— Нека повече да не спорим за тях — каза Джоунс. — Нека просто да се съгласим, че сме двама честни мъже, които се различават един от друг по някакви философски причини. Трябва да призная, че наистина търся някакво обяснение за разделянето на световете, въпреки че не за това съм дошъл до тук. В действителност се съмнявам, че то изобщо съществува. Мисля, че доказателствата отдавна са изчезнали.
— Може пък все още да съществуват — каза Корнуол. — Има някакъв шанс да е така. Може да звучи налудничаво.
— За какво говориш? — попита Джоунс.
— Ти каза, че ние сме двама честни мъже, които просто се различават един от друг. Но също така сме и нещо друго — и двамата сме учени.
— Това е точно така, но накъде отиваш?
— В моя свят — каза Корнуол, — учените са членове на една непризната гилдия, едно призрачно братство.
Джоунс кимна с глава.
— С редки изключения, същото важи и за моя свят. Там, по правило, учените са много уважавани.
— В такъв случай — каза Корнуол, — мога да ти кажа нещо, което иначе нямаше как.
— Ние имаме различна култура — каза Джоунс. — Може би гледните ни точки се различават. Ще се чувствам неудобно, ако ми разкриеш тайна, която аз не мога да знам. Не искам да те притеснявам — нито сега, нито по-късно.
— Така или иначе — каза Корнуол, и двамата сме учени. Споделяме една и съща етика.
— Добре тогава — каза Джоунс. — Какво е, което искаш да ми кажеш?
— Има един университет — каза Корнуол. — Намира се някъде из Опустошената Земя. Бях чувал за него, но си мислех, че е само една легенда. Сега знам, че наистина съществува. Там има древни ръкописи.
Отвън музиката замлъкна, а внезапната тишина бе почти като звук. Джоунс изтръпна, а Корнуол отиде към покривалото на отвора на палатката, след което спря и се ослуша. Разнесе се нов звук, някъде от далече. Този път нямаше как да го сбъркат — това бяха писъци, безпътни, безнадеждни писъци.
— О, Мили Боже! — Джоунс прошепна. — Още не се е свършило. Не са го пуснали да си върви.
Корнуол бързо се провря през отвора на палатката. Джоунс го следваше по петите. Групата танцьори се бе отдръпнала от пътя и се бе струпала около масата.
Гледаха нагоре към пътя. Никой не обелваше дума. Като че ли дори сдържаха дъха си. В осветеното от луната небе все още се издигаше гъст дим от огньовете, на които готвеха.
По пътя към тях вървеше гол мъж. Той куцаше и издаваше безчувствени, безкрайни писъци, които се извисяваха и след това леко замлъкваха, без да престават дори за момент. Докато пищеше, главата му бе отправена към небето. Глутница от Адски Хрътки го бе заобиколила отвсякъде. Те бяха черни и злобни, някои от тях вървяха на четири крака, други се влачеха изправени, но някак си приведени напред, превити, не както би ходил човек, а ръцете им висяха отпуснати. Късите им, обрасли с косми опашки се стрелкаха напред-назад от възбуда и предварително предвкусване, а ужасните им нокти белееха на фона на черните им муцуни.
Оливър се отдели от тълпата, насъбрала се около масата и забърза към Корнуол.
— Това е Бекет — извика той. — Хванали са Бекет. Глутницата Адски Хрътки и мъжът бавно се приближаваха по пътя, а писъците не преставаха. Сега, когато се приближиха, се появи някакъв нов звук — нещо като басов акомпанимент на ужасните писъци. Това беше гъгненето на Адските Хрътки.
Корнуол застана зад Гиб и Хол, които бяха в единия край на скупчилата се тълпа. Корнуол се опита да каже нещо, но откри, че не може. Бе обзет от някакво треперене н трябваше здраво да затвори устата си, за да може да накара зъбите си да престанат да тракат. Оливър го теглеше.
Това е Бекет — повтаряше той. — Това е Бекет. Винаги бих го познал. Много често съм го виждал.
Докато се приближаваше към лагера, Бекет изведнъж престана да издава писъци и куцукайки се обърна с лице към тълпата. Простря ръце в молитва.
— Моля ви, убийте ме — бърбореше той. — Заради любовта ви към Мери, убийте ме. Ако има поне един човек помежду ви, моля го да ме убие, от любов към Бога.
Хол вдигна лъка си и бързо взе една стрела. Снивли се метна върху лъка и го изтегли надолу.
— Ти луд ли си? — извика той. — Само да направиш някое движение и те ще нападнат и нас. Преди да си изпратил стрелата, те вече ще са пронизали гърлото ти.
Корнуол тръгна напред, вадейки меча си. Джоунс бързо тръгна след него, за да го спре.
— Махай се от пътя ми — изръмжа Корнуол.
Джоунс не каза нищо. Ръката му, някъде от ниско долу, се стовари върху му. Юмрукът засегна Корнуол в брадичката и след удара той се почувства като повалено дърво, падащо на земята.
Адските Хрътки бяха обградили Бекет отвсякъде, без да го докосват, позволявайки му да стои изправен. Но ако направеше някакво движение или пък се поклатеше на някъде, те оголваха блестящите си зъби. Половината от лицето му го нямаше и кръвта струеше по едната му страна. На мястото, където бузата му бе откъсната се виждаха зъбите му. Езикът му се движеше като в агония, а писъците бяха обхванали гърлото му. Зъбите му блестяха. Гениталиите му бяха изтръгнати. Воден от някаква рефлексна реакция, той се наведе напред, за да огледа мястото, на което се намираха. Заострени нокти откъснаха част от бедрото му и той се изправи. Ръцете му се издигнаха нагоре като бухалки и през цялото време писъците излизаха от гърлото му. След това той падна, извиващ се в прахта, бърборещ и виещ. Адските Хрътки се оттеглиха и насядаха в кръг, като го наблюдаваха с благосклонен интерес. Постепенно вайкането утихна. Той се изправи на колене, след това стана и се заклатушка на краката си. Отново беше цял. Лицето му бе цяло, бедрото му не бе откъснато, гениталиите му си бяха на мястото. Адските Хрътки небрежно се надигнаха. Една от тях, почти нежно, го побутна с нос и Бекет продължи по пътя, като отново започна да вие и пищи.
Корнуол седна, клатейки глава, а ръката му опипа сабята.
Той погледна към Джонс и някъде извън мъглата, която обвиваше мозъка му каза:
— Ти ме удари с юмрука си, Това е селски начин за борба.
— Махни си ръката от дръжката, че пак ще те размажа — каза Джоунс — Всичко, което направих, бе, за да ти спася скъпоценния живот!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Корнуол почука и магьосницата отвори вратата.
— Ай — каза тя към Мери. — Значи ти се върна при нас. Винаги съм знаела, че ще го направиш. Още от деня, когато те заведох долу на този път, знаех, че ще се върнеш обратно при нас. Аз ти показах пътя към Граничната Земя и ти казах да продължиш напред. И ти продължи напред, без дори да се обърнеш назад, но не можа да ме измамиш. Знаех, че когато пораснеш ще се върнеш, защото имаше нещо около тебе, което нямаше да ти позволи да се приспособиш към света на хората. Не успя да заблудиш старата си баба.
— Бях само на три годинки — каза Мери, — а може би и на по-малко. Но ти не си моята баба. Ти никога не си била моята баба. Никога досега не съм те виждала.
— Ти беше много малка, за да знаеш — каза магьосницата — и знаеше много малко, за да си спомняш. Щях да те задържа тук, но времената бяха трудни и неспокойни и беше най-добре да напуснеш Омагьосаната Земя. Беше ми много трудно да го направя, защото много те обичах, мило дете.
— Всичко това е лъжа — каза Мери на Корнуол. — Няма я никъде из моите спомени. Тя не е моята баба.
— Но аз бях тази — продължи магьосницата, — която те заведе до пътя, отиващ към Граничната Земя. Взех доверчивата ти малка ръка в моята и закуцуках надолу по пътя, защото бях много зле с моя артрит. Ти подскачаше около мен и си бърбореше нещо по целия път.
— Не е възможно да съм бърборела — каза Мери. — Аз никога не съм била бърборана.
Къщата беше точно такава, каквато я описа Мери — стара, почти пред срутване, разположена на един малък хълм. Под нея течеше поточе, което извиваше своите води и преминаваше през цялата долина. Над проблясващата му вода се простираше каменен мост. В единия край на къщата растяха група брезови дръвчета. Надолу по хълма се виждаше люляков плет, който започваше и завършваше, без да има някакво особено предназначение. Отвъд него бяха натрупани купчина големи, обли камъни, а от другата страна
