— Съветвам те да оставиш незабавно оръжието, кучи сине, преди да съм му пръснал главата.
Крадецът изтърва торбата с плячката и захвърли пистолета си на земята. И извика паникьосано, със задушен от качулката глас:
— Туй цялото й негово дело. Изнудваше мъ. Каза, чи ако не съ справя с херцога, шъ съ погрижи да изгнийм в затвора.
Мария усети движението зад гърба си прекалено късно. Една ръка я стисна през кръста. В гърлото й се допря нож.
Солтърдън се обърна, без да отделя дулото от слепоочието на своя пленник. Лицето му, което й без това се бе обезкървило, посивя като камък.
— Еджкъм. Копеле такова.
Лекарят прошепна задъхано в ухото на младата жена.
— Много лошо, че не успяхте да издъхнете с достойнство, ваше височество. Това щеше да спести сума ти неприятности за всички ни. Знаете ли как съм се чувствал през последните няколко години? Да гледам как един нищо и никакъв, разглезен пройдоха прахосва по най-глупав начин парите, докато аз — уважаван джентълмен — съм принуден да бъда непрекъснато на разположение на разни старици и разяждани от болести неблагодарници, за да свържа двата края.
— Пусни я! — нареди херцогът.
Мис Аштън трепна, когато в отговор Еджкъм я стисна още по-силно.
— Не мисля да го направя. Поне… не още. — Помъкна я към стълбите. — Може би след ден-два, когато измисля как да уредя по най-задоволителен начин това отвратително обстоятелство. Тогава ще видим точно каква саможертва си готов да направиш за една обикновена уличница. Колко бихте платили за живота й, ваше височество?
Стиснала здраво с едната си ръка парапета, младата жена слизаше бавно по извитата стълба; въздухът сякаш изгаряше свитото й гърло.
Щом стигна вестибюла, без да поглежда встрани, тя се остави на натиска на тялото на лекаря да я поведе към вратата. Внезапно крадецът с качулката, който преди малко се бе навел над тялото на Клей, застана пред тях и препречи пътя им.
Мария позна кой е той в мига, в който видя ядосаните му очи през цепките на маската.
Тадеус!
— Проклето копеле — изсъска той срещу Еджкъм. — Не каза нищо за таквиз неща. Каза, чи всичко щяло да мине по мед и масло, чи сми щели да си свършим начисто работата и кат’ им отмъкнем кесиите, да пуснем един куршум в главата на Солтърдън…
— Ти уби не когото трябва, идиот такъв.
Еджкъм блъсна мис Аштън към него. Тадеус я хвана за ръката.
— Няма да ти я дам.
— Така ли?
Тадеус измъкна бавно качулката от главата си.
— Не, господарю. Можеш да я имаш само през мъртвото ми тяло.
— А, добре тогава. Както желаете, сър.
Лекарят вдигна пистолета към челото на младия мъж и натисна спусъка.
Мария извика. Тадеус продължи да стои неподвижно, както й се стори цяла вечност, отворил широко паникьосаните си очи, а там в челото му, където допреди малко бе имал кожа, сега зееше дупка и от нея струеше кръв. А след това се строполи на пода като построена от карти кула.
Отново се разнесоха викове. Най-сетне, пробудени от вцепенението си, облечените в най-скъпи парижки тоалети мъже и жени се разбягаха към най-близката врата, като се спъваха и падаха едни върху други и оставиха отчаяната херцогиня да хлипа над тялото на внука си.
— Помогнете му! — ридаеше тя. — Някой да му помогне. Кръвта му ще изтече.
Във въздуха още се носеше острият писък на крадеца, хванат от Трей на стълбите.
— Божке, Божке, той взе чи го уби ей така, като едното нищо! Копеле! Ще се погрижа да увиснеш на въжето заедно с мен, шъ видиш, дори туй да й последното, коет’ шъ направя!
С тези думи фигурата се отскубна от ръцете на Солтърдън, спусна се като обезумяла надолу по стълбите, като пътьом сваляше качулката си, насочила оръжието в треперещата си ръка към Еджкъм и Мария.
Лекарят простреля и нея. Куршумът блъсна Моли назад и тя се стовари на пода с тъп удар, а русата коса се разпиля във всички посоки около главата й.
— Може би сега вече ще погледнете сериозно на мен — обяви убиецът пред ужасените наблюдатели. — Някой друг би ли желал да умре? Ще бъда повече от щастлив да…
Нещо издумка. Отвратителният звук наподобяваше разпукване на диня.
Ръката, която стискаше Мария, се впи още по-силно в тялото й. Младата жена помисли, че ребрата й ще се строшат, а след това усети, че пада, повлечена назад. Стовари се на пода с цялата си тежест и всичко около нея сякаш започна да се върти.
Лора Дънсуърти, стиснала здраво ръжена от камината, се взираше в онова, което бе направила от главата на Еджкъм. След това обърна големите си зелени очи към шокираното множество и заяви:
— Божичко! Страхувам се, че го убих.
— Кой би помислил таквоз нещо — каза Гъртруд. — Нашият Тадеус, главатар на разбойниците. А Моли… глупаво момиче. Винаги съм й повтаряла, чи ши си навлече толкоз неприятности и няма да знай к’во да прави с тях. — Икономката се усмихна сияйно на Бейзингстоук. — Вий си починете, милорд. Рамото шъ въ боли още доста време, туй ви го обещавам. Да си остане между нас, сър, но съ надявам, чи сти по-добър пациент от брат си. Божке, ама той наистина бе голямо изпитание за търпението, да не говоря за разсъдъка ни.
Клей трепна и погледна към своя близнак.
— Винаги съм казвал, че в крайна сметка ще ме убиеш.
Солтърдън крачеше из стаята, пъхнал ръце в джобовете си. В този момент влезе херцогинята; бузите й розовееха, следа от някогашния й плам и решителност. Тя огледа подред внуците си, преди да заяви:
— Очевидно способността ми да преценявам човешкия характер е започнала да ми изневерява с напредването на годините. Еджкъм току-що призна пред началника на полицията, че Такли също бил замесен в този план. Аз трябваше да усетя това, разбира се. Понякога обаче, кой знае поради каква причина, ние предпочитаме да не виждаме дори най-очевидните неща. — Възрастната дама се настани на един стол до леглото на ранения. Обхвана едната му ръка в дланта си и я стисна, все така без да отделя поглед от Трей. — Говорих с Дънсуърти. Той моли да продължим с празненството, след като гостите се поуспокоят.
— Така ли помоли? — подметна подигравателно младият мъж. — Господ да го пази, за да не стане така, че малко човешки мозък, пръснат из вестибюла, да му попречи да окове дъщеря си за един херцог. Струва ми се, че трябва да изясним точно кое е от значение за нас.
Къде, по дяволите, беше Мария? Не беше я виждал вече от няколко часа. Запъти се към вратата.
— Тя си тръгна — обади се херцогинята.
Херцогът се обърна вдървено. Взря се в баба си с усещането, че безмилостен нож разрязва тялото му. В този момент осъзна, че за първи път от целия му трийсет и петгодишен живот лейди Солтърдън не посмя да срещне неговия поглед.
— Моля? — попита сухо той.
— Тръгна си. Платих й и я пратих да си върви по живо по здраво. Вече няма съмнение, че си напълно във форма, затова не е нужно да я държим повече.
Трей не отговори дълго, като само потъркваше разсеяно болезненото си рамо. Тогава си даде сметка, че всъщност болката, която не му даваше да диша, не идваше оттам.
Обърна се отново към вратата.
— Ако тръгнеш след нея — побърза да заяви баба му с леко паникьосан глас, — ще те лиша напълно от наследство. Никога няма да видиш нито петак от парите или камъче от именията ми. Ще прекараш остатъка
