Саки
Тобърмъри
Беше хладен дъжделив следобед в края на август — този неопределен сезон, когато в зимника още има яребици, а техните посестрими в гората са под защита, тъй че няма нищо за ловуване, освен ако не граничиш с Бристълския канал на север, което ще рече, че можеш съвсем законно да поемеш по дирите на охранени червеникави елени. Домът на лейди Блемли не граничеше с Бристълския канал на север, поради което тъкмо този следобед гостите й бяха събрани в пълен комплект около масата за чай. Въпреки бездейния сезон и баналния повод у присъстващите нямаше и помен от онова тревожно отегчение, в което се крият потиснат копнеж за бридж и страх, че някой може да предложи да посвири на пианола. Цялата компания следеше с непресторено неотлъчно внимание твърде семплата и невзрачна личност на мистър Корнелиъс Епин. Сред всички гости, отседнали в дома на лейди Блемли, той бе човекът с най-неясна репутация. Някой го бе представил като „даровит“, поради което домакинята го покани със скромното очакване, че дарбите му ще могат поне мъничко да допринесат за развлечението на групата. При все това чак до този следобед не бе успяла да разкрие в какво се изразяват дарбите му, ако изобщо имаше такива. Човечецът не беше духовит събеседник, нито първокласен играч на крикет, нито авторитет по въпросите на хипнозата, нито организатор на любителски театрални постановки. В добавка по външност бе твърде далеч от типа мъже, на които жените са склонни да простят сериозен умствен недостиг. За компанията той бе чисто и просто мистър Епин, а името Корнелиъс звучеше като прозрачна кръщелна заблуда. И ето че сега, седнал край масата за чай, същият този човек твърдеше, че е стигнал до откритие, в сравнение с което изобретяването на барута, печатарската машина и парния локомотив било незначителна дреболия. През последните десетилетия науката отбелязала смайващ напредък в много направления, ала неговият подвиг спадал към сферата по- скоро на чудесата, отколкото на научните постижения.
— Наистина ли искате да повярваме — казваше в тоя момент сър Уилфрид, — че сте открили способ да обучавате животни в изкуството на човешката реч и че милият ни стар Тобърмъри е първият ученик, с който ви е провървяло?
— Работя по този въпрос цели седемнайсет години — отвърна мистър Епин, — ала едва през последните осем-девет месеца бях възнаграден с частично успешни резултати. Разбира се, правил съм експерименти с хиляди животни, но напоследък работя само с котки — тези удивителни създания, които така чудотворно са се приспособили към нашата цивилизация, същевременно запазвайки всичките високоразвити инстинкти на дивата природа. Тук-там сред котките, точно както и сред многолюдната маса от себеподобни, човек може да открие по някой изключително издигнат интелект. Когато се запознах с Тобърмъри само преди седмица, веднага разбрах, че имам работа с такава „свръхкотка“, надарена с необикновена интелигентност. В последните си опити бях напреднал значително по пътя към успеха; с Тобърмъри, както го наричате вие, вече постигнах целта си.
Мистър Епин завърши забележителното си изявление, като явно се стараеше в гласа му да не се прокраднат победоносни нотки. Никой не каза „Дивотии!“, въпреки че устните на Кловис се раздвижиха по начин, който май загатваше за този израз на недоверие.
— Навярно искате да кажете — обади се мис Рескър след кратка пауза, — че сте научили Тобърмъри да произнася и да разбира лесни изречения, състоящи се само от една сричка?
— Скъпа мис Рескър — отвърна чудотворецът търпеливо, — по този начин, стъпка по стъпка, човек обучава малки деца, диваци и умствено недоразвити възрастни. Ала когато си разрешил проблема да намериш животно, отличаващо се с високоразвит интелект, не е нужно да прибягваш до такива плахи и колебливи методи. Тобърмъри може да говори нашия език съвършено правилно.
Този път Кловис съвсем отчетливо каза: „Свръхдивотии!“ Сър Уилфрид бе по-учтив, но също тъй скептичен.
— Не е ли най-добре да доведем нашия питомец и лично да се убедим как стоят нещата? — предложи лейди Блемли.
Сър Уилфрид отиде да потърси животното, а гостите апатично зачакаха да станат свидетели на повече или по-малко изкусно мревовещателство.
След броени минути сър Уилфрид се втурна в стаята със силно пребледняло под загара лице, а очите му направо щяха да изхвръкнат от възбуда.
— Божичко, истина е!
Вълнението му несъмнено бе напълно искрено и всички наостриха уши, завладени от внезапно пробуден интерес.
Той се стовари в едно кресло и продължи задъхано:
— Намерих го задрямал в пушалнята и го повиках да дойде при нас на чай. Той примигна насреща ми по обичайния си начин и аз му казах: „Хайде, Тоби, не ни карай да те чакаме“, и тогава, мили Боже, котакът с ужасно естествен глас измърмори, че щял да дойде, когато сам намери за добре! Направо се вцепених от смайване!
Публиката бе посрещнала речта на Епин с пълно недоверие, ала това твърдение на сър Уилфрид мигновено я убеди в правотата му. От слисаната компания се надигнаха възклицания, които биха заглушили врявата на Вавилонската кула. Сред тази гълчава ученият седеше спокоен и безмълвен, наслаждавайки се на първите плодове от изумителното си откритие.
Шумотевицата още не бе стихнала, когато Тобърмъри влезе в стаята с кадифената си походка и с преднамерено безразличен вид се упъти към групата, седнала около масата за чай.
В стаята изведнъж се възцари неловко и напрегнато мълчание. Беше донякъде смущаващо да беседваш на равни начала с един домашен котарак, прочут с добрата си захапка.
— Ще пийнеш ли малко мляко, Тобърмъри? — попита лейди Блемли с глас, който прозвуча доста неестествено.
— Че защо да не пийна — отговори животното с подчертано равнодушие. Всички присъстващи потръпнаха от едва потиснато вълнение, а лейди Блемли имаше солидно оправдание за лекото треперене на ръката й, когато напълни чинийката.
— Май разсипах на пода — извини се тя.
— Какво пък, килимът не е мой — отвърна Тобърмъри.
Групата пак се умълча. След малко мис Рескър попита Тобърмъри с най-добрия си маниер на доброволен помощник на енорийския свещеник дали му е било трудно да научи човешкия език. Той за миг се втренчи в нея, сетне впери невъзмутим поглед в далечината. Беше очевидно, че отговарянето на досадни въпроси не влиза в житейските му планове.
— Какво е мнението ти за човешкия интелект? — плахо се обади Мейвис Пелингтън.
— За кой по-точно? — попита Тобърмъри хладно.
— Ами за моя, да речем — каза тя с немощен смях.
— Поставяш ме в неудобно положение — поде Тобърмъри, въпреки че в тона и в държанието му нямаше и следа от неудобство. — Когато бе подхвърлена идеята да те включат сред поканените, сър Уилфрид възрази, че ти си най-безмозъчната жена, която някога е виждал, и че едно е да си гостоприемен, а съвсем друго е да се грижиш за малоумни. Лейди Блемли му отговори, че заслужаваш поканата именно заради умствената си немощ, тъй като тя не можела да се сети за друг, който да е толкова глупав, че да купи старата й кола. Нали знаеш, онази, дето са я кръстили „Мечтата на Сизиф“, защото изкачва баирите доста успешно, стига да я буташ отзад.
Бурните възражения, с които лейди Блемли посрещна това сведение, щяха да имат много по-голям ефект, ако точно тази сутрин тя не бе подхвърлила небрежно пред гостенката си, че въпросната кола щяла да й върши отлична работа в Девъншир, където бе домът на Мейвис. Майор Барфийлд предприе мъчителен опит да отклони посоката на разговора.
— Хей, провървя ли ти с оная пъстра писана, с която се задяваше край конюшнята? Веднага щом го изрече, всички осъзнаха каква груба грешка е направил.
— Обикновено тези неща не се обсъждат публично — заяви Тобърмъри с леден тон. — Доколкото съм запознат с поведението ти, откак гостуваш в този дом, не вярвам да се почувстваш особено добре, ако насоча разговора към любовните ти похождения.
Последвалата паника завладя не само майора.
— Би ли отишъл в кухнята да провериш дали са ти приготвили вечерята? — припряно предложи лейди
