— Онова, което ме отвращаваше, беше темпераментът ви, сър. Не човекът. Никога човекът.
Той протегна отново ръка към нея. Младата жена се изплъзна и се запъти към вратата, която я делеше от стаята й. Колкото и да се опитваше — о, как само се опитваше — да не погледне назад, все пак направи точно това, достатъчно дълго да го види как стои насред спалнята си, самоуверен, арогантен, и величествен, олицетворение на аристократичността и надменността. Само че онова, което забеляза в очите му, отразили ярката светлина на полилея над главата му, не бе резервираност.
От прикритието си зад завесите, Мария наблюдаваше как херцог Солтърдън, заедно с баба си и брат си от двете му страни, слиза бавно и предпазливо по спираловидното стълбище. Разговорите на долния етаж замряха в мига, в който гостите забелязаха, че най-сетне техният домакин бе решил да се присъедини към тях. Той идваше отново при тях с лекотата и грацията на съвършен танцьор. Утре вече щеше да бъде друг човек. Щеше да принадлежи на тях, но не и на нея, на лейди Лора Дънсуърти, тъй като тя не го обичаше; сърцето й принадлежеше на друг.
Тълпата го заля като приливна вълна, скри го от погледа на Мария и го помъкна към съседното помещение.
Музиката засвири отново и мис Аштън се върна в стаята си. Взе книга, отвори я, макар да знаеше, че каквито и усилия да полага да вникне в написаното, няма да успее. На всичкото отгоре бе принудена непрестанно да изтърпява безгрижните звуци, които се носеха отдолу: смехове, извивки в цигулките, от които й се приплакваше.
Но тя нямаше да заплаче! Нямаше да се самосъжалява. Беше познала любовта за първи и може би — последен път в живота си, и това бе достатъчно.
Тогава забеляза роклята.
Тя висеше на закачалка на вратата на гардероба: свободно, аленочервено творение на изкуството, което напомняше за древна Гърция. На корсажа й, с карфица бе прикрепена бележка.
„Ще танцувам с теб на лунната светлина.“
Не можеше да го направи! Смееше ли? Тя, която през целия си живот бе носила само сиво и черно. Какво си мислеше той? Защо я дразнеше по такъв начин?
Но какво лошо можеше да има в това?
С треперещи ръце съблече дрехите си и ги остави да паднат на пода там, където се намираше. После ги срита встрани и взе великолепната рокля, по-фина дори от онова, което бе виждала и в най-смелите си мечти.
Преметна я през главата си и, затаила дъх, усети как меката матеря обгръща тялото й, как се плъзга като кървавочервена вода надолу по краката й. След това се обърна към огледалото.
Стегнат под бюста, така че да го подчертае, ефирният тоалет оголваше раменете и голяма част от гърдите й. Гърбът бе ниско изрязан, чак до кръста, и оттам падаше на фини набори, които образуваха богат шлейф. Всичко бе поръбено с възможно най-деликатната дантела, боядисана в същия цвят като роклята. Шлейфът от своя страна бе в преливащи цветове и приличаше на почервеняло от залеза небе, обсипано със звезди.
Тръпнеща от вълнение, младата жена се завъртя, затвори очи и позволи на далечната музика да я изпълни. Носи се така в продължение на часове, без да забележи, че от свещта не остана почти нищо, а догарящият огън вече не можеше да стопли достатъчно стаята. Тя се въртеше отново и отново под звуците пеещите цигулки, когато…
Мис Аштън спря рязко.
Музиката. Неговата музика. В началото неясна. Приглушена. Гласът на пианото я привлече до вратата, накара я да излезе в коридора, да се поколебае за миг, след което краката като че ли сами я понесоха към музикалната стая.
„Песента на Мария“.
Обширното тъмно помещение се осветяваше само от лунната светлина, която нахлуваше през отворените френски прозорци. Солтърдън вдигна поглед от клавишите и ръцете му спряха да се движат. Присви очи. Лицето му стана безизразно.
— Не спирай! — помоли го тя. — Искам да я чуя още веднъж до края.
— Ще я довърша, като те прегърна — рече той, протегна ръка и се усмихна.
Тя се спусна към него, може би прекалено нетърпеливо. Докосването на пръстите им бе достатъчно да я накара да се разтопи. Притисна се към тялото му, въздъхна, когато силната му ръка я обхвана през кръста и я стисна за момент почти до задушаване. Целуна я по устата.
Понесоха се леко в ритъма на музиката — едно две, едно две, едно, две, три четири — като се въртяха и накланяха. Музиката излизаше дълбоко от гърдите му, мъркаше в устните му, преди да достигне до ухото й, превръщаше коленете й в безформена маса, а сърцето й — в огън.
— Мария. — Разтвори устни и топлият му дъх погали рамото й. — Аз…
Внезапно отдолу се чу силен звук — нещо като изстрел. Солтърдън се присви, лицето му се изкриви. Пръстите му се впиха в гърба й, докато той се бореше да си поеме въздух.
— Сър! — извика Мария и го сграбчи през кръста, както бе превит на две.
— Не… аз, — изпъшка той, отблъсна я и се втурна, олюлявайки се, към вратата. — Клей. Нещо се е случило с брат ми.
Мария хукна след него. Щом излезе в коридора, сърцето й заседна в гърлото заради крясъците, които се носеха от долния етаж.
— Солтърдън — извика тя, когато видя, че господарят й затича несръчно към стаята си.
Той се появи миг по-късно с пистолета, с който бе заплашвал прислугата.
— Отивай в стаята си и се заключи в нея.
— Няма.
— По дяволите, Мария, сега не е моментът да проявяваш отново твърдоглавие.
И, като я отмина, продължи нататък по коридора, който внезапно бе потънал в пълна тишина. Мис Аштън се втурна след него, като настъпваше дантелените краища на алената си рокля.
Херцогът спря на горната площадка на стълбището и вдигна рязко длан, за да възпре любимата си.
Току до него, върху стълбата, се различаваше някаква фигура, скрита под пластове дрехи, с пистолет в ръка, спуснала качулка върху главата си. Непознатият очевидно все още не бе усетил присъствието на Трей до себе си.
Гостите стояха като вкаменени във вестибюла; бяха вперили погледи към тялото, проснато по лице на пода сред непрекъснато увеличаваща се локва кръв.
Бейзингстоук!
Мария усети, че краката й се подкосяват. Вкопчи се в парапета с двете си ръце, като опитваше да се пребори с внезапно надвисналата заплаха да изгуби съзнание и да потъне в черната бездна, разтворила се пред нея.
Изведнъж тълпата се разтвори, за да направи път на херцогинята. Облечена в най-фината си китайска коприна, с прибрана с помощта на бляскави, осеяни с диаманти фиби сребристи коси, тя се олюля за момент, после се строполи с жален вой върху простреляното тяло.
— Проклети глупаци — викаше с неясно откъде познат женски глас фигурата от стълбището. — Взехте, ни убихте не който трябва! Застреляли сте Бейзингстоук. Леле Божке, няма ли поне веднъж да напрайте нещо както трябва?
Втора фигура с качулка си проправи път през ужасените зрители, като размахваше пистолет в лицата им, така че те се развикаха и се запрепъваха едни в други в бързината си да му направят път.
Солтърдън заслиза бавно по стълбите, стиснал зъби в усилията си да контролира движенията на краката си. Вълкът, драконът, се бе върнал, лицето му се бе превърнало в нереална маска на събраните в едно страсти, готови да избухнат всеки момент.
Маскираната фигура спря пред Клей и възрастната жена, която ридаеше над тялото на внука си. След това вдигна поглед право към херцога и очите й се разшириха.
Трей сграбчи изотзад особата пред себе си и завря дулото на пистолета си в слепоочията й.
