вечер, мис Аштън. Наслаждавай й съ, докат’ все още можеш.
От празното пространство долитаха гласове, приглушени както обикновено, поне докато се носеше из мъгливите бездни на безсъзнанието, докато плуваше с лекота, сякаш беше въздух, а слънчевата светлина и мракът се редуваха пред замътеното му зрение… безкрайни дни, през които лежеше в това легло-гробница… целият свят сега бе за него далечна какафония от звуци — птичи песни, рядката поява на някой слуга, който спираше да говори или да си тананика, когато влезеше в неговото „леговище“… нескончаеми нощи в очакване на дневната светлина, с която идваше и компанията на онези идиоти, колкото и краткотрайна да бе тя. О, да, какъвто и интелект да имаше човек, можеше да се побърка, ако бъдеше лишен от нормално обкръжение. Собствените му мисли бяха достатъчни да го подлудят. Монотонността на дишането можеше да го влуди. Монотонността на всекидневието, можеше да го побърка… беше го побъркала.
А, да, сигурно бе полудял, бе си изгубил мозъка, иначе нямаше да има видения на синеоки ангели с порцеланова кожа и мека, сребриста коса нямаше да го извади от замъгления му безсмислен сън. Сигурно губеше последната си връзка с реалността, щом му се струваше, че надушва уханието на виолетки, че тананикането на нежен женски глас и приятните звуци на плискаща се вода можеше да бъде нещо друго освен плод на ужасяващо обърканото му съзнание — съзнание, което много често се вкопчваше в спомени за красиви жени, дългокраки, приятно ухаещи, готови да продадат душата си, за да спят с него… някога, не сега.
Той беше звяр. Чудовище. Луд. Една жена трябваше да бъде отчаяна, за да прекара дори кратко време в неговата компания.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Той беше чудовище. Звяр. Луд!
Мария сънуваше, че се събужда и открива херцог Солтърдън застанал над нея, с едва различими черти под лъвската грива и необузданата брада, вперил в нея огнения си поглед, поставил длани върху гърдите й. Само че от гърлото му буботеше гласът на баща й, твърдеше, че е вещица, инструмент на похотта. Кой богобоязлив мъж би посмял да се свърже с такава мърла?
В три часа сутринта младата жена седна рязко в леглото, вперила подутите си очи в потъналата в мрак врата към неговата стая. Отворена ли беше? Но тя е бе затворила!
Излази от леглото, спусна се към вратата и, с неистово тупкащо сърце и треперещи ръце затърси опипом дръжката; вратата бе здраво затворена и заключена. Опита да успокои пулса си, да изравни дишането и да помисли логично. Нямаше от какво да се страхува. Чудовищата от миналото бяха зад гърба й… поне онези с лицето на викария Аштън.
Сега обаче до нея имаше друго чудовище — онзи човек, който плашеше и тормозеше прислугата, който беше толкова едър и ужасен, че дори мисълта да влезе в стаята му я караше да трепери от страх.
Мили Боже, кое от двете я плашеше повече?
Гъртруд зацъка с език и, като обхвана лицето на Мария в дланите си, поклати глава.
— Не си спала изобщо, мога да съ закълна. Прекрасните ти сини очи съ хлътнали и със сенки. Кажи истината на Гърти: да не тъгуваш по дома си, моме?
Младата жена се усмихна несигурно и, като отстъпи, взе лист хартия.
— Последните часове прекарах в изработване на план как да се справя с обстоятелствата, почернили живота на негово височество. Най-важното е да го принудя да излезе от безразличието, което го е обзело.
— Туй вече го опитвахме през последната година, но все безуспешно. Ако питаш мен, щом една душа реши да съ предаде, никой друг ни можи да стори к’вото и да е за нея… и не отвърна на въпроса ми. Семейството ти, момиче, липсва ли ти?
— В живота на всяка жена идва момент, в който е най-добре да се отдели от близките си, Гърти.
— Момиче кат’ теб вечи трябваше да й омъжено и да дундурка две дечица в скута си. — След като огледа стаята и забеляза, че Мария вече бе оправила леглото си и очевидно бе повикала още предишната нощ да изпразнят коритото и да напълнят каните с прясна вода, икономката въздъхна. — А кат’ гледам наоколо, от теб шъ излезе добра съпруга. Малко момичета, коит’ знам могат да подгънат така спретнато краищата.
И тя посочи към безупречно оправеното легло.
— Баща ми е перфекционист. Твърди, че само онези, които вършат всичко, с което се захванат безупречно, ще бъдат допуснати на небето.
Гъртруд присви веселите си очи, погледна събеседничката си и поклати глава.
— Признавам, че ако й така, повечето от нас нямат никакъв шанс.
Младата жена не отговори. Обу мълчаливо обувките си и приглади полата, като се стараеше да не даде да се разбере колко износени бяха.
— Разбирането за безупречност на баща ти не се ли отнасяше и за дрехите ти?
Мария извърна глава.
— Няма причина да ги носиш и тук — додаде икономката.
— С тях просто се чувствам по-удобно.
— Удобно или сигурно?
Мис Аштън не отговори отново и се зае с привидно усърдие да събира листата, които бе изписала в часовете преди зазоряване.
— Доколкото успявам да видя — продължи вярната прислужница, — под дрешките ти се крие доста прилична фигура. Престъпление е да я похабиш заради няк’кви си архаични представи. Е, няма значение. Знам, че някой ден сама шъ почувстваш необходимост да ги свалиш от гърба си… когато срещнеш мъжа, когото шъ пожелаеш да впечатлиш… или може би вече си го срещнала…?
— Какво те кара да мислиш така?
И Мария погледна крадешком любопитната си приятелка.
Гъртруд посочи към купчината листа, струпани върху писалището.
— Кат’ ги гледам, май ти й било много трудно да оформиш в думи чувствата си.
— Може би — отвърна младата жена и помисли с известна меланхолия за Джон Рийс.
Дали му липсваше? Дали празнотата и самотата, които я измъчваха, се дължаха на факта, че бе далеч от единствения близък приятел, който бе имала след Пол?
— Няма значение, скъпа. Всичко шъ съ нареди. Туй, коет’ трябва да стане, шъ стане. Както казваше бедната ми майка, „Ръката на съдбата не прави нищо току-така.“ Ако се вслушваме в гласчето, което шепти по-силно в ухото ни какъв избор да направим, винаги шъ избираме вярната пътека към нашата съдба…
Мария се замисли над думите й.
— Искаш да кажеш, че животът ни вече е предрешен, така ли? И че само ако следваме истинската пътека, отредена ни от съдбата, ще постигнем абсолютен покой и щастие?
— Да, моме. Когат’ мислиш, че животът не може да стане по-черен от това, коет’ й в момента, бъди сигурна, че затрудненията, коит’ имаш, не са дошли току-така. Просто трябва да бъде научен няк’къв урок, да бъде придобита няк’ква сила от сблъсъка и превъзмогването на предизвикателството. Ако вярваш в това, черните мигове няма да ти съ струват чак толкоз непреодолими. Майсторлъкът е да не мислиш върху безнадеждността, а върху надеждата.
Младата жена си пое дълбоко въздух и се засмя.
— Е, скъпа Гъртруд, страхувам се, че ако не се замислим за предстоящите ни задачи, положението, в което се намираме, може да ни се стори непреодолимо… имам предвид негово височество, разбира се. Нашият път в момента е да открием как да го накараме да стане от леглото.
— Скоро шъ разбереш, чи негово височество не прави нищо, ако не го желай сам, когат’ и както го
