— Странно е, че питаш — каза магьосницата. — Имаше и един друг човек, който също ме попита. Един мъж, чието име е Джоунс. Казах му, че не знам за нищо. Не че съм и търсила, аз не шпионирам. Може да ме наричате както си искате, но аз не шпионирам. Казах му, че евентуално може да открие нещо, което аз да не знам, на втория етаж. Както съм саката, не мога да се изкача до там. Знам, че си мислите, че магьосниците могат до използват вълшебни пръчици, за да отидат, където си поискат. Но вие хората не разбирате. Ние си имаме определени правила.
— Джоунс разгледа ли горе?
— Да, разгледа. Каза ми, че не е открил нищо, въпреки че очите му са едни такива хитри и човек не знае дали винаги казват истината. Спомням си, че го попитах.
Предната врата се отвори и нечии крака затрополиха по пода. В стаята влетя Гиб, който се подхлъзна в опита си да спре.
— Марк — обърна се той сам Корнуол. — Имаме големи неприятности. Бекет се появи.
Корнуол рязко се изправи на краката си.
— Бекет! А нещо за Адските Хрътки?
— Успял е да избяга от тях — каза Гиб.
— Но това е невъзможно — каза Корнуол. — Как е могъл да им избяга? Къде е сега?
— Там долу, до моста — каза Гиб. — Дойде при нас, тичайки, гол като голишарче. Бромли му даде някаква кърпа.
Вратата се трясна. Чуха се стъпки, идващи от антрето. Оказа се Снивли, задъхан от тичането.
— Това е трик — извика той. — Не можем да му позволим да остане повече тук. Адските Хрътки са му позволили да избяга. Сега те ще кажат, че сме го приютили и ще започнат да обикалят наоколо.
— Пфу — каза магьосницата. — Тези състрадателни, малки кученца. Сега ще си взема метлата. Няма някакви си Адски Хрътки да си правят майтап с мен! Може да са злобни, но гледай само какви ще станат след един хубав пердах.
— Не можем да им го върнем — каза Корнуол — след всичко, което видяхме миналата нощ. Той има право да иска закрила от нас. В края на краищата, той е Християнин, въпреки че е малко подъл.
Корнуол се забърза надолу по хълма, а другите го последваха.
Отвън, по хълма към къщата се изкачваше пъстра процесия. Начело беше Бекет, увит през средата с някаква кърпа. След него вървеше Хол, който от тетивата на лъка си бе направил клуп и го бе поставил около врата на Бекет. Той държеше лъка си и го бе извил така, че да стяга добре кордата около врата му. Зад него вървеше Оливър и голяма група от троли, джуджета, браунита и феи.
Хол посочи с палец нещо зад рамото си.
— Имаме си компания — каза той, но не изпускаше от очи Бекет.
Корнуол погледна в посоката на палеца. На върха на оголения хълм, намиращ се от другата страна на потока, бяха насядали редици от Адски Хрътки. Те не правеха нищо и дори и видът им беше такъв. Те просто си седяха там, наблюдаваха и очакваха да видят какво ще се случи.
Надолу по хълма слизаше някакъв много отпуснат гигант. Той вървеше право към моста. От верандата, на която се бе разположил Корнуол, гигантът изглеждаше около дванадесет фута висок, но колкото да беше голямо тялото му, толкова по-малка бе главата му. Тя не бе по-голяма от главата на някой обикновен човек, а напротив — като че ли бе по-малка. Тялото му бе огромно, но в него нямаше грам мускули. Бе едно отпуснато, меко туловище, без нещо отличително в себе си. Гигантът с глава като карфица носеше къса поличка и нещо като половин риза, която имаше презрамка през едното рамо. Той се движеше бавно, а огромните му, скосени стъпала трополяха при сблъсъка им със земята. Дългите му, провиснали ръце висяха надолу, но не се преместваха напред и назад, както обикновено правят човешките ръце, докато той върви, а просто си висяха и се клатушкаха при всяка негова крачка.
Корнуол слезе по стълбите и тръгна надолу по хълма.
— Ти остани тук при Бекет — каза той на Хол. — Аз сам ще се оправя с този.
Гигантът спря близо до моста. Той застана здраво на краката си и гласът му избумтя така, че всички да го чуят.
— Аз съм пратеникът на Адските Хрътки — изломоти той. — Думите ми са отправени към всички, които нямат право да се намират тук. Нося им обмислено предупреждение. Върнете се обратно, откъдето сте дошли. Но преди това трябва да ни предадете този, който избяга от нас.
Той спря, очаквайки отговор.
Корнуол чу шум от вълнение зад себе си и енергично се обърна. Бекет се бе освободил от Хол и тичаше нагоре по хълма към някаква купчина с камъни, намиращи се от едната страна на къщата. Лъкът все още бе омотан около врата му. Хол тичаше след него, а другите се стягаха в обръч. Изведнъж Бекет свърна и изведнъж потъна някъде в земята. Той изчезна — изглеждаше, като че ли земята го погълна.
Магьосницата, болезнено куцукаща наоколо, изведнъж изкряска.
— Сега — каза тя. — Ще видите какво ще се случи! Той потъна в дупката на Великана Човекоядец.
— Отговорете ми — извика гигантът. — Дайте ми своя отговор.
Корнуол се извърна, за да го погледне.
— Ние сме просто едни странници — извика той. — Дойдохме да изпълним едно свещено доверие. Нямаме намерение да ви причиняваме някакви неприятности. Единственото, което търсим са Древните.
Пратеникът силно се изсмя.
— Древните — изломоти той, — ако разбира се успеете да ги откриете, веднага ще ви заколят. Трябва да сте луди, за да ги търсите. А освен това никой не може да премине през Поразената Равнина. Това е забранена страна. И без това сте дошли достатъчно далеч. Не можете да продължите повече. Дайте ни затворника и се върнете обратно там, откъдето сте дошли. Ако сторите така, няма да ви нараним. Ще имате свободен достъп до Граничната Земя. Имате нашето тържествено обещание.
— Няма да се върнем — извика Корнуол. — Не сме дошли чак до тук, за да си подвием опашките и да избягаме. Няма да ви дадем и затворника. До сега достатъчно ви е отговарял, сега е време да ни отговаря и на нас.
— Нека така да бъде — изрева гигантът. — Вашата кръв сега е върху вас, а не върху нас.
— Няма нужда от никаква кръв — извика Корнуол. — Никаква кръв, в ничии ръце. Просто ни позволете да преминем. Веднага, след като открием Древните, ще се върнем по нашите си земи.
— А какво ще стане със затворника? Има още много мили, които трябва да пробяга. Още много писъци трябва да издаде. Той оскверни нашата свещена земя с неговата армия. Някога, сър Учен, това би значело война. Но напоследък много сме се размекнали. Затова, радвай се, че е така и ни върни играчката.
— Само ако го убиете бързо. Вероятно по ужасен начин, но бързо.
— Защо ни трябва да го правим? В тези скучни времена имаме много малко развлечения и трябва да ги уловим, когато се появят. Но явно вие не искате да ни го дадете.
— Ако вие не го убиете, тогава аз ще го направя.
— Само направете това и вие ще заемете неговото място.
— Това не се знае — каза Корнуол.
— Значи отказвате да ми го върнете обратно?
— Да, отказвам.
Гигантът се обърна тежко и започна да се изкачва по хълма. Редицата от Адски Хрътки на върха на хребета не помръдна.
Горе на хълма, разположен зад гърба на Корнуол, имаше ново вълнение. Корнуол се обърна, за да погледне. Тролите, таласъмите и други представители на малкия народ тичаха във всички посоки. От дупката, разположена до камъните, се надигаше истински ужас.
Магьосницата пищеше и удряше с метлата си по земята.
— Казах ти аз, че сега нещо ужасно ще се случи! — пищеше тя. — Той отиде в бърлогата на Великана Човекоядец. Няма никой на този свят, който да може да си разиграва шеги с него.
Великанът Човекоядец бе излязъл от дупката си и се опитваше да изтегли нещо от дупката си. Корнуол се затича с все сили нагоре към върха и видя, че нещото, което Човекоядец се опитваше да извади, бе самият Бекет, който дращеше с нокти земята и всячески се опитваше да се задържи да не бъде изтеглен от там.
Великанът Човекоядец дръпна с все сила и Бекет изхвърча като коркова тапа. Тетивата от лъка на Хол
