все още се намираше около врата му и като че ли в този момент беше най-лошото нещо, което човек би могъл да носи. Великанът Човекоядец презрително го метна някъде встрани.
— Нямате ли поне малко уважение? — извика той, но не само към Бекет, а към всички, които се бяха насъбрали. — Не може ли някой да се чувства сигурен поне в собствения си дом? Трябва ли всички да му дойдат на главата? Защо всички вие сте се насъбрали тук? Кажете ми какво става.
— Господин Великан — каза Корнуол, — страшно много съжаляваме, че ви обезпокоихме. Това се случи без нашето желание. При никакви обстоятелства по собствено желание не бихме обезпокоили вашата почивка.
Великанът Човекоядец беше тумбест звяр, наподобяващ жаба. Очите му приличаха на тигани, а устата му бе оградена от заострени зъби. Тялото му сякаш не беше нито от кожа, нито от козина, а от някаква кал, която се свличаше от него при всяко движение.
— Такова нещо — каза той — никога не ми се е случвало. Хората тук знаят много добре. Това, което това същество направи, би могло да е извършено само от някой, който не обитава нашите земи. Въпреки че някога, много отдавна, имаше едно малко момиченце, което много обичаше да хвърля кори от дърво, буци пръст и разни други неща в моята дупка. Не мога да разбера, защо това й доставяше такова удоволствие.
Очите му, големи колкото тигани, се преместиха и се втренчиха в Мери.
— И ако не бъркам — продължи той, — тук пред мен е същото момиченце, вече пораснало, доколкото виждам, но останало непроменено.
Магьосницата вдигна метлата си.
— Я се махай — изпищя тя. — Да не си посмял да я докоснеш с кирливите ти ръце. Тогава тя беше съвсем малка и изобщо не искаше да те нарани. Просто беше много игрива, а главата й бе пълна с добро настроение. В нашите земи рядко можеш да намериш толкова добронамерена игривост.
— Ужасно съжалявам — каза Мери. — Изобщо не знаех, че това ви е притеснявало. Виждате ли, ние се преструвахме, че се страхувахме от вас. Затова хвърляхме клечки и камъни, а доколкото си спомням те бяха съвсем малки, след което се обръщахме и бягахме.
— Ти — каза Великанът Човекоядец, — онази брауни и Бромли — щуравия трол, но в действителност всички тролове са си малко щурави. Вие си мислехте, че аз не знам нищо, но аз знаех и често ви се смеех. Сигурно ви е трудно да повярвате, че аз изобщо мога да се смея.
— Не знаех това — каза Мери. — Ако съм имала представа, че можете да се смеете, със сигурност съм щяла да дойда и да ви се представя.
— Добре тогава — каза Великанът Човекоядец, разполагайки се на земята. — Сега вече знаеш, а и имаме време на разположение. Хайде сега да ме посетиш.
Той потупа земята до себе си.
— Ела, седни тук и ще си поприказваме.
Магьосницата нададе кратък вик на радост.
— Направи така, както той ти каза — обърна се тя към Мери, — а пък аз ще донеса чайника и ще пийнем малко чай.
Тя се обърна и забърза към къщата.
Корнуол видя, че Хол и Гиб са сграбчили здраво Бекет, който пасивно си лежеше на земята.
— Имаме право да му отсечем главата — каза Корнуол. — А можем и да го върнем на Адските Хрътки, което аз лично не бих искал да стане.
— Моля ви за милост — изплака Бекет. — Като християнин към християнин. Не може да изоставите един християнин на тази езическа орда.
— Ти си в най-добрия случай — каза Корнуол — много окаян християнин. Бих предпочел десетима езичника, вместо един християнин като теб. Ти се опита по всякакъв начин да ме убиеш. И каквото и да се случи с теб, аз няма да имам угризения на съвестта.
— Но аз никога — изплака Бекет, докато се опитваше да седне — не съм се опитвал да те убия. Как бих могъл? Никога досега не съм те виждал. От любов към Бога, господине.
— Казвам се Марк Корнуол. А ти бе наел хора, които да ме убият.
Оливър се появи зад Корнуол и му викна.
— Ти се опита да го убиеш, заради един ръкопис, който той откри в библиотеката на Уалузинг. Ти щеше да убиеш и мен, ако бе успял. Имаше един монах — Ослуд, който все идваше да ти казва за разни неща. На следващата сутрин той бе открит с прерязано гърло, на една уличка.
— Но това беше много отдавна — каза Бекет. — Аз след това се покаях.
— Покаянието не върши работа — каза Корнуол. — Сега имаш право да направиш своя избор — Адските Хрътки или Меча. Кучи син като теб няма правото да живее.
— Позволете ми — каза Гиб. — Не е правилно ти да опетняваш стоманата на твоето добро острие с кръвта на такъв. Един удар на брадвата ми стига.
Чифт нокти сграбчиха Корнуол за ръката.
— Я поспрете с този разговор за убиване — кряскаше магьосницата. — Давам ви моето предложение. Ще си бъде пълна загуба на човешка плът, ако убиете този як екземпляр. Освен това, аз имам нужда от него. Много години минаха, откакто имах мъж, който да топли леглото ми.
Тя дръпна на страна Корнуол и се наведе, за да разгледа Бекет. Протегна ръка и с нокът го погъделичка под брадичката. При вида й, очите му се изцъклиха.
— Не си струва да си създавате проблеми — каза й Оливър. — Той ще се опита да избяга веднага, когато му се отдаде възможност. А освен това Адските Хрътки.
— Ха — каза отвратена магьосницата, — тези малки кученца знаят много добре, че не е хубаво да си правят шеги с мен. Само да се появят и аз ще си взема метлата. А мога и да му направя заклинание, което да не му позволи да избяга. Ай, скъпият — тя коленичи. — Добре ще мога да го използвам. Само да го взема под контрол и ще му върна любовта. Ще му дам такава любов, каквато никога до сега не е получавал.
— На мен ми се струва — каза Корнуол на Бекет, — че сега пред теб има три избора. Адските Хрътки, меч или това.
— Това са пълни глупости — изпищя магьосницата. — Пред него има само един избор. Ти чу, че аз си го поисках — тя направи жест с ръце, след което започна да си бърбори нещо. Малко потанцува, след което тропна с крак. — Сега го освободете.
Хол и Гиб го освободиха, а Корнуол се дръпна назад. Бекет се обърна и застана на крака и ръце, след това запълзя напред, умилквайки се на магьосницата.
— Като дяволско кученце е — изумен каза Корнуол. — Ако бях аз.
— Погледни скъпия — възкликна доволно магьосницата. — Той вече ме харесва — тя се протегна и го потупа по главата, Бекет се изви в екстаз. — Ела след мен, скъпи — каза тя.
Тя се обърна и се отправи към къщата. Бекет я следваше все още лазещ на ръце и крака.
Докато всичко това се случваше, другите, заети с чайното парти, изобщо не му бяха обърнали внимание. Магьосницата, подпомогната от мнозина други желаещи, бе донесла чай и сладки, които бе поставила върху масата, разположена до камъните, под които бе дупката на Великана Човекоядец.
Корнуол се огледа наоколо. Нямаше никакъв помен от мекушавия гигант нито пък от Адските Хрътки. Изведнъж мястото придоби съвсем весел вид. Нежното следобедно есенно слънце осветяваше хълма, а някъде от далече се чуваше ромоленето на потока, който течеше под моста.
— Къде са конете ни? — попита Корнуол.
— Долу, до потока — отговори Хол. — На една малка поляна, потънали до колена в трева. Снивли е с тях и ги наблюдава.
Куун се приближи на три крака, като в една ръка държеше сладкиш за чай. Хол се наведе и го вдигна. Куун се разположи удобно в ръцете му и захрупа лакомо кекса.
— Мисля, че вече всичко свърши — каза Корнуол. — Нека да се присъединим към партито.
— Все още се чудя — каза Гиб, — какво ще направят Адските Хрътки, когато открият, че Бекет е извън достъпа им.
Корнуол вдигна рамене.
— Ще се справим и с това — каза той, — когато се наложи.
