— Възнамерявам да поговоря с херцогинята за това презрително…
— Тя няма да напрай нищо и знаеш ли защо? — Посегна към нейния поднос, но остави таблата на Солтърдън. — Защот’ не иска да разглася из цяла Англия в какъв безумник са й превърнал херцогът.
Тадеус тръгна към вратата, но спря насред пътя и погледна отново към своя господар. Очите му придобиха замислено изражение, а гласът му прозвуча по-тихо, уморено и някак си отчаяно, когато каза:
— Не трябваше да съ съпротивлява на проклетите бандити. Трябваше просто да им даде парите. И сега щеше да си бъде жив и здрав. Проклет глупак. Скапан герой.
И излезе от стаята. Мария се взира дълго след него. Очите й горяха, но не от гнева, който я бе обзел първоначално, а от тъга както за Солтърдън, така и за неговите приятели и близки. Съчувстваше на мъката им, да бъдат свидетели на постепенното прогресивно влошаване на състоянието му, на това как се превръща в своя собствена сянка, в очакване падането на меча, който ще пресече нишката на живота. Но кога щеше да стане това? Да, надвисналата смърт бе непоносимо бреме както за потърпевшия, така и за онези около него.
След като привърши с тоалета си, Мария, облечена с бяла нощница, седна пред огъня в стаята си, за да изсуши на умиротворяващата му топлина мокрите си коси, които се виеха около лицето и по раменете й. Разсеяно прокарваше четката през светлите кичури, а умът й препускаше от Пол към Джон /тази вечер щеше да му пише отново, може би този път щеше да намери верните думи, които да предадат обърканите й емоции/, от баща й към майка й; вероятно в този момент тя, както всяка друга вечер, падаше на колене заедно със своя съпруг и се молеше да й бъдат простени всяка недостойна мисъл или действие през деня.
Откакто бяха порастнали достатъчно, за да разбират разликата между добро и зло, Мария и Пол правеха същото, заедно със своите родители, докато коленете ги заболят, вратовете им се уморят, а свещите изгаснат, удавени в собствения си разтопен восък. Брат й се молеше страстно, с вяра в молитвите, с вяра, че те ще променят нещо. В същото време тя го бе наблюдавала с ъгълчето на окото си и се молеше това мъчение в божието име да свърши по-бързо. Не беше заставала на колене, за да се моли, откакто бе напуснала бащиния си дом и нямаше да го направи, въпреки угризенията на съвестта и чувството за вина, които я измъчваха.
Мария въздъхна и довърши чая си. Както бе обещала Гъртруд, напитката й бе помогнала да се отпусне, беше й подействала приспивно. С усилие се надигна, взе една свещ и се запъти към стаята на Солтърдън. Постоя малко на прага, докато очите й привикнат с разкъсвания от трепкащото пламъче полумрак.
Приближи се на пръсти до леглото; подгъвът на нощницата се плъзгаше по глезените й.
Херцогът, в чиста нощница, лежеше по гръб в чистите чаршафи, а тъмните му коси се бяха разпилели върху възглавницата. Както винаги, очите му бяха отворени. Дланите му лежаха кротко върху гърдите.
Младата жена се надвеси над него, взря се в лицето му, прибра една тежка къдрица от челото и оправи завивките около раменете му. При това движение ръката й остана дълго в контакт с челюстта му. Оказа се, че брадата му съвсем не беше чак толкова остра, както си бе мислила, а мека и гъста, и блестеше като бронз на слабата светлина.
Допря страхливо пръсти до клепачите му, затвори ги и ги задържа така, докато ръката й пое от топлината му, а от свещта покапа горещ восък върху другата.
— Приятни сънища, ваше височество — промълви едва чуто тя, отдръпна длан и се вгледа съсредоточено в очите му, които си останаха затворени.
Може би това бе ефект от потрепващата светлина на свещите, но на нея й се стори, че суровите линии край очите му се смекчиха, дълбоките бръчки между дебелите вежди се изгладиха и дори бузите му порозовяха едва забележимо.
Това със сигурност бе плод на въображението й.
Нощта напредваше.
Той лежеше в масивното си легло с колони и се взираше в тавана. От време на време погледът му се преместваше към далечната врата, открехната колкото да позволи на светлината на свещите да навлезе в тъмната му стая. Оттам понякога се дочуваше слаб шум като от потракване на стъкло или плискане на вода. На прага се появи сянка, а след това изчезна.
Той преглътна и си наложи да огледа стаята, която се бе променила толкова много след нейното пристигане. Изглеждаше отново голяма и годна за живот. Потопените в чаши зюмбюли пръскаха наоколо ухание — слабо, но прекрасно. До обонянието му достигаха и други аромати; те нахлуваха от време на време през полуотворената врата на нейната спалня, типично женски аромати: розова вода, парфюмиран сапун.
Обърна глава и съсредоточи мислите си върху гаснещия огън в живописната камина от цветни китайски плочки, който осветяваше две прелестни глави — Нощ и Утро; те оформяха подпорите на бялата мраморна полица. Звуците и миризмите, които се носеха от съседното помещение обаче не му даваха мира, привличаха постоянно погледа му към вратата, докато подсъзнанието му се изпълваше със спомени за други жени, обитавали същата тази стая; дори беше забравил имената на някои от тях.
Вратата се открехна със скърцане и се появи обвита в широка бяла памучна дреха фигура с капеща свещ в ръка. Тя се насочи плавно към него, също като привидение, а косата й с цвят на лунна светлина проблясваше. До този момент си беше мислил, че само я е сънувал.
— Спите ли, ваше височество? — достигна до ушите му шепотът й.
Тя се надвеси над него, вгледа се в лицето му, в очите; нейните собствени очи отразяваха яркото пламъче на свещта в бялата й ръка. Уханието, което се носеше от нея, го обгърна — сладко, чисто и женствено. Усети, че му се завива свят, обзе го отчаяние, но когато в гърдите му се надигна познатият гняв, нещо в детинския й вид го възпря и той остана неподвижен, затаил дъх, като човек в компанията на сърне. Беше достатъчно само едно премигване, за да я накара да побегне…
Изглеждаше толкова нерешителна. Толкова уплашена. От какво ли?
От него, разбира се. Той беше чудовище.
Ангелът оправи завивките, докосна леко с пръсти разпилените му върху възглавницата коси.
— Сигурна съм, че жестокостта не ви е присъща, ваше височество. Тя е резултат на гнева и вярата, че Господ и хората са ви изоставили. Бъдете убеден, сър, че това не е така… Лека нощ, ваше височество, до утре — пожела тя и плъзна длан по клепачите му и ги затвори.
Той ги отвори едва след като тя излезе от стаята и отнесе светлината със себе си.
Обгърнат от тъмнината, той си помисли: „Не си отивай! Моля те… не си отивай!“
ПЕТА ГЛАВА
Младата жена се събуди рязко и се взря в мрака — свещите и огънят бяха изгаснали.
Чуваха се някакви звуци — високи женски гласове. Плач ли беше това? Крещяха мъже.
Заметна обратно одеялата, спусна крака върху пода. Потръпна от студ, прихвана яката на нощницата си с треперещи пръсти и се спусна към стаята и леглото на Солтърдън. Всичко тънеше в тъмнина и спокойствие, нарушавано единствено от лекото й дишане и тиктакането на стенния часовник.
И отново пискливите гласове.
Хукна към вратата и по коридора, докато стигна горната площадка на стълбището. Долу светеха светлини и някаква жена плачеше!
— Я виж кой бил тук — провикна се Моли така внезапно, че младата жена подскочи. Надвеси се над перилата и затвори за момент очи с желанието да успокои сърцето си. Слугинята поклати глава. — Питах к’во, по дяволите, прайш тук, к’во си вреш носа в хорските работи, облечена само по бельо. Аз обаче вече имам много добра представа за к’во става дума.
