защото веднага зададе ключовия си въпрос.
— Какво предпочиташ — да те кара шофьор или ти да шофираш? — попита тя с красива усмивка.
Оказа се, че всички предпочитат шофьорите, все едно е религиозна догма; към това мнение се присъединиха дори продуцентът на музика, от полски произход, седнал отсреща, и тринадесетият мъж, който се оказа актьор от Ел Ей, родом от Минесота. (Навярно Мъфи се е размекнала и все пак е позволила един да се промъкне.) Оказа се също, че освен шофьори всички имат и пилоти, защото притежаваха самолети, с изключение на актьора — той взимал назаем самолета на „Уорнър Брадърс“ почти „през цялото време, а на борда можеш и да пушиш червено «Боро», което е направо върховно!“
Мъжете се впуснаха да обсъждат височини, навигационни уреди и пури — теми, вероятно много по- интересни, отколкото ми се струваше на невежа като
— Вие, момчета, защо не се държите малко по-земно?
Изказването на Джули ми се стори малко странно, защото самата тя неведнъж е повтаряла, че единственото земно нещо, което я интересува, са диамантите. Музикалният продуцент я потупа покровителствено по ръката и отвърна:
— Защото иначе не се забогатява, скъпа.
— Толкова си забавен — каза Джули саркастично, но той изглежда не забеляза, защото продължи да обсъжда качествата на пурите с наследника на бизнеса с недвижими имоти.
Мъжете продължиха да не обръщат внимание на никого, освен на себе си и самолетите си, и Джули, която притежаваше таланта да пренасочва вниманието отново към своята персона, заяви:
— Аз имам сто милиона долара. — ЕС млъкнаха. Затова Джули продължи: — Все за мен.
Изведнъж всички започнаха да проявяват изключителен интерес към нея, тя обаче кокетно обяви:
— Извинете ме, но отивам да се самоубия в едното място.
Докато я нямаше, обясних, че поведението й е съвсем нормално и че тя винаги така постъпва, когато е изключително отегчена от компанията и мисли, че хората се интересуват от нея заради богатството й, а не заради омайващата й същност. Всички мъже придобиха засрамено гузен вид, затова продължих:
— Не се притеснявайте. Всички освен мен харесват Джули заради парите й и няма защо да се смущавате. Тя е свикнала. Дори приятелите й от детската градина са играели заедно с нея само защото родителите им казвали, че е богата.
Стори ми се, че успях да разсея една изключително неловка атмосфера — всички видимо си отдъхнаха и започнаха да ме разпитват откъде е богатството на Джули. Понякога истински съжалявам принцесите от Парк авеню: обръщат си гърба само за две секунди и изведнъж всички започват да разпитват колко пари притежават или ще притежават. Аз, естествено, отказах да разкрия нещо толкова лично, каквото е източникът на богатството на семейство Бергдорф.
— Тя е от рода Бергдорф? Нищо чудно, че косата й е съвършено руса — възкликна тъмнокосо момиче отсреща. — Дали ще ме свърже с Ариет, как мислиш?
Нюйоркските момичета постоянно искат услуги от съвършено непознати хора. Приемат легендата за страната на неограничените възможности съвсем буквално.
Както и да е, докато Джули всъщност не се самоубиваше в тоалетната, се случи нещо смайващо. Мерна ми се ЕС. На маса в далечния ъгъл зърнах потенциално идеалния мъж: висок, строен, с тъмна коса и още по-тъмни очи, облечен в сако, но без вратовръзка. (Обожавам мъж, който проявява подобна непредпазливост и не слага вратовръзка, когато трябва.) Но сериозно — той беше невероятно привлекателен и излъчваше страхотен чар като английския всепризнат красавец Джъд Лоу. Моментално загубих всякакъв апетит; така става, когато чуя па-де-дьото на Чайковски от „Лебедово езеро“. Осезаемата романтика на някои неща те кара да изпитваш усещането, че никога повече няма да ядеш. Достатъчно е Хъмфри Богарт само да погледне Ингрид Бергман в „Казабланка“ и мен буквално ме грози опасността да умра от глад, ако не внимавам.
Джули се върна на масата и аз й показах възхитителния изключително дискретно, разбира се.
— Хммм… Може да се приеме, че е сладък, предполагам — прецени тя без особен ентусиазъм. — Но ми изглежда малко хладен. Нали разбираш какво имам предвид? Струва ми се малко студен, за да се сгоди за мен или да извърши някаква подобна отживелица.
— Ами ако… Човек никога не знае… възможно е да умира да е нечий годеник, за да… — Не довърших изречението, защото бях като омагьосана. Чак след време успях да обясня: — В края на краищата всички годеници са свободни, докато не се сгодят, нали?
Всички около масата ме гледаха сякаш съм пълна глупачка. Говорех безсмислици. Почувствах се доста объркана. Винаги ми се случва, видя ли изключително привлекателен мъж.
— Ти съпруг ли си търсиш? — попита италианецът Джули. — Много е неромантично да си така — как се казва? —
— Маурицио, неромантични са всички онези момичета, които си търсят съпруг, но се преструват, че не го правят, защото го смятат за политически правилно. Няма нищо по-романтично от момиче, което обича да е влюбено и го прави открито — отвърна Джули. Направи пауза и го погледна прелъстително. — Годениците са нещо страшно желано в този град. Според мен един ще ми стои страшно добре на ръката, не смяташ ли?
Маурицио преглътна.
— Как можеш да смяташ, че мъжете са моден аксесоар? — изненада се той.
— Експерт съм в тази област — въздъхна Джули. — Научих го от гаджетата си.
Единствено заради Джули реших да направя разузнавателно пътуване до другия край на партито. Колкото повече приближавах, толкова по-привлекателен ставаше Джъд Лоу, ако допуснем, че е възможно. Господи, какво ще му кажа?, питах се трескаво. Не ми е присъщо аз да подхващам разговор с напълно непознати мъже по купони.
— Извинявайте, не искам да ви безпокоя — започнах смутено, когато стигнах до масата му, — но приятелката ми ей там има един въпрос към вас. Интересува се… дали… предпочитате да ви… вози шофьор?
Мъжът се разсмя сякаш съм изрекла най-смешното нещо на света. Усещането винаги е приятно, дори ако всъщност нямаш ни най-малка представа, че си казал нещо смешно.
— Обикновено се возя с метрото — отвърна той.
Господи, колко е сладък, мина ми през ума. Но щеше да ми се стори сладък дори да бе казал, че пътува с камила. Всичко е сладко, когато си толкова сладък, колкото беше той.
— Колко си оригинална! — извика прекалено силно ослепителна брюнетка, седнала насреща му. — Здрасти. Аз съм Адриана Ей — манекенката. Новото рекламно лице на „Лука Лука“. Май никой не ни представи. Здрасти. Ти си Зак Никълсън, фотографът, нали?
Той кимна. Адриана бе екзотична красавица, с костна система като на сиамска котка. Имаше онзи замрежен професионален поглед, с който манекенките излизат на снимките. Отбелязах си мислено да прекопирам начина й на гримиране, но не и поведението й.
— Как е в метрото? — продължи кокетно Адриана. Кълна се, че виждах как миглите й се къдрят, докато говори, флиртувайки усилено. — Впечатляващо е, обзалагам се. Несъмнено получаваш огромно вдъхновение за работата си. Ти си бляскав фотограф!
Господи, Мъфи понякога е невероятна лъжкиня. Този тип беше стопроцентов творец. Джули в никакъв случай нямаше да приеме фотограф за годеник.
— Благодаря, но вдъхновението е в главата ми. Просто обичам да стигам от точка А до точка Б по най- бързия начин — отвърна Зак учтиво.
Май не си падаше по Адриана. Тя бе прекалено натрапчива. Господи, колко е сладък, помислих си отново. И, Господи, колко жалко за Джули, че той предпочита метрото пред шофьорите.
— Последната ти серия беше направо невероятна! — продължаваше да го обсипва с комплименти Адриана. — Ходих в „МоМА“ специално да я видя. Трябва да си гений, за да те поканят в „МоМА“, когато си още само на двадесет и девет!
