разпрострели се клони, първият от които бе на около дванадесет фута от земята.
Корнуол видя, че има нещо забито надълбоко в коравата сърцевина на стъблото. Той дръпна юздата на коня и го загледа. Нещото се простираше на около два фута от ствола. Беше няколко инча в диаметър, извито и с цвета на слонова кост.
Зад него Снивли неволно спря дъха си.
— Какво е това? — попита Мери.
— Рог на еднорог — поясни Снивли. — Не са останали много от тези създания. Никога не съм чувал, че те оставят рога си, забит в някое дърво.
— Това е знак — обади се тържествено Оливър.
Корнуол приближи коня си по-наблизо и се протегна, за да обхване рога с ръка. Той се опита да го изтегли, но той не помръдна. Пробва отново, но с успеха, който би постигнал в опитите си да изтегли клон от някое дърво.
— Ще трябва да го отсечем — каза той.
— Нека аз да се опитам — каза Мери.
Тя протегна ръка и хвана рога. Още при първия опит той излезе. На дължина беше около три фута, премерен от основата до заострената част. Беше здрав и неповреден. Всички я гледаха със страхопочитание.
— Никога не съм виждала подобно нещо — каза Мери. — Старите легенди, разказвани в Граничната Земя говорят.
— Това е чудесна поличба — каза Снивли. — Едно добро начало.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Привечер се разположиха за лагер на една горска полянка, разположена в горната част на една от долините, намиращи се между хълмовете. Малък извор, бликащ някъде в горната част на склона, даваше живот на едно поточе, което с бълбукане течеше в коритото си. Гиб насече дърва за огъня от падналия бор, намиращ се нагоре от лагера им. Денят се бе задържал хубав и сега на запад, обагреното от слънцето лимонено небе, бавно позеленяваше. Имаше трева за конете, а гъстата гора, която обгръщаше полянката от всички страни ги предпазваше от вятъра.
— Те са ни заобиколили — каза Хол. — До колене сме нагазили в тях. Наблюдават ни.
— Откъде знаеш? — попита Мери.
— Знам — каза Хол. — И Куун знае. Погледнете го как се е присламчил към огъня. Изглежда, като че ли нищо не чува, но не е така. Въпреки че са толкова тихи, той ги чува. А явно може и да ги подуши.
— Няма да им обръщаме внимание — каза Снивли. — Ще се държим, като че ли ги няма. Ще трябва да свикнем. Нищо не можем да им направим. Така ще бъде. Те ще ни следват навсякъде и ще ни наблюдават — винаги ще ни наблюдават. Засега все още няма от какво да се притесняваме. Сега около нас са просто едни малки същества — елфи, троли, браунита. Те не са опасни. Не са особено злобни, нито пък достатъчно големи.
Корнуол извади въглени от огъня, събра ги един до друг и постави тенджерката с житено тесто върху тях.
— А какво ще се случи — попита той, — ако нещо наистина злобно и голямо се появи?
Снивли вдигна рамене и приклекна до него.
— Не знам — каза той, — Можем само да гадаем. Това е единственото, което ни остава. Имаме нещо и на наша страна. На първо място това е рогът от еднорог. Той може много да ни помогне. Историята за него ще се разпространи. След един, два дни всички из Опустошената Земя ще знаят за него. А на второ място е магическият меч, който носиш.
— Радвам се, че повдигнахте този въпрос — каза Корнуол. — Имах намерение да ви питам за това. Много се чудих какво ви накара да го дадете на Гиб. Тук, господин Джудже, направихте малка грешка. Трябваше първо да ме проверите. Ако го бяхте направил, щяхте да видите, че и да претърсите целия свят, не бихте могъл да намерите по-неумел мечоносец от мен. Аз, разбира се, нося меч, но и много други също го правят. Моят бе със старо, много тъпо острие — семейно наследство. Не беше особено ценен, дори от сантиментална гледна точка. Година след година минаваше, а аз не го изваждах изобщо.
— Да, но — каза с усмивка Снивли — аз научих, че много храбро си се запознал с него при някаква случка в една конюшня.
Корнуол изсумтя с отвращение.
— Попаднах на задницата на коня и той порядъчно ме изрита в стомаха. Така свърши всичко. Гиб с вярната си брадва и Хол с лъка си бяха героите на битката.
— Но на мен ми казаха, че си убил човек.
— Ами, мога да те уверя, че беше чиста случайност. Глупавият дървеняк сам се наръга на острието.
— Е — каза Снивли, — според мен няма никакво значение как всичко точно се е случило. Важното е, че си успял да се справиш.
— Толкова несръчно — каза Корнуол — и безславно.
— Струва ми се, че понякога — продължи Снивли — великите дела, които са съпроводени с толкова много слава, заслужават много по-малко, ако разбереш как са били нещата точно. Някакво си обикновено клане след години се превръща в рицарски двубой.
Куун се приближи към огъня, изправи се и постави предните си лапи върху коляното на Корнуол. Посочи с нос към тенджерата с житения хляб и размърда мустаците си.
— След малко — каза му Корнуол. — Ще трябва да изчакаме още малко. Обещавам, че ще има парче и за теб.
— Често се чудя — каза Снивли — как може да разбира толкова много. Интелигентно животно е. Хол му говори през цялото време. Казва, че Куун му отговарял.
— Не се и съмнявам, че го прави — каза Корнуол.
— Между тях двамата съществува много здрава връзка — каза Снивли. — Като между братя. Една нощ някакви кучета преследвали Куун. А той не бил по-голям от кутре. Хол го спасил и го прибрал у дома си. Оттогава са заедно. Сега вече с големината и ума му, никое нормално куче, не би искало да се занимава с него.
— Сигурно кучетата го познават добре — каза Мери. — Хол разказваше, че имало един контрабандист, който почти всяка вечер ходел на лов за мечки. Но кучетата му никога не тръгвали по следите на Куун. Дори когато той бил навън, те не го закачали. Случвало се понякога във възбудата си те да тръгнат и по негови следи, но съвсем скоро ги оставяли.
— Да, кучетата са много умни — обади се Хол, — но има един, който е по-умен и от тях и това е Куун.
— Те са все още наоколо — каза Гиб. — Можеш да ги различиш, докато се движат из тъмнината.
— Те са с нас от момента, в който пресякохме реката. Ние не ги виждахме, но те бяха там и ни наблюдаваха.
Нещо дръпна ръкава на Мери и когато тя се обърна, видя едно малко същество. Лицето му бе набръчкано от тревога.
— Тук има едно от тях — каза тя. — Нека да отидем по-близо до светлината. Не правете рязки движения, за да не го изплашим.
— Аз съм Бромли, тролът — каза малкото същество. Не си ли ме спомняш?
— Не съм сигурна, че си спомням — каза тя, след това се поколеба. — Да не си от онези, с които някога си играех?
— Ти беше малко момиченце — каза Бромли, — не по-голямо от нас. С теб бяхме аз и браунито Фидълфингърс. Понякога идваха една блуждаеща фея и един елф. Ти си мислеше, че не си по-различна от нас. Не беше достатъчно голяма, за да знаеш. Заедно правихме топки от кал долу до потока. Ти много се забавляваше, когато някой от нас двамата с Фидълфингърс, кажеш колко хубаво занимание е да правиш топки от кал. Когато искаше да ги правиш, ние идвахме с теб и ги правихме заедно.
— Сега вече си спомням — каза Мери. — Вие живеехте под един мост, а пък аз през цялото време си
