— Моля? Аз само…
— Моля ли? — повтори подигравателно думите й прислужницата. — Придаваме си важност, нали, мис Аштън? Говориш така, все едно, чи си самата херцогиня.
— Не знам да съществува закон, според който човек трябва да е от кралски произход, за да говори нормално.
Моли изпуфка, постави ръце на хълбоците си и присви очи.
— Къде е той?
— Той ли?
— Не съ прави на по-глупава, отколкото си. Мислиш, чи не съм видяла как го оглеждаш ли? Или, чи не съм чула как говори за теб? Мис Аштън това, Мария онова…
Някъде отдолу се чу женски вопъл.
Мария се намръщи, слезе на пръсти още няколко стъпала, надвесе се над перилата, за да разбере какво става.
Моли я блъсна иззотзад и я накара да се вкопчи здраво в парапета, за да се задържи. От нея се носеше силна миризма на долнопробен джин.
Слугинята присви устни и каза:
— Видях го да излиза от стаята ти преди три вечери — целият почервенял и смутен.
— Не ставай глупава!
— Шъ отречеш ли, че си му показала задника си, кат’ си съ къпала?
Мария поруменя и отстъпи заднишком надолу по стълбите.
— Е, госпожичке щерко на преподобния викарий? Май тъ поставих натясно, а? Отречеш ли, шъ излъжеш; признаеш ли, шъ покажеш к’во представляваш в действителност? Коет’ й същото, дет’ казах вече — ти си само една…
— Моли! — извика заплашително отдолу Гъртруд и мис Аштън си отдъхна с облекчение, когато пияната слугиня се опита да оправи несръчно килнатото си на една страна боне и се спусна надолу по стълбите; токовете на прекалено широките й обувки тракаха силно при всяка стъпка. — Глупачка — вилнееше икономката. — Пак си си пийнала порядъчно, а? Нищо чудно, че не дойде кат’ тъ извиках. — Вдигна поглед към Мария и поклати глава. — Моля те за извинение, скъпа. Тук стана една…
— Какво се е случило? — Младата жена заслиза бързо и леко след Моли, която, мърморейки, се дотътри до Гъртруд. — Сигурна съм, че чух женски плач?
— Туй бяха пътници, нападнати от проклетите крадци…
— Крадци! — изпищя Моли и се плесна по плоската гръд.
— Там нямаш нищо, което онез’ главорези биха пожелали да вземат — възкликна икономката и отблъсна от себе си момичето.
— А пътниците добре ли са? — попита Мария.
— Това са една жена и двете й дъщери, мис…
— Пострадали ли са?
— Взели са им парите и една две дрънкулки. Изглежда са ударили по главата кочияша. Ощи не мой да дойде на себе си. Но туй все още не й най-лошото. Всичко съ й случило долу край големия завой…
Моли изпищя така, че накара двете си събеседнички да си запушат ушите.
— Значи сега вече шъ дойдат тук! Шъ нахлуят през портите и шъ нъ вземат за заложници. Шъ използват тялото ми за собствено удоволствие…
— По-вероятно ти шъ използваш техните тела — отвърна ядно икономката. — Господ да им е на помощ…
— Има ли наистина някаква опасност? — попита тихо Мария.
Гъртруд кимна мрачно.
— Всеизвестно е, че негово височество си е тук и че… не го бива. Огледай съ хубавичко наоколо, скъпа. Само среброто по скриновете е достойно за кралски откуп. Май шъ й най-разумно да отключа стаите с орйжието. И да раздам по някое друго от тях на момчетата. Тадеус е долу в конюшнята — додаде по-силно тя, заради Моли. — Любимата кобила на негово височество съ ожреби. Шъ проверя дали са спуснати капаците на всички прозорци на първия етаж и шъ съ погрижа да барикадираме вратите.
Мис Аштън кимна.
— Ще се облека и ще се погрижа за нашите гости.
Лейди Дреймонд плачеше в кърпичката си.
— Беше ужасно. Ужасно, казвам ви. Изскочиха от мрака и се нахвърлиха отгоре ни… бяха поне десетима, покрили лицата си с черни маски, а очите им ни гледаха страшно през дупките. Страхувах се за живота на скъпите си дъщери…
Мария хвърли поглед към двете закръглени млади жени, облечени в кадифе и сатен, които изглеждаха приблизително на нейната възраст. За разлика от разстроената им майка, тяхното внимание бе съсредоточено върху сладките, които икономката бе взела от запасите на готвача, и върху заобикалящата ги обстановка.
— Е, всичко се оправи — заяви успокоително тя. — Утре то ще ни се струва като лош сън.
— Ако доживейм до утре — намеси се Моли и постави поднос с чаен сервиз на масата. — Ако питате мен, имали са голям късмет, че изобщо са се отървали живи.
Съпругата на виконт Дреймонд проплака отново и, след като изпъшка силно за по-голям ефект, се отпусна в несвяст върху стола си.
— Проклятие — измърмори под носа си Гъртруд и изгледа убийствено слугинята. — Донеси ми шишенцето с парфюм, ама по-бързо. — Обърна се към мис Аштън и додаде, вече по-тихо: — Май щеше да бъде най-добре изобщо да не я пускам. Не съм сигурна, чи шъ издържа още дълго вайканията й. Нито пък мисля, чи готвачът шъ съ зарадва, кат’ види как са намалели запасите му. Кат’ ги гледам тез двечките, май докат’ си тръгнат, в цялата къща няма да й останала и една трохичка.
— Щеше да бъде жестоко и недостойно за един християнин да ги отпрати в такъв момент — отвърна младата жена.
— Не, не става въпрос да ги отпращам, скъпа. Имах предвид по-скоро да им запуша с парцал устите.
Моли се появи с ароматната кутийка.
— Туй може да не й нищо друго, освен трик — отбеляза тя. — Кой знай дали не участват в тяхната игра и да използват таз измислица, за да съ вмъкнат вътре…
— Да, точно тъй, а аз съм крал Джордж — заяви Гъртруд и завъртя очи, след което се обърна към Мария. — Шъ отида да настаня дамата в стаята й, скъпа, после шъ съ погрижа и за кочияша им. Ти шъ съ оправиш ли с дъщерите?
Младата жена кимна.
Вдигнаха виконтесата от дивана и я изнесоха от стаята. В коридора се бе събрала тълпа сънени слуги, които огледаха подред Мария, а след това и Шарлот, и Флорънс. Последните неуморно си шепнеха нещо с пълни със сладкиши усти и хвърляха презрителни погледи към младата жена.
— Може би дамите ще се оттеглят в спалнята си — предложи Мария. — Сигурна съм, че дамите са много уморени и желаят да си отдъхнат след онова, което са преживели тази нощ.
Флорънс, с надута от захаросани бадеми буза, нацупи пълните си устни, посипани с пудра захар. Очевидно размисли върху предложението, преди да се обърне към сестра си.
— Коя е тя, как мислиш?
— Не е някоя важна особа, щом е облечена така — отговори Флорънс; тя бе по-слаб, но не по-малко помпозен вариант на Шарлот. — Сигурно някоя от слугините в кухнята.
Двете се изсмяха и изтърсиха трохите от кадифените си поли. След това Флорънс хвърли поглед към празната си чаена чаша, която стоеше непосредствено до чайника.
— Бих искала още една чаша, но този път с повечко захар.
След като се поколеба за момент, Мария се запъти към подноса.
