Определено лош късмет за Джули. Искам да кажа — от фотографа щеше да излезе страхотен годеник с целия му талант и чар. Той изведнъж ме погледна и прошепна:
— Спаси ме от манекенката на „Лука Лука“. — После, по-високо, продължи: — Здрасти. Ела при нас. Не съм те виждал отдавна. — В следващия момент ме придърпа в скута си. — Хапни десерт при нас — покани ме и ми поднесе чиния, препълнена с петифури.
— С удоволствие, но току-що станах алергична към тях — отказах и отместих чинията. — Представа нямаш какво прави събиране като това с апетита ми.
Зак се усмихна и ме погледна съблазнително.
— Ти ли си най-остроумното момиче в Ню Йорк, или само най-красивото? — попита той.
— Нито едното, нито другото — отвърнах и се изчервих.
Вътрешно се почувствах невероятно поласкана.
— А според мен си и двете — отсече той.
Бях напълно, сто и петдесет процента омаяна. Продължих да седя щастливо върху коленете на Зак. Ако някой се нуждае от помощта ми, не съм в състояние да откажа. И, Господи, беше истинско райско блаженство да спасиш някой толкова божествен от красива манекенка. Изведнъж ми хрумна, че ще минат най-малко още пет минути, преди да приключа с разузнавателния си дълг, затова махнах на Джули и направих знак с палеца надолу, сякаш исках дай кажа: „Ужасна скука. В този сектор няма ЕС с шофьор.“
Към един сутринта продължавах да спасявам Зак от Адриана. Дори след като тя си тръгна — не пропусна да ни съобщи, че можем да я видим на билборд на Таймс Скуеър, — определено останах с впечатлението, че Зак продължава да има нужда да го спасяват. След известно време, някак си (но не ме питайте как, защото съм прекалено притеснителна да обяснявам) Зак се озова с глава доста близо до споменатата преди това латиноамериканска зона на моето тяло. А на всички онези клюкарки, които разправят, че съм откраднала ЕС изпод носа на Джули, ще кажа: истината е друга — Джули и без това не го искаше.
— Изглежда ми прекалено творчески настроен. Никога няма да стане годеник на никого — предупреди ме тя на следващия ден.
Това ме устройваше. В края на краищата Джули си търсеше годеник, не аз. Джули не лъжеше, твърдейки, че не е разстроена, задето фотографът е посетил моите латиноамерикански зони, а не нейните; знам го, защото единственото, които каза за събирането при Мъфи, беше:
— Жалко за парижката бутикова мода — остана неоценена.
4.
През онази нощ, когато срещнах Зак, с мен се случи нещо. Честна дума, повече никога не хапнах петифура. Отминавах ги все едно не съществуват, а това е забележително, защото петифурите буквално са любимата ми храна след ваниловите тарталети от пекарна „Магнолия“.
Хлътнах по Зак от момента, в който го видях. Нещо в мен каза „щрак“ и аз се озовах във водовъртеж от силни емоции. Зак се оказа изумително романтичен. Чуйте само: още от другия ден след запознанството ни той ми звънеше непрекъснато и ме канеше да вечеряме заедно. Отказвах му през вечер, защото ако някой е привлекателен колкото него, той може да е с всеки, с когото пожелае, и затова е важно да не се представяш като леснодостъпна. Освен това стресът да се облечеш за вечеря е доста голям. Нуждаех се поне от четиридесет и осем часа пауза между две срещи с него, понеже нервите ми бяха изопнати до краен предел от любов и се налагаше да се посъвзема.
Зак, естествено, имаше и други черти, които ме размекваха напълно. Например да ходиш до Бразилия с него бе по-приятно отколкото с всички други малко на брой мъже, с които бях стигала дотам. Имам предвид, че той неизменно откриваше Рио, докато повечето мъже се ограничаваха само до предградията, преди да поискат да си вървят. Сякаш обожаваше всичко у мен, включително и лошите неща. Например стори му се страшно чаровно, когато една вечер предложих да сготвя, но накрая поръчах да ни донесат храна от ресторант. Като истинско нюйоркско момиче умеех единствено да приготвя препечена — в повечето случаи изгорена — филийка. Възнаграждаваше ме, правейки невъзможно романтични неща. Изпращаше ми букети божури (любимите ми цветя) пет дни поред с бележка към всеки. На първата пишеше „За“, на втората — „моята“, на третата — „една“, на четвъртата „и“, а на последната „единствена!“. За моята една и единствена! Беше прекалено трогателно, за да се опише с думи. Цяла седмица не хапнах нищо.
Зак се оказа изключително талантлив в правенето на подаръци. Непрекъснато откриваше мечтани от мен неща, без да съм подозирала за съществуването им, докато не ми ги поднесе. За рождения ми ден ме изненада с красива черно-бяла фотография от серията „Удавници“, която бе завършил преди няколко години. (Снимката представлява изображение на опожарен камион, наполовина потънал във водите на езеро. Сигурно изглежда странен подарък за рожден ден, но аз бях възхитена.) Ето списък на някои от другите подаръци: подвързано с кожа първо издание на личната ми библия — „Мъжете предпочитат блондинки“; кутия за бижута от „Аспрей“; бебешко розова хартия за писма с монограма ми от „Джон Л. Стронг“, каквато трябва да поръчаш седмици предварително, ако не си Зак и не си в състояние да ги омаеш и очароваш дотолкова, че да ти я приготвят за един ден; древен перуански шал с ресни от битпазара в Лима.
Зак обичаше да ме води на вечеря в закътани, неизвестни ресторантчета. От всички тях „Йо Йо“ на Източна Шестдесет и четвърта улица ми беше любим. Близо е до Медисън Авеню, с малък прозорец, през който се виждат треперещите пламъчета на свещи и приглушеното осветление на полилеите. Сядаше се на тапицирани с кадифе пейки пред малки, лакирани в черно маси. Стените са боядисани в избеляло синьо, а старинни паравани отделят масите. Честна дума, като влезеш там, изпитваш усещането, че сте единствената влюбена двойка на света. Вечерта, когато отидохме там — разточителна вечеря, за да отбележим двумесечния си юбилей, — краката на Зак останаха преплетени с моите през цялото време сякаш никога нямаше да ме пусне. Смяхме се, хилихме се и се целувахме, докато си тръгнем. Изблиците на веселие се предизвикваха от такива незначителни неща като пържените в олио от трюфели картофи или нещо не по-малко налудничаво.
През първите ни няколко месеца единствено ме безпокоеше отчасти Адриана Ей. Няколкото пъти, когато бях в апартамента на Зак в Чайнатаун, телефонът звънна, но Зак не отговори. Гласът на Адриана се записваше на секретаря: канеше го на обяд, вечеря или на по питие, за да обсъдят бъдеща съвместна работа. Оказа се, че напразно се безпокоя, защото след време тя престана да звъни.
Срещу романтичната ми връзка негодуваше само мама. Не че споделях всички подробности от любовния си живот в Манхатън с нея, но тя прочела за увлечението ми в клюкарските колонки на вестниците и ми звънна да провери дали отговаря на истината.
— Скъпа, малкият граф, както разбрах, ще си идва за Коледа. — Беше вече декември. — Наистина смятам, че двамата сте един за друг.
Поех си дълбоко въздух.
— Мамо, малкият граф положително ще ме намрази от пръв поглед. Освен това нямам никакво намерение да прекарам живота си във ветровит замък и да гледам овце. Ти и татко сигурно ще харесате Зак.
— Кои са родителите му, скъпа?
— Нямам представа. Родом е от Охайо и е известен фотограф.
Всъщност не знаех много за Зак, освен че е изключително привлекателен, живее в огромен апартамент в Чайнатаун и никога не си ляга преди да изпие чаша еспресо. Отнасяше се изключително сериозно към кариерата си и понякога изчезваше за дни наред без предупреждение. Умееше да е доста тайнствен, когато пожелае, и аз, естествено, обожавах това.
Джули постоянно повтаря, че може да си приготви сака с багаж за уикенд в Сейнт Бартс, „докато ти мигне окото“. Това е чиста лъжа. Обикновено й е нужда седмица, за да се приготви за път, но се опитвам да обърна внимание на друго: когато човек е така лудо влюбен, както бях аз, всичко сякаш се случва, „докато ти мигне окото“. След известен период — в моите представи не повече от петнадесет секунди, а в действителност вероятно е било шест месеца, някъде към средата на март — Зак ми предложи да се омъжа за него. Представяте ли си? Толкова добре се забавлявахме — все едно бе минало съвсем малко време.
