сърцето й затупка по-силно. Тъй като нервите и страхът заплашваха да я победят, Мария затвори очи и се помъчи да ги преглътне. — На някои лица острите черти им отиват — заяви тя. — Лица, предназначени да бъдат остри и мрачни. На вас обаче те изглеждат неестествено, очите ви имат такъв вид, сякаш някога са блестели игриво и закачливо, а устните — като че ли са се усмихвали с лекота, произнасяли са с готовност шеговита закачка към близък приятел и са флиртували дръзко с красавиците. Мъчително е да гледаш подобно лице, потънало в противоестествена острота. Ако сте тук, сър, станете и ми позволете да ви помогна. Нека ви даде смелост мисълта, че аз ще бъда до вас, за да ви съдействам и окуражавам, не само заради вашата баба, чието съществуване се крепи на надеждата да ви види отново добре, а и заради вас самия.
Нещо край вратата се раздвижи. Мария вдигна поглед. Гъртруд се приближи на пръсти до подноса със забравената храна, поставен до стола на негово височество.
— Няма ли напредък? — попита вярната слугиня; гласът й беше изпълнен със съчувствие.
— Никакъв — отвърна младата жена и се облегна назад.
Икономката зацъка с език, поклати глава и погледна към чинията с неизядени яйца и шунка.
— Шъ накарам готвача таз’ вечер да приготви нещо специално за теб. Едно момиче, особено когат’ е слабо кат’ теб, не трябва да пропуска нито едно ядене.
— Разбрано, Гъртруд. Тази вечер ще опитам да хапна повече, обещавам.
— Таз’ нощ шъ си починеш по-добре, моме. Шъ кажа на готвача да свари един от специалните си чайове с ром. Шъ спиш кат’ бебе, гарантирам ти.
Мария я изпрати до прага и я проследи с поглед. Тя се отдалечи по коридора, отвори някаква врата, изчезна зад нея и заслиза по скритото стълбище за прислугата. Скоро стъпките й заглъхнаха.
Вечерята, както бе обещала Гъртруд, бе истински пир: супа с пореч, печена кокошка в сметанов сос, картофи с розмарин и накрая — десерт от сметана, вино и захар, който довърши окончателно Мария. Тя яде едва след като се опита да нахрани негово височество. Сега, след като го бяха настанили в един стол край огъня, той се взираше в пламъците и лицето му бе осветено от златисточервените му отблясъци.
Сгушена удобно на мекия си фотьойл, сънлива в резултат на обилната вечеря, младата жена наблюдаваше силния му профил.
— Ако имах книга, щях да ти почета — рече тихо тя. — На Пол това винаги му доставяше удоволствие. „Красивият език рисува истински небесни дъги във въображението“ — казваше той. Приличате ми на човек, който обича книгите. Челото ви е широко и благородно, признак на интелигентност. Несъмнено сте и човек на страстите, екзалтирате се до крайност, предизвиквате посредствеността и предпочитате разнообразието. Въпреки това продължавате да се криете там, някъде дълбоко в самия себе си. Защо? От какво се страхувате, сър? Може би, че светът няма да уважава мъжа, който сте сега? Човек е това, което направи от себе си, така мисля.
Стана от мястото си, заобиколи го, като прокара пръсти край рамото му, почти без да го докосва (колко дръзка ставаше), после ги плъзна по разчорлените му коси и по брадата. Не беше ли част от задълженията й да се отнася мило и с уважение към него, да окуражава достойнството и самочувствието му?
— Само един глупак би решил, че не си човек заради това.
Спря, обърнала гръб към огъня, сведе очи към дългите му крака и черните кожени ботуши, които стигаха до коленете му. Икономката ги бе лъскала в продължение на четвърт час, така че сега блестяха като огледало.
— Много хубави ботуши — продължи да разсъждава на глас Мария и проследи с поглед извивката им покрай прасеца на нейния повереник. — Отиват ви — додаде тя и бавно вдигна глава към очите му; те като че ли гледаха право в нейните.
Младата жена коленичи напода, хвана тежкия му крак и, с известно усилие, изу първо единия ботуш, а после — и другия. След това ги постави край огъня и взе обутото му с чорап стъпало в скута си и започна да го масажира с равномерни кръгови движения, като се изкачваше постепенно по прасеца му, твърд и жилав, до коляното, а после слизаше отново, както бе правила за Пол през онези безконечни месеци, през които той бе лежал на гръб, неспособен да помръдне. Брат й бе правил цяло представление, за да засвидетелства удоволствието си, бе въздишал; тя обаче знаеше прекрасно, че той не чувстваше абсолютно нищо. Удоволствието бе единствено в съзнанието му.
— Чувала съм, че това подпомага кръвообращението — обясни тя.
Сега вече обхващаше с цяла длан мускулите му, като стискаше и отпускаше, докато плътта започна да се затопля в ръцете й. От време на време вдигаше поглед към лицето му.
— Светлината на огъня ти отива — заяви Мария. — Придава розовина на лицето и блясък — на очите ти.
Плъзна нежно длани по коляното му, обхвана здраво бедрото; дори там мускулите му бяха много силни.
В съзнанието й бавно се оформиха образите на Тадеус и Моли. Те се изправиха като два призрака, но не предизвикаха у нея страх, а онзи почти незабележим трепет и притеснение, които бе изпитвала за кратко в присъстието на Джон. Тогава бе позволявала на любопитството и въображението си да вземат връх — болезнен копнеж, дълбок и смущаващо животински, подобно на мъжа, който сега стоеше пред нея. Клепачите й натежаха, погледът й се отмести до устните на Солтърдън, после до собствената й ръка, поставена върху твърдото му бедро. Видя се отново застанала пред онази кухненска врата да наблюдава как две тела, лъщящи от пот на светлината на огъня, се мятат и се извиват върху масата… само че очите, които бяха приковани като магнит в нея, бяха на херцога… а жената, която стенеше от удоволствие под него беше…
— Мис Аштън?
Мария трепна и хлъцна от изненада.
Тадеус се показа на прага.
Младата жена притисна ръка към разтуптяното си сърце и извърна очи.
— Изплаши ме… да се появяваш така безшумно в тъмнината. За момент си помислих…
— Чи говореше той ли? — Тадеус хвърли поглед към господаря си. Усмихна се и пъхна палци в колана си. — Признавам, чи туй е малко вероятно.
— Имай вяра, Тадеус. Чудеса съществуват.
Младата жена се посъвзе от уплахата. Почти успя да се освободи от натрапчивия образ, както и от силното смущение. Изправи се, но откри, че коленете й се треперят.
— Дойдох за подноса от вечерята — обясни слугата.
— Моля те, предай на готвача моите поздравления. Яденето беше превъзходно. — Заобиколи стола на херцога, така че да я разделя от наблюдателния й събеседник. Смущението й нарастваше, тъй като той продължаваше да я оглежда настойчиво; очевидно неудобството й му доставяше удоволствие, също както бе станало предишната вечер. — Предпочитам да оставиш храната на Солтърдън. Може да опитам за последен път преди лягане да го накарам да хапне.
— Ти си същата кат’ другите — рече той.
— Другите ли?
— Онез’, дет’ идваха да съ грижат за него и мислеха, че могат да сторят онуй, дет’ не са успели да направят предишните. Той, разбира съ, беше по-различен тогава. В него все още имаше няк’во пламъче. Не че беше нещо повече от идиот и тогаз…
— Тадеус! — извика Мария. — Внимавай как се изразяваш…
— Туй е без значение. Дори да й все още жив, той няма акъл колкото една загубена гъска. Всичко, коет’ беше преди, съ изпари с онзи проклет удар по главата. — Мършавото му лице се изкриви от гняв и той се вгледа в своя господар. — Нищо не си спомня, не може да познай даже собствената си баба и брат. Не може нито да говори, нито да ходи. В продължение на шест месеца не й правил друго, освен да съ дави в собствените си лиги и да реве кат’ някой…
— Умолявам те — промълви младата жена, — спри да говориш тези ужасни неща!
— Това е истината. По-добре да го оставим да умре. Да го освободим от тази мъка, а и нас също.
