— Аз не съм курва, сър.
Устните му се извиха цинично, ноздрите му се разшириха. Погали пулсиращата вена на врата й с палеца си, докато я поглъщаше с вълчия си, стоманеносив поглед.
Най-сетне я пусна. Тя се плъзна встрани; изпита такова облекчение, че краката й омекнаха. Наложи си да остане на колене, усещайки силното пулсиране на скалпа си. Имаше чувството, че пръстите му все още стискат врата й и го изгарят. Едва тогава гневът започна да се надига в гърлото й. Шокиращото разочарование я накара да се разтрепери. Нима наистина снощи бе почувствала към този капризен аристократ нещо повече от просто задължение? Най-накрая успя да стане и се запъти към вратата, без да се обърне.
— Мис Аштън — промълви Солтърдън и, тъй като тя не му обърна внимание, извика: — Мария!
Тя се завъртя на пети, стиснала юмруци край тялото си. Косата се разпиля по раменете й.
— Не съм ви позволявала да ме наричате така, ваше височество. Нито възнамерявам да го направя. Не мисля, че ви харесвам особено, ваше височество, дори съм сигурна в това. През последните седмици опитвах да не обръщам внимание на слуховете и намеците по адрес на вашия характер, но, колкото и да ми е неприятно да го кажа, те се оказаха верни. Несъмнено заслужавате жестоката съдба, която ви очаква. О, да — повиши глас тя, — забравих да ви уведомя, че херцогинята е довела някакъв лекар на име Еджкъм, който е убеден, че единственият лек за вашето състояние е дом за виещи манияци и изгубени души. Аз, разбира се, опитах да ги разубедя. Сигурна съм обаче, че след като видят вас и доказателствата за лошия ви нрав, ще побързат да осъществят намеренията си, така че с малко късмет ще се отървем от вас преди падането на нощта. Надявам се да изгниете като плъх в онова ужасно място, тъй като не заслужавате друго!
Младата жена побягна от стаята, за да се сблъска с десетина прислужници, струпани в коридора, извили вратове и ококорили очи, очевидно подслушали непростимата й тирада. Всички те я гледаха така, сякаш беше самата смърт.
Гъртруд се промъкна между двама слуги с увиснали челюсти и съзерцава около половин минути Мария с широко отворени очи, преди да проговори.
— К’во шъ прайм сега с него, скъпа?
— Не ми… не ми пука какво ще правите с него.
Видимо развълнувано, множеството хлъцна като един човек.
— Божке — закърши ръце икономката. — Туй значи, че негово височество шъ ни напусне скоро.
— Несъмнено.
— Колко жалко. Особено кат’ съ има предвид колко напредна, откакто си дошла. Ами чи да, едва таз’ сутрин на закуска той каза, чи трябвало да благодари на теб за всичко туй.
Младата жена се намръщи.
— Гъртруд, грях е да се лъже…
— О, не бих лъгала за таквоз нещо, момиче. Той рече: „Мис Аштън нахлу в обвилия ме умствен мрак кат’ пролетен въздух и слънчева светлина.“ — Намръщи се отново и раменете й увиснаха. — И съ усмихна, кат’ го каза — додаде тя, като подсмръкна.
Иззад далечния ъгъл се показа една камериерка. Вдигнала поли до глезените си, тя тичаше здраво, а едрата й гръд се друсаше заплашително.
— Нейно височество тръгна насам! — обяви тя полушепнешком тя.
Всички обърнаха погледи към Мария.
Гъртруд се приближи до нея.
— Ако шъ го водят в онзи дом, тогаз няма значение как изглежда нито той, нито стаята му.
— Имаме ли време…
— Шъ трябва само да я позабавиш малко, момиче.
— Как може някой да се изпречи на пътя на херцогиня Солтърдън, та да я забави?
— Ако някой може да го стори, то туй си ти.
— Той може да се опълчи отново.
— Кой знай защо, ама не мисля така, не и след кат’ видях изражението му, след кат’ му каза, че баба му щяла да го отведе оттук. Пребледня кат’ платно, слушй к’во ти казвам.
Мис Аштън се опитваше да мисли. Призна пред себе си, че гневът я бе завладял прекалено силно, за да забележи нещо друго освен собственото си разочарование и наранени чувства. Да, може би все пак бе забелязала страха, проблеснал за секунда в обикновено безжизнените му сиви очи. При този спомен й се повдигна.
— Да — промълви тя. — Ще опитам да а задържа.
Гъртруд се усмихна и плесна с ръце.
— На работа, дами, и да действаме бързо.
Моли пристъпи напред и показа окото си, което започваше да посинява.
— Нима очакваш да съ върна при него след туй тук?
— Туй не й нищо повече от синините, с коит’ съ връщаш след някоя съботна нощ в местната кръчма. А сега тичай, преди да съм посинила и другото ти око.
С тези думи групата влезе в леговището на дракона; всеки стискаше я метла, я парцал като да бяха оръжия и щитове. Мария затвори очи в очакване на трясък, викове на изскочили в коридора слуги с изпълнени със страх очи… същия страх, който й бе попречил да се движи само преди няколко минути.
Не последва нищо подобно.
Въпреки това продължаваше да чака, неспособна да помръдне, да диша; бузите й запламтяха при спомена за случилото се преди малко. Каква глупачка беше, каква наивница. След като се бе грижила за брат си Пол в продължение на две години, след като бе слушала изповедите му за неосъществените му мечти и фантазии, трябваше да се сети, че гневът и неувереността на нейният господар не се дължаха единствено на неспособността му да ходи.
Но защо това бе започнало да го измъчва толкова много точно сега?
— Мис Аштън.
Младатажена премигна и се огледа. Насреща й идваше херцогинята.
— Отивам да видя внука си.
— Не.
— Моля?
— Той… не е готов.
— Но вие казахте…
— Наложи се да направим някои подготовки в последния момент… Гъртруд е непреклонна, страхувам се.
Лейди Солтърдън продължи да върви към нея; вече беше толкова близко, че можеше да види златните точици в очите й — същите като на внука й. Все едно че я гледаха неговите очи, а хуманноста им бе прикрита зад стоманената завеса на аристократичността.
В този момент вратата се отвори и през нея се показа икономката. Тя погледна към Мария, после към възрастната дама.
— Негово височество е готов да ви види.
— Нима? — отвърна херцогинята и повдигна едната си вежда, като хвърли поглед към младата жена, а след това присви устни.
Изчака Гъртруд да се отмести и влезе в стаята на внука си.
Мария я следваше на почетно разстояние. Страхуваше се да гледа, да диша; намери сили да върви само благодарение на присъствието на икономката. Едва тогава насочи вниманието си върху Солтърдън.
— Добре й почистен, нали? — прошепна в ухото й слугинята. — Помислих си, чи шъ изпробва проклетия бръснач на гърлото ми, преди да съм свършила с бръсненето. Всичко, коет’ трябва да сторим сега, й да го убедим да го подсрижем.
— Започнах да обичам косите му — чу се да мълви в отговор мис Аштън, вперила поглед в своя повереник, седнал на един стол с висока облегалка край огъня, който хвърляше отражения върху силното му, сякаш изсечено от мрамор лице.
Никога не бе изглеждал толкова… красив. Толкова изтънчен. Толкова… арогантно самоуверен. Това
