И всеки двадесет години от Космоса щяха да идват големите кораби с нови товари тампони и щеше да има нов ден на ваксиниране. Но тогава нямаше да са толкова много — само по-младите поколения. Защото веднъж получил ваксината, човекът не се нуждае повторно от нея. Ваксинираш се веднъж — и си имунизиран за цял живот.
Докторът тупна леко по пода на верандата, за да продължи люлеенето на стола. „Тук е приятно — помисли той. — А утре ще бъде приятно в целия свят. Утре страхът ще изчезне до голяма степен от живота на човека. След утрешния ден, с изключение на катастрофите или насилията, хората ще могат с увереност да очакват, че ще изживяват нормалната продължителност на живота си. И, което е може би още по- важно, ще живеят напълно здрави.“
Нощта беше тиха, защото най-сетне децата се бяха отказали от игрите и се бяха прибрали. А той беше уморен. Най-после можеше да си признае, че е уморен. Сега, след толкова години не беше предателство да каже, че е уморен.
Вътре в къщата се разнесе приглушеният звън на телефона и неговият звук разстрои ритъма на люлеенето му, накара го да застане върху ръба на стола.
Краката на Джанет изтопуркаха тихо към телефона и той се развълнува от кротостта на гласа й, когато се обади.
Ей сега, само след миг тя ще го повика, а той ще стане и ще влезе.
Но тя не го повика. Гласът й продължи да говори.
Той се облегна назад.
Отново бе забравил.
Телефонът вече не беше враг. Вече не го преследваше.
Защото градът бе пръв. Тук страхът вече не съществуваше. Градът бе послужил за морско свинче, за предварителен експеримент.
Най-напред Марта Андерсън, а след нея Тед Карсън с подозрението за белодробно заболяване, после бебето на Юргенсови, когато заболя от пневмония. И още двадесетина други, докато се свършиха всичките тампони.
И другоземецът се върна.
И той бе казал… какво каза?…
— Не ни мислете за благодетели или свръххора. Защото не сме нито едното, нито другото. Мислете за мен като за съседа ви отсреща.
Това беше от страна на другоземеца, каза си докторът, опит да постигне разбиране, да преведе постъпката им на някакъв по-общ език.
А беше ли постигнато някакво разбиране — що-годе разбиране поне? Докторът се съмняваше.
Въпреки че — спомни си той — в основата си другоземците приличаха много на хората. Дори можеха да се шегуват.
Първият другоземец бе казал някаква шега, която бе запомнил. Нещо глупаво, някаква глупост на пръв поглед, но го безпокоеше.
Джанет излезе на верандата и мрежестата врата се затръшна зад нея. Тя седна на люлката.
— Обади се Марта Андерсън — каза тя.
Докторът се захили вътрешно. Марта живееше през пет къщи на същата улица, виждаха се с Джанет по десетина пъти на ден и пак трябваше да й се обажда по телефона.
— Какво искаше Марта? — попита той.
— Да и помогна за кифличките — изсмя се Джанет.
— За нейните прочути кифлички ли?
— Да. За нищо на света не може да си спомни колко мая им е слагала.
Докторът се изхили тихо.
— Предполагам, че с тях печели всичките награди на окръжния панаир.
— Не е толкова смешно, колкото го изкарваш, Джейзън — каза рязко Джанет. — Подобно нещо лесно се забравя. Тя пече най-различни сладкиши.
— Да, май си права — отвърна докторът.
Каза си, че би трябвало да се прибере и да започне да чете списанието, но не му се искаше. Беше толкова приятно да седи навън — просто да седи. Отдавна вече не можеше да си позволи да поседи повечко. Разбира се, неговата е лесна, защото той остаряваше и беше почти на края, но нямаше да е така за някой по-млад лекар, който още не се е издължил за следването и току-що започваше. В Асоциацията се говореше, че ще призоват да се отпуснат субсидии за поддържане на лекарите. Защото все още имаше нужда от тях. Дори и след като бъдат ликвидирани всички заболявания, все още щеше да има нужда от тях. Не биваше да се допусне редиците им да оредеят, защото отново и отново през известни периоди те щяха да бъдат крайно необходими.
Той от доста време се вслушваше в стъпките, които се приближаваха по улицата, а ето, че те внезапно завиха през неговата порта.
Докторът се поизправи на стола.
Може би беше пациент, знаеше, че си е у дома, и идваше да го види.
— Ами това е мистър Джилбърт — извика Джанет изненадана.
Наистина беше Кон Джилбърт.
— Добър вечер, докторе — каза Кон. — Добър вечер, мис Кели.
— Добър вечер — отвърна Джанет и стана да се прибере.
— Няма смисъл да си отивате — обърна се към нея Кон.
— Имам да свърша няколко работи — каза му тя. — Тъкмо се готвех да вляза.
Кон се изкачи по стъпалата и приседна на люлката.
— Хубава вечер — заяви той.
— Много хубава — потвърди докторът.
— Най-хубавата пролет, която помня — продължи Кон, като се приближаваше със заобикалки към това, което трябваше да каже.
— И аз мислех така — рече докторът. — Струва ми се, че люлякът никога не е ухаел толкова силно преди.
— Докторе — подхвана Кон, — както смятам, май ти дължа доста прилична сума пари.
— Дължиш ми малко нещо — отвърна докторът.
— Знаеш ли колко могат да бъдат?
— Нямам никакво понятие — увери го докторът. — Никога не съм си правил труда да водя сметки.
— Мислил си, че ще е чиста загуба на време — рече Кон. — Мислил си, че никога няма да си платя.
— Нещо такова — съгласи се докторът.
— Доста време се грижиш за здравето ми — подхвърли Кон.
— Вярно е, Кон.
— Тук нося триста. Смяташ ли, че ще покрият всичко?
— Така да бъде, Кон — каза докторът. — Бих се съгласил и на доста по-малко.
— Предполагам, че по този начин сме квит. Струва ми се, че триста са близо до точната сметка.
— Щом казваш — отвърна докторът.
Кон измъкна портфейла си, извади пачка банкноти и му ги подаде. Докторът ги взе, сгъна ги и ги набута в джоба си.
— Благодаря, Кон — рече той.
Внезапно изпита някакво странно чувство, сякаш трябваше да знае нещо, сякаш трябваше само да посегне и да го хване. Но колкото и да се мъчеше, не успя да проумее какво е.
Кон стана, потътри крака по верандата и се отправи към стъпалата.
— Хайде, довиждане! — каза той.
Докторът се върна към действителността.
— Хайде, Кон. Ще се видим. И благодаря.
Седеше на стола, без да се люлее, и се вслушваше как Кон минава по пътеката, излиза от портата и тръгва по улицата, докато отново настъпи тишина.
И все пак сега трябваше да влезе и да се заеме със списанието. Въпреки че беше най-вероятно в него
