После още две и още едно, и сега вече различаваше памучното платно, с което бе пристегнала гърдите си, изпод семплата долна риза от груб ленен плат.
Внезапно на вратата се почука. Притисна якичката си, скочи от стола и се завъртя към вратата точно в мига, в който Гъртруд надникна и се усмихна.
— Още ли ни сти легнали? Реших, чи шъ искате да съ изкъпити. Момчетата ви донесоха вода.
Изчервена, стиснала непохватно краищата на блузата, младата жена кимна безмълвно. Ченето й увисна, когато икономката разтвори широко вратата и направи път на неколцина едри мъже, нарамили кобилици с големи ведра, от които се вдигаше пара.
Гъртруд се спусна към лакирания параван, заел единия ъгъл на стаята, и с пъшкане и сумтене измъкна
