— Има ли нещо друго? — попита тя.
Слугата сви рамене.
— Мислех си, че досега не бях виждал коса с такъв цвят. Напомня лунната светлина, нали?
— Лунна светлина ли?
— Сребристо бяла и лъскава.
Мария пригладите падналите върху слепоочието й кичури и сведе очи; натрапчивият спомен за двамата им с Моли я накара да се намръщи.
— Бас държа, че е прекрасна, когат’ е пусната — продължи, вече по-развълнувано, младият мъж.
Тъй като тя не каза нищо повече, той грабна нощницата и излезе от стаята, като спря само колкото да погледне към нея, а след това и към негово височество. В този момент лицето му придоби странно изражение.
Мис Аштън постоя съвсем неподвижно след неговото излизане, достатъчно дълго, за да премисли току- що казаното. Слугата определено бе флиртувал с нея, а забележката му за косите й не я бе оставила безразлична. Не беше редно да окуражава подобни комплименти (особено като се има предвид на каква сцена между него и Моли бе станала неволно свидетел и още повече онова, което се бе случило между него и самата нея предишната вечер). Не беше редно даже да признае комплиментите пред себе си, тъй като така щеше да посее в съзнанието си страшното семе на суетата.
Насочи погледа си обратно към херцога, но гледката не беше такава, че да я отвлече от мислите й. Драконовата вана бе обвита в облак пара. Кожата на негово височество бе порозовяла, по косата и брадата му проблясваха капки.
Колко естествено изглеждаше, все едно че топлата вода му носеше покой. Ако погледът му не бе втренчен в празното постранство…
Мария закърши ръце и заобиколи коритото. Опитваше да съсредоточи мислите си върху нещо друго, а не върху факта, че в достатъчно широката за двама вана седеше гол мъж, когото трябваше да изкъпе. Гол непознат… не невинен, милостив, богобоязлив младеж като брат й… а мъж с окосмено тяло… не само по лицето, а и по гърдите и по ръцете, които вече започваха да блестят от пот и пара… мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде баща… и който бе изхвърлил през прозореца един от нейните предшественици.
— Мили Боже, който си на небесата… ако ми помогнеш да се справя с тази задача, обещавам да… никога повече да не позволявам през съзнанието ми да се промъкне лоша мисъл за баща ми. Знам, че и преди съм давала подобен обет, но този път говоря наистина сериозно. В крайна сметка, правя всичко това единствено, за да помогна на майка си да се спаси от този кучи си… — Спря рязко, прехапа устна и додаде: — По дяволите. Ти сигурно не би поставил на изпитание човек с толкова благораден мотив…?
Сложи две орнаментирани кристални шишенца със соли за баня върху сребърен поднос, прокара нервно палец по изпъкналата буква „S“ и се приближи до коритото. Без да поглежда към водата, отвори капачетата и на двете и изсипа съдържанието им във ваната.
Незабавно се разнесе ухание на виолетки.
Младата жена си пое дълбоко въздух.
Пръстите й занавиваха сръчно ръкавите на блузата, докато стигнаха малко над лакътя — по-нагоре нямаше да бъде прилично. Предостатъчно беше, че щеше да натопи длани във водата, в която киснеше някакъв непознат! Отпусна се бавно на колене край коритото, вперила поглед в неподвижните черти на своя повереник. Натопи една кесия във водата, а след това я изцеди.
Но не правеше нищо друго, освен да се взира в това лице, което изглеждаше по-скоро животинско, отколкото човешко, изгубено сред тъмната грива, която се бе накъдрила от влагата. Не можеше да превъзмогне неволното си любопитство, липсата на човечност у него едновременно я отблъскваше и привличаше.
Челото на Солтърдън беше широко, веждите — черни и дебели, разположени над хлътнали очи с цвят на студена пепел. Носът, високите скули и устата бяха твърди и силни, но устните отдавна бяха изгубили способността и желанието да се усмихват.
— Здравейте — произнесе тихо Мария, без да изпуска от поглед тези очи, лишени от каквото и да било изражение. — Тук ли сте, ваше височество? Можете ли да ме чуете? — Предпазливо прокара мократа кесия по челото му — бързо и припряно, като веднага отдръпна ръка, после повтори движението, вече по-бавно, по бузите, докосна леко посивелите му напукани устни. — Аз се казвам Мария, ваше височество. Дойдох да ви помогна. Можете ли да ме чуете? — попита по-настойчиво тя. — Жив ли сте още? Ще ми дадете ли някакъв знак? Нещо, по което да разбера, че сте тук? Потрепване на окото, присвиване на устните?
Нищо.
Отпусна се върху петите си, хваната за ръба на ваната, и се вторачи в неподвижното му лице. Малко по малко водата изстина, кожата му изгуби розовия си цвят и стана отново бъзкръвна, подобна на мрамор, по- нечовешка и плашеща.
— Глупаво момиче, какво става с теб? — смъмра се Мария и се зае да търка дългите му тежки ръце. — Никога не съм била от онези, които се плашат от собствената си сянка, а ето че сега съм застанала на колене и се моля, като в същото време треперя. И защо? Ако се отнасяш човешки към един див звяр, и той ще започне да ти се подчинява. А това тук не е животно, а човек.
По кесията се стичаше вода и падаше върху широката му гръд. Дланта й приличаше на детска до неговата. Явно някога е бил много силен мъж и, ако се вярва на Гъртруд, дамите не са можели да устоят пред чара му.
Младата жена се засмя на себе си, отмести поглед, върна го отново към него. „Дамите не можели да устоят на чара му?“ Защо, нямаше и представа. В тази особа не забелязваше и намек за величие или маниери. Предполагаше, че дамите от неговата класа ценят аристократичната външност, достатъчно приятна и красива, за да накара дори най-капризната госпожица да припадне от възхищение — както бе брат й, пленил сърцата на всички млади жени в селото.
Видът на херцог Солтърдън беше плашещо внушителен, точно обратното на Пол. Но не трябваше да забравя, че, докато негово височество й бе непознат, с брат й я бе свързвала голяма близост. Беше зървала в един или друг момент от живота си мъжественото му тяло, следователно нищо у него не й се бе струвало непознато или плашещо… за разлика от Джон Рийс, единствения мъж, към когото бе изпитвала привързаност и която би могла евентуално да прилича на любов. Добрият, милият, верният Джон… ако се бе съгласила да се омъжи за него, сега нямаше да се намира в тази странна ситуация, едновременно хипнотизирана и отвратена от този човек, пълна противоположност на всичко, което бе смятала за приемливо у едно човешко същество.
Отдръпна се от коритото, запъти се към един стол край камината и се отпусна на ръба му. По ръцете й се стичаше вода. Тялото й трепереше, огънят обаче не успяваше да се пребори със студа в помещението.
Защо не можеше да отдели погледа си от него?
Сега виждаше от негово височество единствено профила му, все така безучастен, докато той продължаваше да се взира вътре в себе си. Дълга мокра къдрица висеше неподвижно извън ваната.
Гъртруд нахлу в стаята.
— Свършихте ли, мис? Да викам ли момчетата да го вадят от коритото?
Без да може да отдели очи от самотния кичур, излязъл от ваната, Мария кимна.
— Да. Или по-скоро… не. Косата му… трябва да я измием.
— Какво шъ кажеш с нея да съ заема аз, скъпа? Струваш ми съ малко бледичка.
Икономката запретна ръкави и с големите си като на доячка ръце вдигна една кофа с вода и калъп сапун и започна да сапунисва главата на своя господар. В това време Мария остана на мястото си на стола, стиснала кесията, която вече бе образувала голямо мокро петно на полата й.
— Не може да съ каже, че помощникът не иска да съ грижи за него — обясняваше вярната слугиня, като втриваше пяната в косите на херцога. — Просто той не винаги приема благосклонно наш’те усилия.
— Негово височество има право да бъде ядосан.
Сега младата жена наблюдаваше спускащите се по голото му рамо сапунени мехурчета. Извърна поглед към прозореца и забеляза, че слънцето бе изчезнало отново зад купчина сиви облаци. Снегът нямаше да им се размине.
— Така е, но не виждам защо трябва да си го изкарва върху нас. Във всеки случай… — Гъртруд се наведе, вдигна кофа със студена вода и изля съдържанието й върху главата му. — Но туй вече й без
