защото никой никога няма да се омъжи за теб.
Моят акцент беше точно копие на маминия. Не можех да го променя, както и тя не бе в състояние да го стори. Разликата помежду ни се свеждаше до моето нежелание. Още на пет и половина години исках акцентът ми да е повече американски.
— Мами, защо винаги подчертаваш, че всичките ни роднини живеят в замъци, когато това е вярно само за един?
— Ами другите са починали, скъпа.
— Кога?
— Неотдавна. Във Войната на Розите.
Един от нашите роднини наистина притежаваше замък до Абърдийн. Гостувахме на почитаемия Уилям Кортеней, застаряващия прачичо на баща ми, всяка Коледа. Внуците му Арчи и Ралф (в Англия неизменно се произнася „Раф“), също присъстваха в списъка на мама за евентуални женихи, доколкото значителните количества пари, които щяха да наследят един ден, компенсираха липсата на благороднически титли.
Мама ми повтаряше, че всеки в Америка мечтае да попадне в истински шотландски замък за коледната ваканция. Никога не й повярвах напълно. Кой би искал да прекара пет дни в замък, където е по-студено, отколкото на Северния полюс, когато може да посети „Дисниленд“? След шест арктически Коледи развих фобия към провинциалните английски къщи, от която се съмнявам дали някога ще се отърся. През голяма част от времето си представям, че сме евреи и ще забравим въобще за Коледа като празник.
През детството ми амбициите на мама да ме омъжи присъстваха в почти всички наши разговори. Помня ги както другите деца слушат наставленията да влязат в колеж или да не взимат наркотици. Няма да забравя един доста напрегнат разговор по време на закуска — бях около десетгодишна.
— Скъпа, кога ще отскочиш до замъка Суер да пиеш чай с малкия граф? Бил доста привлекателен. Ще се влюби в теб, щом те види — подхвана мама.
— Мамо, знаеш, че откакто татко продаде на графа онези столове, никой не е виждал никой от семейство Суер — отвърнах.
— Шшшт… Това стана доста отдавна. Графът и графинята положително отдавна са забравили.
— Но, мамо, говори се, че са се изнесли от години и оттогава никой не ги е виждал — възразих разпалено.
— Сигурно идват от време на време. Как биха зарязали подобна красива къща? Какъв купол има само! И такива добре поддържани градини. Следващия път, когато дойдат, ще се отбием…
— Нека не го правим — помолих аз, макар да бях донякъде любопитна как изглежда замъкът отвътре и какви са собствениците му.
Мама категорично отказваше да приеме два доста значими факта. Първо — семейство Суер се бяха развели преди около четири години (тайнствената графиня беше прочута с любовните си увлечения), а графът и малкото му момче сякаш потънаха вдън земя. Второ — откакто баща ми, вечно стремящ се към осъществяване на „добра сделка“, продаде на графа четири стола стил „Чипъндейл“, които се оказаха фалшификат, двете фамилии не си говореха. „Историята със столовете“ — както я нарекоха местните вестници — представлява типична английска провинциална война и щеше да продължи цял живот. Столовете бяха върнати, баща ми възстанови парите и се извини писмено на разгневения граф с обяснението, че е бил подведен от доставчиците, ала благородникът така и не преодоля съмненията си. Публично оповести нежеланието си да има нищо общо с баща ми, защото не може да му се вярва. Графинята — съвсем естествено — застана на страната на съпруга си; мама — съвсем естествено — застана на страната на татко. Всички в селото — също съвсем естествено — застанаха на страната на семейство Суер, както повеляваше традицията, и по този начин увеличиха шансовете си да бъдат канени на тържествени пищни вечери в замъка.
Мама, в отчаян опит да се сприятели със семейство Суер, се постара да заглади недоразумението. Когато обаче ги покани на годишния си летен коктейл, те й отказаха. Наближи Коледа, но от замъка не дойде покана за обяд в деня след празника. В черквата графинята демонстративно избягваше мама, като се местеше на друга редица, ако майка ми седнеше в края на нейната.
Преживяното натовари непоносимо мама от светска гледна точка и тя започна да се преструва, че никога нищо не се е случило. Надяваше се историята постепенно да бъде забравена. Селцето обаче се подхранваше от случката и отказваше да я загърби. Ако трябва да съм откровена, в малките английски села хората враждуват нескончаемо заради най-глупави неща: колко били големи зелките им, какво дърво са засадили съседите на границата с имота им — приемат дъбовете, но иглолистите предизвикват съдебни препирни. Такива са традициите. Навярно подобни крамоли им помагат да преживеят дългите зимни вечери.
След развода замъкът започна да функционира като конферентен център, макар семейството да запази едно крило за себе си. Мълвата гласеше, че графът се появявал от време на време — сам, — а после изчезвал.
Колкото повече растях, толкова повече ме дразнеше отношението на мама. На моите изявления: „Ще се посветя на кариера и ако някога се омъжа, ще го направя по любов, както ти и татко“ тя неизменно отвръщаше: „Надявам се никога да не направиш подобна глупост“.
За да съм обективна към мама, трябва да призная, че тя се опитала да спази принципа си да не се омъжи по любов. Преди да се превърне в Професионална майка, тя била Професионална търсачка на кафяви табели.
Търсачка на кафяви табели е жена, която се интересува единствено от британци, към чиито къщи водят кафяви указателни табели. Нека обясня: единственият начин британската аристокрация да си позволи да обитава огромните си красиви имения е като отвори вратите им за широката публика. На видно място на близката магистрала е поставен крайпътен знак, обикновено кафяв, с бели букви, за да дава указания как се стига до къщата. По кафявите табели нерядко са изрисувани представителни на вид сгради. Такива кафяви указателни табели имат само много големите домове, защото можеш да си позволиш да поемаш разходите по ремонтите и поддръжката на малка къща. Но ако покривът ти е над шест хиляди квадратни метра, имаш нужда от финансова помощ при всяко разместване на керемида. Общо взето, иронията е налице: от една страна кафявата табела е знак, че не притежаваш достатъчно пари да си поправиш покрива, но същевременно е и символ за статуса ти — щом нямаш достатъчно пари да поправиш покрива си, значи той е огромен, а на всички ни е ясно какво има под един голям покрив — огромна къща.
Ще се изненадате колко момичета мечтаят за мъж с кафява табела. Търсачките на кафяви табели са знаменити, дългокраки красавици от Манхатън, Париж и Лондон и упражняват престижни професии от рода на дизайнерки на дамски чанти, актриси или художнички. Прикритието е идеално, защото никой никога не би си помислил, че впечатляващо момиче със съвременна кариера ще я замени за нещо толкова ретро като кафява табела. Не изглежда логично — все едно да замениш нов модел обувки „Прада“ с модел от миналия сезон!
Преди да излязат на среща, търсачките на кафяви табели си учат урока: намират името на мъжа в „Каталог на аристократите и титулуваните глави на Дебрет“ — британски указател за наследниците на аристократични родове, заедно с адресите им. Ако имението има и име — например Господарската къща, Дворецът към манастира и така нататък, — много е вероятно да разполага с над двадесет стаи и кафява табела. Независимо как изглежда, колко е умен, колко е гъста косата му или какъв е размерът на врата му, търсачката на кафяви табели е влюбена в собственика, преди да затвори „Каталога на Дебрет“ и да премигне с дългите си мигли.
Мама е била американска търсачка на кафяви табели, представяща се за студентка. Било е през 70-те години и тя нямала търпение да се измъкне от Ист Енд. Целта й била Училището по изкуствата в Челси, Лондон — идеално ловно поле.
Мама мислела, че получава Имението при Ашби-под-Малък-Слейтомдейл, като се омъжила за татко, което направила още на следващия ден, след като той я завел на вечеря в „Анабел“ на площад „Бъркли“ и я откарал вкъщи с „Ягуар“ (явно много модна за онези отминали времена кола). След сватбата открила, че макар да има аристократични корени, татко бил тринадесети в списъка от наследници на Имението при Ашби-под-Малък-Слейтомдейл; ягуарът бил взет на заем. Мама твърдеше, че объркването е настанало, защото е американка, а те вярват на „Каталога на Дебрет“ толкова много, колкото вярват и на „Синия гид на Мишлин“.
