Джули бе напълно запозната с географията на „Барнис“ и вече бе пазарувала нееднократно там. Още по онова време беше от ББ, макар тогава да не подозирахме за съществуването им.
Благодарение на Джули същото лято се върнах в Англия пристрастена към списание „Вог“ и Ем Ти Ви. В резултат на постоянното гледане на „Висше общество“ акцентът ми доста се бе поамериканчил. Мама страшно се разстрои, което значеше, че съм постигнала голям напредък с произношението си.
Мечтаех единствено да се преместя да живея в Ню Йорк, да си променя прическата и да изглеждам толкова пленителна, колкото и Джули. Не преставах да врънкам мама и татко за американско колежанско образование. Моля ви, не казвайте на никого, че съм го споделила, но наистина получих достатъчно високи бележки, за да постъпя в Принстън, защото, докато учех алгебра, латински и поетите романтици, единствено ме крепеше мисълта за кислородните маски на лицето, каквито ти правят в Ню Йорк. Когато ме приеха в Принстън, мама остана смаяна.
— Но как можеш да замениш Англия с Америка? Как? Как?
Очевидно нямаше представа за кислородните маски.
Оказа се, че Джули има основателна причина да не се появи у Мими. Арестували я за кражба в „Бергдорф Гудман“. Обадиха ми се да ми съобщят новината късно следобед. Веднага потърсих Джули на мобилния й телефон, ала попаднах направо на гласовата й поща. Не се изненадах. Макар Джули да се бе заклела да не краде, след като получи достъп до попечителския фонд на нейно име, я завладяваше именно тази налудничава идея, ако за пет минути й доскучае. Бях започнала вече малко да се тревожа, когато след седем часа звънна самата Джули.
— Ей, мила, да знаеш какво забавно нещо се случи. Арестувана съм. Ще дойдеш ли да ме измъкнеш? Уреди да ме пуснат под гаранция. Изпращам ти шофьора си да те вземе веднага.
Четиридесети пет минути по-късно пристигнах в 17-и участък на Източна Петдесет и първа улица. Джули чакаше във вехтата на вид чакалня и изглеждаше невъзможно шикозна. За хладния октомврийски ден беше облякла бял кашмирен панталон, късо палтенце от лисича кожа и носеше огромни слънчеви очила. Имаше извънредно изтънчен вид за момиче на двадесет и пет, но така е с всички принцеси на Парк авеню. Боготворящ я полицай й подаваше капучино от „Старбъкс“ — очевидно бе ходил да го купи от скъпото заведение. Седнах на пейката до нея.
— Джули, полудя ли? — смъмрих я аз. — Защо пак започна да крадеш?
— Защото не можех да не притежавам пленителната чантичка на „Ермес Бъркин“ в бебешко розово с бяло бие. Толкова депресирана се чувствах да не е моя — обясни тя, олицетворявайки самата невинност.
— Защо не си я купи? Определено можеш да си го позволиш.
— Никак не е лесно да си купиш „Бъркин“! Чакаш в списъка поне три години, а и тогава не се знае дали ще я получиш. Вече съм се записала в списъка за синята велурена чанта и ще умра от нетърпение.
— Но Джули, това е кражба и ти крадеш от самата себе си!
— Което е очарователно, нали?
— Трябва да престанеш. Ще се появиш във всички вестници.
— Което е страхотно, нали?
Джули и аз седяхме там сигурно час, преди да се появи адвокатът й и да съобщи как е успял да убеди полицаите да не предявяват обвинение. Обяснил, че Джули е възнамерявала да заплати стоката, но обикновено не се разплащала в магазина, а сметките отивали направо в апартамента й. Станало досадно объркване.
Джули прие доста весело цялата случка. Същата вечер си тръгна почти неохотно от участъка. Явно й се нравеше вниманието, с което я обсипваха полицаите. Дотолкова бе очаровала детектив Оуен — несъмнено сто процента влюбен в нея от минутата, когато я арестувал, — че й позволил да повика фризьор и гримьор, преди да й направят полицейската снимка. Вероятно е имала основание да се държи като на модно ревю — така щеше да използва снимката години наред.
След арестуването на Джули журналистите само дето не полудяха. Излизайки на следващата сутрин от „Пиер“ (където баща й щедро бе купил за нея другия ъглов апартамент), за да отиде до гимнастическия салон, Джули се натъкнала на орди фотографи. Изтичала обратно вътре и ми звънна разплакана.
— Господи, всички са отвън! Папараци, журналисти… Успяха да ме снимат. Не мога да се оправя!
Плачеше истерично, но подобни неща стават през цялото време, затова никой не предприе нещо драматично, като например да се обади на 911. Обърнах й внимание, че никой няма да погледне втори път снимките, нито ще помни след ден-два какво се е случило. Да не се притеснява, че ще я има във всички вестници.
— Не се притеснявам, че ще се появя във вестниците — простена тя, — а защото ме снимаха по анцуг! Никога няма да мога да стъпя отново на ъгъла на „Медисън“ и Седемдесет и шеста улица! Моля те, ела.
Понякога, когато приказва така, си мисля колко е хубаво, че е най-добрата ми приятелка, защото, ако не беше, въобще нямаше да я харесвам.
Пристигнах в апартамента и икономката ме насочи направо към покоите й. Ужасено смълчани фризьор и гримьор стояха в очакване в спалнята, боядисана в бледо нефритенозелено — любимия цвят на Джули. Два старинни китайски шкафа се издигаха от двете страни на камината. Огромното легло с балдахин беше спомен от нейната баба. Джули не лягаше в него, ако току-що не е застлано с чаршафи, по които са избродирани с копринен конец инициалите й. Открих я със зачервени от плач очи трескаво да рови из дрешника. Невероятно бързо изхвърляше оттам дрехи, които се трупаха на камара върху дебелия бял килим. Личната й камериерка ги прибираше в другия дрешник, така че камарата нито се увеличаваше, нито намаляваше драстично. Най-накрая Джули изрови скромна черна рокля „Шанел“ на майка си, остри обувки с висок ток и огромни слънчеви очила. Отново копираше напълно К.Б.К. Час по-късно с безупречно направени коси и грим, тя излезе от „Пиер“. Усмихната уверено, даде интервю на чакащите журналисти, обяснявайки всичко за „досадното объркване“.
Следващата неделя на посветените на мода страници в „Ню Йорк Таймс“ се появи разкошна снимка на Джули под заглавието на дългата статия от модния критик на вестника „КРАСИВАТА БЕРГДОРФ НЕВИННА“. Джули беше очарована, баща й — също. Обади ми се следващия понеделник да ми се похвали с красивата старинна гривна — подарък от него, придружена с бележка: „Благодаря ти, скъпа моя дъще. Т.“
— Искаш да кажеш, че е доволен?!
— Толкова се радвам — сподели Джули. — Досега татко никога не ме е възнаграждавал така богато. Цялата история как наследничката на магазина краде оттам е вдигнала страхотно продажбите и стоката направо се разграбва. С особен успех се ползват слънчевите очила, които си бях сложила. Татко е предложил на борда на директорите да ме направят управител по продажбите. Само се моля да не се налага много да работя.
После Джули я снимаха където и да отиде, а това се отразяваше добре на търговията във веригата от универсални магазини. Според нея цялото внимание от страна на пресата въздействало благоприятно и на самочувствието й, и й помагало да разреши „спорните си въпроси“ — модерният термин, използван за психологическите проблеми, каквито имат всички, живеещи в Ню Йорк или Лос Анджелис.
Джули има „спорни въпроси“ с момичето на рецепцията в козметичния салон за разкрасяване — онази невинаги успява да й уреди час, който тя иска при Симонета — най-добрата козметичка в салона, — за подкожни инжекции с витамин С на лицето. Лекарите на Джули я окуражават да търси дали не е имала „спорни въпроси“ през детството си и се открило, че „тя е страдала болезнено“, понеже родителите й я пращали за Коледа в Швейцария със самолет в първа класа, докато всички други деца пътували в бизнес класата. Джули има „спорни въпроси“ и защото притежава прекалено много пари, но пък не чак толкова, колкото някои други принцеси от Парк авеню. Джули обаче не се отказва да ходи при психоаналитиците си, макар някой път да й взимат по 250 долара за информация, която спокойно би получила от „Венити Феър“ за 3,50.
Веднъж изразих пред Джули надежда „спорните й въпроси“ да се разрешат някога, а тя възкликна:
— Господи, надявам се да не стане. Ще бъда далеч по-безинтересна, ако съм богата и не се чувствам прецакана от това.
За щастие, в Ню Йорк се приема за
