бяха направени нито от дърво, нито от желязо, а от някаква много странна черна субстанция. Те не бяха плоски, каквито бяха обикновенните рамки, а някак си заоблени. Имаше твърде много спици и те също не бяха направени от дърво, а от някакви много заоблени, тънки ивици от нещо, което приличаше на блестящ метал. Всеки, който бе наред с ума си знаеше, че толкова тънки и лесно чупливи спици не могат да бъдат издържливи.
Когато го приближиха, мъжът се изправи, изчисти седалището си и изтупа насъбралите се листа и мръсотия, които бяха полепнали по бричовете му от седенето на земята. Те бяха бели и му пасваха добре. Носеше риза от някакъв червен материал, а над нея жилетка също от бял плат. Ботушите му бяха изкусно направени.
— Значи се справихте — каза той. — Не бях сигурен, че ще можете.
Корнуол посочи назад с глава.
— Там долу ли имате предвид?
— Точно така — каза мъжът. — Цялата страна е на крак. Случи се точно преди два дни. Трябва да сте доволни, че избегнахте примката.
— Нямаме никаква представа за това — каза Корнуол. — Идваме от Кулата. Хората там долу са минали по друг път.
— Е — каза човекът, — вие успяхте да преминете безопасно и това е важното. Аз ви търсех.
— Вие сте знаел, че ще дойдем?
— Чух за това вчера. Казаха ми за някаква разнородна група. Сега вече виждам, че бяха прави.
— Те?
— О, става дума за моите малки приятели. Капитаните на гъсталаците, Пратениците из тревите. Те са само очи и уши. Няма почти нищо, което те да пропуснат. Знам за рога и за главата, която се е претърколила до лагерния огън. Затова много нетърпеливо ви очаквах, исках да ви поздравя.
— Значи знаете кои сме?
— Само имената ви. Моля да ме извините. Казвам се Александър Джоунс. Подготвил съм място за вас.
— Мистър Джоунс — каза Мери. — Това не ми харесва. Ние имаме пълната възможност да…
— Извинете ме, ако съм ви обидил, мис Мери — каза Джоунс. — Исках само да ви предложа гостоприемство. Убежище за през нощта, хубав огън, топла храна и място за спане.
— Според мен всичко това — каза Оливър — ще ни е добре дошло. Ако пък можете да ни предложите глътка вино или пък чаша бира. Вонята от там, долу, все още е в гърлото ми. Имам нужда от нещо, което да я премахне.
— Но разбира се, че имаме бира — каза Джоунс. — цяла бъчва, подготвена за вашето идване. Вие съгласен ли сте, сър Марк?
— Да — отговори Корнуол. — Съгласен съм. Не виждам нищо лошо, а напротив — само добро. Но ви моля да не ме наричате сър, аз съм само един учен.
— В такъв случай — каза Джоунс, — моля дръжте здраво конете си, защото този, моят е много шумен звяр.
Той се отправи към съоръжението, което се държеше на две колела. Прехвърли крака си над него и се разположи върху нещо, което приличаше на седалката на съоръжението. Протегна ръце и се хвана за двете ръкоподобни проекции, простиращи се над и от двете страни на предното колело.
— Чакайте за момент — каза Гиб. — Има още нещо, което не сте ни казал. Как така вие сте оживял при тази касапница там, долу? Вие сте човек, нали?
— Струва ми се, че да — каза Джоунс. — А отговорът на въпроса ви е много прост. Народът наоколо вярва, че аз съм магьосник, но аз разбира се не съм такъв.
Той балансираше на единия си крак, а с другия ритна нещото. Съоръжението се съживи със сърдито ръмжене, издишвайки облак от пушек. Уплашени, конете се изправиха на задните си крака. Оливър, който яздеше зад Снивли, падна от коня и бързо изпълзя на четири крака, за да избегне копитата на следващия кон.
Съоръжението замести ръмженето с шумолящо, гърлено мъркане.
— Съжалявам — извика Джоунс към Снивли. — Предупредих ви да внимавате.
— Това е дракон — каза Снивли. — Дракон на две колела, въпреки че досега не съм чувал за такива. Та нима има нещо друго, освен дракона, което да може да издава такова ръмжене и да издиша огън и жупел.
Той протегна ръка на Оливър и му помогна да се изправи.
Джоунс накара дракона да се задвижи и се отправи надолу по пътя.
— Струва ми се — каза Хол, — че не ни остава нищо друго, освен да го последваме. Той спомена за топла храна, а аз имам нужда от такава.
— Това не ми харесва — оплака се Снивли. — Изобщо не ми харесва. Не искам да се замесвам с дракони, дори и когато са опитомени и със седалка.
Драконът бързаше напред и те трябваше да пришпорят конете си в бърз тръс, за да могат да го догонят. Пътят не беше толкова набразден, колкото когато навлизаха в клисурата. Сега той следваше някакво плато, което се простираше между редиците от борове и брези, тук-там разнообразени с дъбови дървета, издигащи се в рядката гора. Пътят постепенно навлезе в една приятна долина и там, на поляната, те видяха три палатки, в горния край, на които се развяваха триъгълни знамена.
Драконът спря пред най-голямата палатка и Джоунс слезе от него. От едната му страна имаше маса, направена от груби дъски, а близо до нея огън, на който бяха сложени да се пекат шишчета. От другата страна имаше огромна бъчва със затикнат чеп в канелката. Около огъня и шишчетата имаше дрипава компания от браунита, тролове и таласъми, които, вършейки работата си, предизвикваха огромен шум с тракането на съдовете и тиганите. Някои от тях изоставиха заниманията си и изтичаха да се погрижат за конете им.
— Елате — каза Джоунс. — Нека да седнем и да поговорим. Знам, че има за какво да си поприказваме.
Половин дузина тролове се занимаваха с бъчвата с бира: Те пълнеха огромни чаши от канелката и ги носеха на масата.
— Сега вече всичко е наред — каза Джоунс. — Можем да си поговорим, преди храната да е готова. Защото, както би трябвало да ви е ясно, тя никога не е готова, когато трябва. Моите малки приятели работят с желание, но са много неорганизирани. Разположете се удобно и нека да си поговорим.
Оливър се забърза към масата, сграбчи една чаша бира, потопи муцуната си в нея и отпи една голяма глътка. След това избърса пяната от мустаците си.
— Това е страхотна бира — каза той. — Не е като оная помия, която предлагат в кръчмите на Уалузинг.
— Снивли нарича твоя кон дракон — каза Хол на Джоунс, — но аз знам, че не е, въпреки че издишва огън и дим и бучи много убедително. Никога през живота си не съм виждал дракони, но съм чувал много истории за тях. Описанията, които им дават в тези разкази, изобщо не съвпадат с външния вид на твоя. Той няма глава и криле, а драконите имат и двете, а аз вярвам също, че имат и опашка.
— Прав си — доволно каза Джоунс. — Това не е дракон, въпреки че много други са изказвали същото предположение като Снивли. Това изобщо не е живо същество. Това е машина, нарича се мотор.
— Мотор ли? — попита Гиб. — Никога не съм чувал за нещо такова.
— Разбира се, че няма да си чувал — каза Джоунс. — Този тук е единственият в целия свят.
— Казваш, че е машина — обади се Корнуол. — Ние също притежаваме машини, но не като тази. Имаме машини, с които водим война — обсадни машини, с които хвърляме огромни камъни, град от стрели или пък горящ материал срещу обкръжен град.
— Или пък воденичното колело — каза Гиб. — И воденичното колело е машина.
— Но воденичното колело се задвижва от силата на падащата вода — каза Мери, — а машините, служещи за война — от извитите въжета. Можеш ли да ни кажеш как действа тази твоя машина?
— Не особено много — каза Джоунс. — Не мога да ви я обясня съвсем добре. Мога да ви кажа някои неща, но те едва ли ще имат някакъв смисъл за вас.
— В такъв случай, ти не знаеш как работи?
