Можете да си представите реакцията на Джули на моя имейл, където й обяснявах разликата между щастието от чифт джинси „Клое“ и щастието на Джолийн, К. К. и Кари заради годениците им. Няколко дни по-късно седяхме на късна закуска, на път да премине в обяд в „Джос“ — новото скъпо заведение за нездравословна храна на ъгъла на „Съливан“ и „Хюстън“. Джули си бе облякла прекалено натруфено палто от норка на „Мендел“, по които всички са полудели, но принцесите на Парк авеню обикновено винаги се обличат прекалено натруфено. И аз щях да го правя, ако имах толкова много нови дрехи всяка седмица. Тя продължаваше да се радва на триумфа си заради кражбата, но настроението й се помрачи, когато споменах събирането при Мими.
— Да не искаш да ми създадеш нов „спорен въпрос“? Яко! Как ти хрумна?! Това е направо отвъд — проплака тя.
— Кое как ми е хрумнало? — попитах, заливайки палачинката си с още кленов сироп.
— Да ми пишеш как всички, само не и аз, имат годеници! Не е честно. Щастлива съм, но не чак колкото К. К. или Джолийн. За целта трябва да си влюбена.
— Не е задължително да си влюбена, за да си щастлива — възразих аз.
— Мислиш така само защото никога не си била влюбена. Господи, чувствам се толкова нещастна и не- шикозна! Направо старомодна! Чух, че откакто са се сгодили, всичките изглеждат страхотно.
Ако се изключат „спорните въпроси“, драматизмът, купищата дрехи и инжекциите с витамин С, Джули всъщност е безнадеждна романтичка. Твърди, че е била влюбена над петдесет и четири пъти. Започнала е отрано; сдобила се с първото си гадже като седемгодишна, но това било „преди да започне епидемията с оралния секс“, уточнява тя неизменно. Истински вярва на текстовете на любовните песни, смята, че любовта те извисява до небесата, където ти е мястото, и сериозно прие налудничавата идея на „Бийтълс“, че „всичко, от което се нуждаеш, е любов“. Повечето от любовните й проблеми се дължат на Доли Партън. Вдъхновена от нейната лесен „Винаги ще те обичам“, Джули твърди, че истински обича всичките си бивши гаджета, „дори онези, които направо мрази“, което според психоаналитиците й е „сериозен спорен проблем“. Възприема „Хотелът на разбитите сърца“ като хотел „Четирите сезона“ на Петдесет и седма улица, където отсяда винаги когато се скара с някое от гаджетата си. Ако възможностите ми позволяваха да наемам апартамент в това божествено място, и аз щях да късам с мъжете на всеки две седмици. Джули е убедена, че ще бъде щастлива само ако е влюбена и има годеник, подобно на всички останали.
— Притежавам модели на всички чанти, правени някога от „Марк Джейкъбс“, но за какво са ми, ако годеник не подкрепя другата ми ръка? Виж се! — възкликна тя и посочи краката ми под масата. — Обула си мрежести чорапи! Отново ли са на мода? Защо никой не ми е казал?
Джули драматично захлупи глава върху масата и избърса нос в ръкава на палтото от норка, което ми се стори доста разглезена постъпка дори за принцеса. След няколко минути се успокои и лицето й изведнъж се озари. Настроенията на Джули се менят така бързо, че понякога се питам дали не е шизофреничка.
— Имам идея! Хайде да отидем да си купим мрежести чорапи и да си търсим годеници — предложи тя развълнувано.
Джули наистина си мисли, че годеници се намират толкова лесно, колкото и чорапите.
— Джули, защо искаш да се омъжиш точно сега? — попитах я.
— Яко! Въобще не искам. Желая само годеник. Няма да се омъжа за него веднага. Отиваме да търсим евентуални съпрузи — настоя тя.
— И двете? — смаях се. — Америка не е ли модерна страна, където работещи момичета като мен нямат нужда от годеници?
— Всеки иска да се влюби някога. То си е разкошно. Кажи ми какво се говореше за К.Б.К., преди да се свърже с Джон Ф. Кенеди Младши?
— Джули, човек не се сгодява само за да има мъж до себе си. Това е себично.
— Наистина ли? — попита тя и лицето й засия още по-вдъхновено. (Всяка седмица психотерапевтът й повтаря, че ще е по-щастлива, ако стане по-себична. Съдейки по поведението на повечето хора, явно всеки психотерапевт в Ню Йорк дава този съвет на пациентите си.) — Толкова се вълнувам. Добре. Отивам си вкъщи и няма да ям. Дебелея само като гледам салфетките тук — отсече Джули.
Преди да си тръгне, ме накара да обещая, че ще й помогна в „Кампанията ЕС“, както тя наричаше предстоящия лов на евентуален съпруг. Щеше да се сдобие с годеник точно така лесно, както и с мрежести чорапи, не се съмнявах. Тя е ярък пример за принцеса от Парк авеню в акция: не допуска нищо да се изпречи на пътя й.
Джули пое към центъра на града, а аз се втурнах на делова среща. Господи, помислих си в таксито, ловът на ЕС на Джули ми действаше доста стресиращо. Понякога е направо изтощително да водиш живот на образцова купонджийка. Вероятно от време на време — мина ми през ума — е добре да правя по-малко изтощителни неща: например да водя живот на не-купонджийка и да стоя мирно и тихо заровена в английската провинция. Добре, няма да нося хубави обувки, но все ще има и някакви положителни страни. В момента не ми хрумваше нито една, но със сигурност щях да измисля нещо.
В този момент звънна мама.
2.
Оставих я да се запише на гласовата ми поща.
Гласът на мама постоянно ми напомня, че има страшно основателни причини да живея като момиче купонджийка тук, а не като момиче не-купонджийка там.
Четири причини да напусна Англия, подредени по значение:
1. Мама
Има определена склонност към мигрени. Мигрени, предизвикани от такива ужасяващи преживявания като: паркиране в многоетажен гараж на летище „Хийтроу“; заминаване на ваканция в чужбина, поради вероятността да й се наложи да ползва многоетажен паркинг, за да хване самолет, защото самолетите все пак излитат от летища, обикновено оборудвани с такъв вид паркинги; като се сети, че е американка; от изпращането на факс; от изпращането на пощенска картичка; като си представи, че може да се наложи да научи как се изпраща имейл; да живее в провинциалната ни къща в Нортамптъншир; да живее в Лондон. С други думи — от всичко!
В резултат на това мама — винаги се нарича „мами, понеже звучи по-британско“ — е обсебена от идеята да контролира живота на единствената си дъщеря. Професионална майка и удивително невъзмутим сноб, тя се е внедрила здраво сред английската аристокрация, попива техния стил във вътрешното обзавеждане и ботушите „Уелингтън“, каквито те носят (с кожена подплата). Амбицията й е да ме омъжи за британец, при това и аристократ. (Да правя кариера, не влизаше в плановете й, но представляваше част от моите.) Идеалният кандидат виждаше в „съседското момче“, син на местния големец, графа на Суер. Джули не разбираше защо идеята на мама никак не ми допада. Постоянно повтаряше как би направила всичко да се омъжи за тип със замък в Англия. Ала истината е, че нямаше никаква представа колко са влажни тези сгради през зимата.
Нашата къща е разположена на границата на двадесет и пет хектаровото имение, където се намира замъкът Суер. „Съседство“ за горните слоеве на английската аристокрация означава поне двадесет минути път с кола. Откакто се помня, винаги когато минавахме край портата на замъка, мама възкликваше сякаш току-що й е хрумнало: „Малкият граф е твой връстник. Той е най-примамливата партия в цялото графство Нортамптъншир!“ (Говореше за нашия шестгодишен съсед, когото никога не бях виждала.)
— Мамо, аз съм на пет години и половина. Трябва да си на шестнадесет, за да можеш да се омъжиш — напомнях й.
— Отваряй си очите отрано! Ще станеш най-красивото момиче в околността и ще се омъжиш за малкия граф, чийто замък е много по-представителен от замъците на всичките ти роднини.
— Мамо…
— Мами! Престани да ме наричаш „мамо“ и да говориш с този непривлекателен американски акцент,
