Вратата на стаята се отвори. През нея на пода падна сноп светлина и върху нея се очерта женска фигура, по-скоро тъмен силует, който поспря за момент, очевидно изумен от гледката на кацналия на единия край на леглото мъж, абсолютно гол, ако се изключи чаршафът около хълбоците му, потен и задъхан от усилията.
— Мария? — повика Солтърдън, вкопчен в леглото.
Усети, че пулсът му се ускорява, че му олеква задето тя все пак не бе събрала жалкия си багажец и не го бе понесла надалеч от Торн Роуз, по-далеч от него и от идиотските му и безплодни задявки.
— Е, к’во — най-неочаквано достигна до ушите му странно прелъстителното приветствие на Моли. — К’во виждам тук? Дай на един мъж малко повечко грижи и той внезапно съ й поправил смайващо бързо. — Слугинята затвори вратата зад гърба си и, като поклащаше бедра, тръгна към него с поднос сладки в ръцете. Щом се озова на светлото петно край леглото му, тя се усмихна и намигна. — Помислих си, чи може да съ почувствате малко самотен. Рекох си, чи може да ви дойде добре една тортичка-две… или три2.
Изкиска се и остави таблата на нощната масичка.
— Къде е мис Аштън? — попита младият мъж.
— Мис Аштън, тъй ли? Струва ми съ много официално, след кат’ само преди минутка я нарекохте „Мария“.
— Къде е тя? — попита той.
— Има ли значение? Няма нещо, коет’ тя да може да стори за вас, а аз да не мога.
Погледна към гърдите й, които, за разлика от тези на Мария, бяха изключително налети. Беше без долна риза. Зърната приличаха на тъмни монети под полупрозрачната материя на блузата й. Какво, по дяволите, мислеше да прави тази жена?
Тя отчупи парче плодова пита, провря пръст в топлия вишнев пълнеж и изгреба мекия, с цвят на кръв плод. От едната страна на показалеца й потече сироп.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита най-после Солтърдън, вперил поглед в пръста й. — Това беше толкова вкусен сладкиш.
Моли приближи вишневото сладко до устните му и лепкавият сироп потече на тънка струйка по голите му бедра. Устните й се разтвориха в полуусмивка. Клепачите й натежаха.
Младият мъж сведе бавно поглед към онова, което му предлагаше.
Мили Боже. Та тя го прелъстяваше… или се опитваше да го направи. Червенина от смущение изби по лицето му, по врата, по раменете. Въпреки това отвори уста и й позволи да напъха в нея вишните и заедно с тях — върховете на пръстите си. Сиропът беше топъл, лепкав и сладък, плодът — твърд и налят. Заби внимателно зъби в него. Очите му се затвориха, а съзнанието му отлетя назад, в миналото, към други жени, любовници, които бе любил с устни и език, бе се наслаждавал на вкуса и уханието им, бе завирал езика си в тях, докато нектарът на тяхното желание го подлудеше и го накараше да проникне в тях толкова страстно и неудържимо, че да ги накара да викат от удоволствие и благодарност.
Красиви жени. Най-желаните жени в Англия и на континента. Жени, които в леглото не носеха нищо друго, освен бижута — дълги нанизи от перли, диаманти и сапфири, които се увиваха около прелестните им гърди и проблясваха на светлината на свещите, когато се плъзгаха по кожата им с цвят на слонова кост.
О, тази кожа с цвят на слонова кост — нежна, гладка, ухаеща на цветя… на виолетки… като Мария…
И ето, че бе стигнал дотук, една прислужница с леко поведение, със суха жълта коса, чиито изгнили и липсващи зъби бяха прикрити от полумрака в стаята, чието мършаво тяло и увиснали гърди миришеха на кисела пот.
Моли измъкна блузата си през главата и я захвърли на пода. Ухили се, поля едното си зърно с вишнев сироп, повдигна увисналата си гърда с длан и я приближи към устата му.
— Опитай — промърмори тя и разтвори крака, за да притисне чувствителната издатина помежду им в коляното му. — Само едно близване, ваше височество. Може да ви съ отрази много добре. Човек никога не знай, докат’ не опита, нали?
И прокара лепкавото зърно по долната му устна.
Младият мъж обърна глава.
Слугинята вплете пръсти в косите му и върна насила главата му в изходно положение.
— Забравяш се — изръмжа херцогът; сграбчи я за китките, с което я накара да стисне зъби и да изсъска.
— К’во има, ваше височество? Страх въ й, чи няма да го вдигнете, а? Е, точно затуй съм дошла, сър. Да видя, дали не можем да помогнем с нещо.
— И какво, ако смея да попитам, те кара да мислиш, че ще приема авансите ти?
— Просяците не могат да избират, нали?
Той я блъсна. Тя се спъна на килима и се строполи тежко по задник; полата се вдигна над коленете й и разголи разтворените й бедра.
— Проклет побъркан — заяви Моли. — Не знам защо изобщо съ съгласих с тоз’ план. Трябваше да кажа на нейно височество да…
— Какво да й кажеш?
Слугинята изви устни. Присви очи и отвърна кисело:
— Да не мислите, чи съм дошла заради моя кеф, а?
Цялото му тяло се вцепени.
— Точно тъй — додаде тя. — За да въ направя отново мъж.
Солтърдън я съзерцаваше настойчиво, толково настойчиво, че най-накрая тя изпълзя на четири крака до блузата си, напъха я през глава, почти бежешком стигна до вратата и изчезна в мрака.
Стиснал зъби, с пот на челото, младият мъж се измъкна от леглото, вкопчен за едната му колона с трепереща от усилието ръка. Тялото му се олюляваше напред-назад, докато той опитваше да възвърне равновесието си, в очакване краката му да го предадат всеки момент…
— Ваше височество? — донесе се нежен, разтревожен глас от прага към стаята на Мария. Миг по-късно тя самата бе пред него; семплата й бяла нощница като че ли просветваше на слабата светлина. Обгърна го през кръста, тялото й потрепера от усилието. — Какво мислехте да правите, сър? Бързо, оставете ме да ви върна в леглото. Не, не се съпротивлявайте, иначе ще паднем и двамата.
— Остави ме на мира, по дяволите — изръмжа той и опита да я отблъсне.
Мис Аштън се вкопчи в него още по-здраво, притиснала дребното си лице в твърдата, потна мускулатура на гърдите му; косите й се бяха разпилели като лунни лъчи по гърба.
Солтърдън провря пръсти в тях и я дръпна назад така силно, че тя извика. Очите й бяха хлътнали, изражението — измъчено и изпълнено с отчаяние.
— Странно, че долиташ тук като някой ангел на спасението, след като само преди няколко часа ти се струвах толкова отвратителен — изръмжа през зъби. — Да не би да е била и при вас, мис Аштън? Толкова ли струва лоялността ви?
Мария разтърси бясно глава. Лицето й се изви от болка и объркване.
Херцогът я блъсна. Тя полетя към пода, като изпищя от гняв и изумление.
Голямата къща бе потънала в тишина, но тя се разхождаше напред-назад из стаята си. Миризмата на изгоряло олио и торф, която се носеше от камината, изпълваше въздуха с особена миризма на застояло. Устните й бяха подути и я боляха.
Как бе могла да постъпи така глупаво, че да му позволи подобно държание? Да я целува така страстно? Да я превърне само с едно докосване на устата си в обезумяла, лишена от всякакви угризения лека жена като Моли, желаеща с всяка фибра на тялото си да се притисна в него, да го остави да прави свободно каквото си ще с устата й, с тялото, с ума й… О, Боже, ръката й! Под кърпата. Върховете на пръстите й се допираха до плътта му, до твърдите косъмчета…
Мария погледна към леглото с крайчето на едното си око, към огромния дюшек, отрупан с копринени
