кога бе разбудило до такава степен сетивата й, че чувстваше топлината на голото му тяло през роклята си? То я изгаряше като нажежено желязо. Тялото му бе все още младо, макар Солтърдън да беше на трийсет и пет години; предполагаше, че дори в разцвета на младостта си не бе изглеждал другояче. Разликата беше в очите му, таеше се в тях, в умората, болката и гнева, които я прободоха право в сърцето, както и внезапното осъзнаване на факта, че емоциите, които изпитваше в момента, нямаха почти нищо общо със състраданието или дори с обичта и чувството за отговорност, които една компаньонка би могла да изпитва към своя господар.
Обзе я силно смущение. Поиска да издърпа ръката си, но той не я пусна. Горещите му влажни пръсти не й даваха да помръдне, макар Мария да опитваше, доколкото й позволяваше достойнството, да се отскубне.
— Пуснете ме.
Опъна отново длан. „Пуснете ме“ — молеше се наум тя, въпреки че тялото й — предателското й тяло — изглежда само се стремеше към него, като някой изнемощял просител за неговата близост.
Той придърпа ръката й по корема си. Дланта й събра останалото олио в малка локвичка в пъпа му.
— Може би е по-добре да извикам Гъртруд — промълви безсилно младата жена, като проследяваше с поглед движението на хванатите им ръце по добре оформения му гръден кош.
Сега те правеха бавни кръгови движения около зърната на гърдите му, твърди и с цвят на медни монети, после се спуснаха отнову надолу, по ребрата, по корема, после още по-надолу, докато върховете на пръстите й докоснаха кърпата и дори се промъкнаха малко под нея.
— Не искам Гъртруд — отговори херцогът.
— Тя е не по-малко опитна…
— Но не и наполовина толкова красива.
Цялото й тяло пламна, когато погледна лицето му, очите, устата, която й се бе подигравала, бе я дразнила, бе я проклинала. Той като че ли се канеше да каже нещо друго, което щеше да я изнерви още повече. Въздухът помежду им се бе сгъстил от напрежение. В този момент Мария разбра, че не би могла да остане и секунда повече… не, след като се чувстваше по този начин, не и докато в нея се носеше вихрушка от объркани и объркващи я емоции: страх, нервност, симпатия… и необикновено желание. Тогава…
Свободната му ръка се протегна нагоре и обхвана главата й отзад, пръстите му се вплетоха буйно в косите й и я притеглиха надолу така, че връхчетата на гърдите й се докоснаха до неговата гръд, лицето й се озова точно над неговото, устните й — над неговите. Мозъкът й крещеше да се съпротивлява, но тя не можеше да го стори. Трябваше да му припомни, че макар да беше херцог, а тя — нищо повече от наета прислужница, той нямаше право да се отнася към нея така, сякаш беше някоя лека жена като Моли например. Нито пък беше сред онези дами, които се ласкаеха от краткотрайното му внимание. Но не направи нищо такова.
Опита да оближе устни, но езикът й, подобно на устата, бе сух като прах.
Какво правеше той?
Защо?
Не беше ли усетил какво бе започнала да изпитва към него тя?
Разбира се, че не беше. И как би могъл? Та тя самата си бе дала сметка едва сега…
Солтърдън привлече лицето й още по-близко и я целуна. Грубо. Настойчиво. Езикът му проникна в устата й, замята се вътре, лиши я от дъха й, от силите й, докато другата му ръка придърпваше нейната по- навътре под кърпата към онова непознато и забранено място от тялото му…
Младата жена хлъцна, откопчи се, отстъпи заднишком, залитайки, по-далеч от леглото му, и побягна към вратата.
— Нима съм толкова чудовищен, мис Аштън? — провикна се ядосано той; горчивината в гласа му я накара да спре. В този момент нейният господар се изсмя дрезгаво. — Няма защо да се притеснявате. Не бих могъл да ви натрапя вниманието си. Копелето, което ми спука черепа, ме направи евнух. Най-отявленият женкар на висшето лондонско общество, прелъстителят на девици, съвършеният рушител на семейства най-после получи заслуженото.
Младата жена изскочи от стаята му и затръшна вратата след себе си.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
В подобни нощи, студени, бурни, черни като катран и мъчително влажни, той можеше да прекара в компанията на нему подобните: джентълмени с повече пари и свободно време, отколкото интелект. Изтегнати пред огъня в някой клуб или отделна стаичка в кръчма, щяха да пръскат парите си на хазартни игри, щяха да се наливат с ейл или с нискокачествен алкохол, а после щяха да принудят мръсните сервитьорки да се качат в някоя стаичка на горния етаж и през следващите няколко часа да се преструват, че значат нещо един за друг.
Вместо това сега лежеше тук, на същото място, където го бе оставила преди няколко часа мис Аштън, съвсем гол, ако не се смята увития около бедрата му чаршаф, пиян /благодарение на баба си/, треперещ от студ.
Къде, по дяволите, беше тя?
И за кого, мътните да я вземат, се мислеше, като бе избягала така от него? Не беше нищо друго освен една скъпо платена прислужница, която освен името си притежаваше само две протрити грозни рокли… и дори не се смущаваше от този факт.
Защо, дяволите да го вземат, изобщо го интересуваше какво мисли тя за него? Нещо повече, какво изобщо го бе прихванало, та реши да я прелъстява?
Като че ли можеше да направи нещо във връзка с това.
Надигна отново чашата.
Нямаше съмнение, баба му притежаваше несравнимо добър вкус, когато станеше дума за избор на алкохол. Подобно на нейните дрехи, къщи, бижута и приятели, тя се заобикаляше с най-доброто, което можеше да се купи с пари.
Младият мъж въртеше кристалната чаша в ръка, загледан в кехлибарената течност, и наблюдаваше как светлината от огъня играеше сред прелестните стъклени призми. След това внезапно изгълта съдържанието й и я захвърли на пода.
Протегна ръка към завесата на леглото, уви я около пръстите си и, като стисна зъби, се изправи до седнало положение. На смътната светлина видя краката си, неповдижни както винаги, увити като мумии в бели чаршафи.
Отхвърли встрани завивките.
Тялото му гореше едновременно от горещина и от студ. Потеше се и тръпнеше. Стаята се въртеше край него. Херцогът се запита дали причината за този ефект се дължеше на висококачествения портвайн на баба му или на необичайните физически усилия, които бе положил. Кога за последен път бе направил опит да ходи? Нито веднъж след нощта на нападението, когато разбойниците се бяха нахвърлили отгоре му и върху шестимата момци, с които бе ходил на конните надбягвания, всичките до един надути и самовлюбени като него самия, с надути от дневната печалба кесии, в много добро настроение благодарение на алкохола, духом вече с хубавките леки момичета, които ги очакваха в прочутия Ийст Енд в Лондон. Беше лежал в продължение на цял час в калта, с лице към земята, и бе наблюдавал как кръвта образуваше малка топла локва под бузата му и от нея се издигаше пара. Беше почти мъртъв, бе изживял странен миг, когато му се бе сторило, че напуска тялото си, че се издига над пръснатите младежи, стенещи и в повече или по-малко плачевно състояние, видя и самия себе си, херцог Солтърдън, с бяло като платно лице и облян в кръв. Сред ослепителна светлина пред очите му преминаха неговото минало, настояще и бъдеще: едно дете, залепило носле в стъклото на прозореца, което наблюдаваше как брат му играе на слънце, докато то самото трябваше да слуша, макар и неохотно и с половин внимание, монотонните поучения на прекалено сериозния си възпитател, който по повод и без повод му напомняше за огромната отговорност, която стоеше пред него, а именно, да бъде достоен заместник на баща си.
— Копелета — произнесе на глас той и сякаш в отговор откъм загасващия огън се дочу някакво леко пукане; вероятно бе прегоряла и се бе счупила някоя съчка или сред жаравата бе изсъскала мъзга, потекла от дърветата.
