— Сигурен съм, че ще въздейства. Ние разучихме вашия… вашия… начина, по който работят телата ви.
— Думата, която ви трябва, е метаболизъм.
— Благодаря — каза другоземецът.
— А цената? — попита докторът.
— Няма цена — отвърна другоземецът. — Ние ви я подаряваме.
— Съвсем безплатно? Все пак, сигурно има някакви…
— Напълно безплатно — повтори другоземецът. — Без никакви условия.
Той стана от стола. Извади от джоба си една плоска кутия и се приближи до бюрото. Постави кутията върху бюрото, натисна я отстрани и капакът отскочи. Вътре имаше тампони — подобни на хирургически, но не бяха от плат.
Докторът посегна, но спря ръката си над самата кутия.
— Мога ли? — попита той.
— Да, разбира се. Само ги докосвайте от върха.
Докторът взе предпазливо един тампон и го постави на бюрото. Понатисна го плашливо с пръст и на тампона се появи течност. Усещаше как течността потича, когато натисна тампона. Обърна го внимателно, а от долната страна той беше грапав, сякаш представляваше уста, пълна с дребни, опасни зъби.
— Поставяте назъбената страна върху тялото на пациента — каза другоземецът. — Тампонът се приспособява към пациента. Става част от него. Тялото абсорбира ваксината и тампонът пада.
— И това ли е всичко?
— Това е всичко — потвърди другоземецът.
Докторът повдигна тампона внимателно с два пръста и го пусна обратно в кутията.
Той вдигна поглед към чужденеца.
— Но защо? — попита той. — Защо ми ги давате?
— Вие не знаете — рече другоземецът. — Наистина не знаете.
— Не, не зная — потвърди докторът.
В очите на другоземеца внезапно се появи умора и старост и той каза:
— След още милион години ще знаете.
— Не и аз — отвърна докторът.
— След още милион години — обясни другоземецът — вие самите ще вършите същото, но с нещо друго. Тогава ще ви попитат и вие също няма да можете да отговорите, както аз сега не мога.
Това беше упрек, но много внимателен упрек. Докторът поиска да разбере дали е така, но се отказа.
— Можете ли да кажете какво има в него? — попита той и посочи тампона.
— Мога да ви дам описателната формула, но в наши понятия. За вас ще бъде бъркотия.
— Няма ли да се обидите, ако ги изпробвам?
— Щях да бъде разочарован, ако не ги изпробвате — отвърна другоземецът. — Не бих очаквал чак толкова доверие. Подобно нещо би било признак на глупост.
Той затвори кутията и я побутна към доктора. Обърна се и тръгна към вратата. Докторът се изправи тежко на крака.
— Хей, почакайте! — извика той.
— Ще ви видя отново след една или две седмици — каза другоземецът.
Той излезе и затвори вратата след себе си.
Докторът седна внезапно на стола и вторачи поглед в кутията на бюрото.
Посегна към нея, докосна я и — тя действително беше там. Натисна я отстрани, капакът се отвори и тампоните бяха вътре.
Докторът се опита да си възвърне здравия разум, отново да стъпи на твърда почва, да се върне към правилното човешко мислене.
— Глупости — възкликна той.
Но не бяха глупости. Знаеше много добре, че не са.
Тази нощ той се пребори със себе си зад затворената врата на кабинета, докато слушаше тихото суетене в кухнята, където Джанет раздигаше масата.
И първата битка беше на фронта на правдоподобността. Бе казал на мъжа, че вярва в извънземния му произход, и имаше доказателства, които не можеше да остави без внимание. И все пак всичко, всяка отделна подробност изглеждаше толкова невероятна, че му беше трудно да го преглътне.
И най-трудно за вярване беше, че този другоземец, който и да е в действителност, бе избрал от всички лекари в света доктор Джейзън Кели — дребен, незначителен лекар в малък, незначителен град.
Поразмисли дали не е някакъв номер и реши, че не е, защото едва ли биха могли да се фалшифицират трите пръста на ръката и другите неща, които бе видял. А и ако цялата работа беше номер, той би бил толкова глупав и жесток, че в него нямаше никакъв смисъл. Освен това никой не го мразеше до такава степен, че да си създаде толкова труд. Но дори и да приеме, че е сторено от омраза, той се съмняваше, че има човек с достатъчно въображение, за да измисли подобно нещо.
И така, той си каза, че единствената солидна почва под краката му е да приеме мъжа действително за другоземец и тампоните за истински.
А ако беше вярно, имаше само един път — трябва да изпробва тампоните. Стана от стола и се заразхожда из стаята.
„Марта Андерсън“ — каза си той. — Марта Андерсън има рак и животът й е обречен — сред човешките познания не съществува нищо, което би могло да я спаси. Хирургическата намеса би била лудост, защото вероятно тя няма да я преживее. Но дори и да оцелее, нейният случай бе твърде напреднал. Убиецът, който носеше у себе си, се бе развихрил, разпръснал се бе из цялото тяло и за нея няма никаква надежда.
Въпреки това не можеше да се реши да го направи, защото тя беше най-близката приятелка на Джанет, беше стара и бедна и всичките му инстинкти се надигаха против това да я използува като морско свинче.
Е, ако ставаше въпрос за стария Кон Джилбърт — можеше да постъпи така с Кон. Но старият Кон беше прекалено стиснат, за да се разболее наистина, въпреки всичките му оплаквания, той беше здрав като бик.
Каквото и да разправяше другоземецът за липсата на странични ефекти, той си каза, че не може да бъде сигурен. Онзи твърдеше, че са изучили метаболизма на човешката раса и въпреки това на доктора му се виждаше невъзможно.
Той съзнаваше, че отговорът е пред него, стига да поиска. Беше се скрил в едно ъгълче на съзнанието му и докторът знаеше, че е там, но се преструваше, че го няма, държеше го скрит и отказваше да го извади на показ.
Но след цял час сноване из кабинета и напрягане на мозъка накрая той се предаде и извади отговора.
Напълно спокоен, нави ръкава си и отвори кутията.
А когато взе тампона и го залепи на ръката си, направи го с жест на най-обикновен лекар.
Но когато спускаше ръкава, за да не би Джанет да види тампона и да му зададе куп въпроси, какво му е на ръката, пръстите му трепереха.
Утре из целия свят, освен в Милвил, хората ще се редят пред вратите на клиниките с навити ръкави, готови. Опашките най-вероятно ще се придвижват доста бързо, защото цялата работа беше лесна. Всеки ще мине покрай един лекар и лекарят ще му залепи тампон на ръката, а след това ще дойде следващият.
„По целия свят — помисли докторът, — във всяка дупка, във всяко малко градче, никой няма да бъде забравен. Дори и бедните, защото ще бъде безплатно.“ И човек ще може да посочи с пръст една дата и да каже: „Това е историческият ден, в който болестите бяха ликвидирани.“
Защото тампоните не само щяха да ликвидират сегашните заболявания, но щяха да предпазват от тях и за в бъдеще.
