Солтърдън измъкна изпод коляното си единия край на одеялото, преметна го върху нейните крака, хвана я за ръката и подръпна.
— По-близо — рече той. — Преди да сте се вледенили.
— Не. — Младата жена поклати глава и отказа да помръдне. — Тук съм добре.
— Но освен това сте и инат, качество, което работеше в моя полза, но не и във ваша. Добре тогава, ще пробвам по друг начин. Целият съм замръзнал, мис Аштън. Ще споделите ли с мен одеялото ми… тъй като с топлината на вашето тяло ще постоплите и мен, преди да съм умрял от пневмония.
— Е — задъвка долната си устна младата жена. — Щом поставяте нещата така…
Мария се плъзна неохотно към своя господар и изправи гръбнак така, сякаш бе глътнала бастун, докато той увиваше краката, корема и кръста й и дори настоя ръцете й да останат под одеялото.
— По-добре ли е така? — попита накрая той, леко усмихнат.
Тя кимна.
Снежинките бяха започнали да падат по-бързо, като се въртяха и образуваха гъста бяла пелена.
Херцогът хвърли поглед към своята спътница. Носът, брадичката и бузите й бяха станали яркочервени, очите — наситеносини и леко насълзени. А устата й…
Извърна поглед и се намръщи.
— Кажете, мис Аштън — обади се лейди Солтърдън. — Какво носите в тази чанта?
— Вещите си, разбира се.
Баба и внук се спогледаха.
Известно време пътуваха в пълно мълчание и наблюдаваха падащия сняг. Стигнаха кръстопътя; едната посока водеше към Хорт, а другата — към разпръснатите къщи на арендаторите, чийто четвъртити прозорчета хвърляха жълта светлина. Кочияшът насочи конете надолу по извития път, в обратна посока на Хорт.
Мария се приведе напред, вгледа се назад, после погледна към своя господар. В дългите й тъмни ресници проблясваха разтопени снежинки. Ледените кристалчета светеха като бижута върху сребристите й коси. Трей не каза нищо, само намигна и стисна успокояващо ръката й под одеялото. Очите й се разшириха, устните се разтвориха. Малката й длан се разгъна и се вкопчи в неговата, потрепвайки; от усмивката й студеният въздух стана много по-топъл, а мрачното небе — ослепително ярко.
В този момент херцогът осъзна, че никога преди не бе стискал ръката на някоя жена, за да я успокои. После си даде сметка, че продължаваше да държи ръката й… както и тя неговата.
— По-нататък прегледът ми ще ни осветли относно настоящото му състояние — казваше Еджкъм, като вървеше по коридора малко пред Мария. Тя подтичваше, за да бъде в крак с него, като същевременно се стараеше да не събори шишенцата и медицинските инструменти, които носеше върху подноса. — Казахте, скъпа, че няма подобрение в способността му да движи долната част на тялото си?
— Никаква — отвърна тя.
Лекарят поклати глава и се намръщи.
— Просто не разбирам защо. Ударът в главата е бил достатъчно силен, за да разстрои паметта му, но не виждам защо подвижността му трябва да бъде засегната завинаги. Накратко, не намирам никаква медицински обоснована причина да не стане от стола си и да не затанцува валс из цялата къща.
— Той се беше затворил умствено и емоционално — каза мис Аштън. — Не е ли възможно да е направил същото и във физическо отношение?
Еджкъм се замисли, преди да поклати глава.
— Може би. Но човекът, за когото говорим, е херцог Солтърдън, скъпа моя, законен наследник на едно от най-внушителните състояния в Англия. Той има всичко: младост, богатство, хубава външност. Има и задължения, нали?
Лекарят продължи нататък по коридора, докато се изгуби в стаята на херцога. Младата жена се мъкнеше след него, без да може да откъсне мислите си от онзи следобед, когато бе излязла от къщата, за да го открие в каретата, треперещ от студ, свел поглед към земята, миришещ на алкохол. В нея се бе надигнало онова вече познато и доста смущаващо я чувство; бе скокнало като подплашен заек в мига, в който бе стиснал ръката й. То бе запяло звучно като сладкопойна птица, тъй като тя си бе дала сметка, че все пак не напускаше Торн Роуз. За момент, докато каретата се бе спускала по лъкатушещия замразен път, а той бе продължил да й държи ръката, тя бе започнала да си фантазира като някоя глупачка, че двамата са влюбени, излезли на романтична разходка из снега.
Загубено момиче.
И бе преживяла отново и отново онзи миг в музикалната стая, когато я бе прегърнал — нежно, толкова нежно, а топлината на тялото и ръцете му я бе накарала да се почувства безтегловна, пламнала.
Очевидно напрежението от последните седмици бе създало истински хаос в емоционалния й живот.
А споменът за дланта й върху онази интимна част от тялото му… нейната топлина… нейната пълнота.
— Идвате ли, мис Аштън? — достигна до ушите й гласът на лекаря.
Младата жена си пое въздух… и се запита, дали не се разболява; внезапно почувства, че гори.
Посрещна я острата миризма на лекарства, когато влезе в стаята; тя бе изпълнена с неприятно миришеща пара, от която носът й започна да я дразни, а очите й — да сълзят. Огънят в камината бушуваше, но освен това край леглото на нейния повереник бяха наредени кофи, пълни с червени въглени. Моли тъкмо се готвеше да излее върху тях вонящата течност, която с пращене се изпаряваше във въздуха.
— Елате, мис Аштън, по-бързо! — възкликна Еджкъм.
Тя тръгна предпазливо сред лепкавата мъгла и постави подноса върху масата, която й посочи лекарят. Едва тогава погледна към леглото и замръзна.
— Херцогинята спомена, че сте се грижили за обездвижения си брат — заяви Еджкъм и наля гъста мазна течност в дланта си. — И че сте напълно способна да ми помагате без никакви смущения.
Мария преглътна и кимна незабележимо.
— Добре.
Лекарят хвана белия чаршаф, който покриваше пациента му от кръста надолу, и го отметна.
Той лежеше по корем, съвсем гол. Широкият му гръб лъщеше от пот и се стесняваше рязко в тънък кръст и стройни бедра. Хълбоците му бяха стегнати и закръглени, краката — невероятни, а от средата на бедрото надолу бяха осеяни с твърди черни косъмчета.
— Мис Аштън?
Младата жена премигна и си наложи да погледне към своя събеседник и към шишенцето с мазнина, което й подаваше.
— Съсредоточете се върху частта под кръста, като масажирате енергично. Парата ще отвори порите и те ще поемат елексира. Казват, че топлината подобрява кръвообръщението и кръвта оросява напълно мускулите и костите, като раздвижва първите, така че да станат по-гъвкави.
Мария заобиколи леглото точно в мига, в който Моли изля чаша вода върху въглените. Дрехите й вече бяха влажни и лепнеха по тялото. Чувстваше якичката на роклята си като примка. Погледна към слугинята, видя как очите й се разширяват, а устните й се разтварят, но не в усмивка, тъй като бе усетила смущението на мис Аштън и злорадстваше.
Младата жена си пое дълбоко въздух, напълни дланта си с топлото олио и го изля върху гърба на Солтърдън. То се плъзна по мускулите край гръбначния му стълб. Колебливо протегна ръка, спря ручейчето с пръст, като докосна кожата му така леко, че забеляза този факт едва след реакцията на херцога; той настръхна, спря да диша за момент и впи пръсти в дюшека.
Мария затвори очи, постави мазните си длани върху кръста му, плъзна ги надолу по стегнатите му хълбоци и твърдите бедра, като масажираше, мачкаше, опознаваше тялото му, неговата гладкост, твърдост, мекота, като почти не усещаше другите наоколо, които казваха нещо от време на време, и Моли, която пръскаше нажежените въглени с вонящата течност.
Това не беше момчешкото тяло на Пол, чиято тепърва раждаща се мъжественост бе унищожена от ръцете на ковача. Тялото на брат й бе бяло и меко.
