имаше заблатено езерце.
Останалата част от групата чакаше около каменния мост. Погледите им бяха отправени към верандата, където Мери и Корнуол стояха пред една отворена врата.
— Ти беше много своенравно дете — каза магьосницата. — Винаги искаше да изиграеш гаден номер на някого, въпреки че това си е типично за някои малки деца и то не се отразява по-късно на характера им. Ти неуморимо тормозеше бедния Великан Човекоядец, хвърляше в дупката му пръчки, камъни и буци пръст и бедното същество едва успяваше да спи. Може би ще се изненадаш да научиш, че той пази за теб много мили и добри спомени — такива, каквито ти едва ли заслужаваш. Когато разбра, че си на път за насам изяви надежда, че ще може да те види. Но тъй като е Великан Човекоядец и има голямо достойнство, не може да дойде сам, за да те потърси. Така че, ако искаш да се видиш с него, трябва да отидеш при него.
— Спомням си Великана Човекоядец — каза Мери — и как хвърлях разни неща в неговата бърлога. Нямам спомени дали някога съм го виждала, въпреки че е много вероятно. Много често си мислех за него и дори понякога се чудех дали изобщо съществува. Хората казваха, че го има, но аз никога не го бях виждала и нямаше как да зная.
— Великанът Човекоядец наистина съществува — каза магьосницата. Ho аз все забравям. Толкова се зарадвах, че пак те виждам, скъпа моя, че май се проявих много нелюбезно. Оставих ви да стоите тук и не ви поканих вътре да изпиете по един чай. Дори не отправих нито една дума, с която да приветствам този млад момък, който те съпровожда. Въпреки че нямам представа кой сте — каза тя, обръщайки се към Корнуол, — дочух прекрасни истории за вас и за членовете на вашата компания. Както виждам, — обърна се тя пак към Мери, — не носиш със себе си рога от еднорог. Само не ми казвай, че си го загубила.
— Не, не съм — отговори Мери. — Много е неудобен за носене, а пък и изглежда като голямо самохвалство да го нося непрекъснато с мене, затова го оставих при другите, които ни чакат на моста.
— Е, така е добре — каза магьосницата. — Ще го разгледам по-късно. От момента, в който чух за него, много искам да го разгледам. Ще ми го покажеш; нали?
— Разбира се — каза Мери.
Старата жена се изкикоти.
— Никога не съм виждала рог от еднорог — каза тя. — И колкото и да изглежда странно, дори не съм виждала и еднорог. Тези същества са много редки, дори тук, по тази земя. Но нека сега да влезем и да изпием по чаша чай. Струва ми се, че ще трябва да сме само ние тримата. Би било много по-удобно и уютно, ако сме само ние тримата. Ще изпратя кошница със сладки и на другите, които са долу до моста. Приготвила съм сладките, които ти страшно много обичаше — със семена в тях.
Тя отвори по-широко вратата и направи с ръка движение, с което ги подканваше да влязат. Антрето беше мрачно и усойно.
Мери спря.
— Не е същото като някога — каза тя. — Не е такова, каквото си го спомням. Някога тази къща бе пълна със светлина и смях.
— Това е само в твоето въображение — каза остро магьосницата. — Ти винаги си имала богато въображение. Именно ти беше тази, която измисляше игрите и ги осъществяваше с онзи глупав трол, живеещ под моста и онази брауни — Фидълфингърс.
С притока на спомените тя започна да кряка.
— Можехте да си говорите за какво ли не. Те мразеха да правят топки от кал, но ги правеха заради теб. Те ужасно се страхуваха от Великана Човекоядец, но когато хвърляше камъни в бърлогата му и те идваха с теб и също хвърляха. Ти казваш, че аз съм магьосница, защото имам гърбица, куцукам заради артрита си и имам дълъг, крив нос, но и ти, скъпа моя, също си магьосница, при това по-добра от мен.
— Я се спрете — каза Корнуол, вече поставил ръка на меча си. — Дамата не е магьосница.
Старата жена протегна кокалестата си ръка и внимателно я постави на рамото му.
— Това е комплимент за нея, сър. Няма нищо по-хубаво от това да кажеш на една жена, че е магьосница.
Корнуол си измърмори нещо и отдръпна рамото си от ръката й.
— Внимавайте какво говорите — каза той.
Тя им се усмихна със стърчащите си зъби и ги въведе от тъмното, усойно и мухлясало антре в някаква малка стая. Подът и бе покрит със стар и избелял килим. Срещу стената имаше малка камина, почерняла от пушека на многобройните огньове, палени в нея. Слънцето проникваше през големите прозорци и осветяваше оскъдността на това място. Редица от натрупани домашни растения бяха поставени върху тесния шкаф, намиращ се под перваза на прозореца. В центъра на стаята имаше прекрасно гравирана маса, покрита с покривка, а върху нея имаше сребърен сервиз.
Тя им посочи столовете, на които да се разположат, след това седна пред димящия чайник. Докато взимаше едната чаша, тя каза:
— Сега ще можем да си поговорим за много неща — за някогашните дни, за това как нещата са се променили, а също така и защо вие сте дошли до тук и какво търсите.
— Това, за което аз искам да си говорим — каза Мери, си моите родители. Не знам нищо за тях. Искам да знам кои са били те, защо са били тук и какво им се е случило.
— Те бяха добри хора — каза магьосницата, — но бяха също така и много, много особени. Не бяха като другите. Не пъхаха носа си в работата на обитателите на Опустошената Земя. У тях нямаше никаква злоба, нищо лошо, а напротив — само голямо разбиране и съчувствие. Можеха да разговарят с всеки срещнат. И въпросите, които щяха да му зададат — о, въпросите, които щяха да му зададат. Често се чудех какво търсят тук, защото като че ли нямаха никаква работа. Те ми отговаряха, че са дошли на почивка, което според мен беше много странно за толкова изтънчени хора като тях. Беше невероятно да са дошли на място като това, само заради едната почивка. Но ако действително бяха дошли за това, останаха твърде дълго — почти една година. Не правеха нищо, а само обикаляха наоколо и се държаха любезно с всеки, когото срещнеха. Спомням си деня, когато дойдоха по пътя, минаха по моста — те двамата и ти, скъпа моя, едва пристъпваща, помежду им. Всеки от тях те държеше за едната ръка и изглеждаше, като че ли ти имаше нужда от тази помощ. Това бе привидно, защото в действителност ти никога не си се нуждаела от някаква помощ — и тогава, и след това. Можеш ли да си представиш увереността и невинността им — две човешки същества, крачещи спокойно из Опустошената Земя и тяхното дете, едва пристъпващо между тях. Те си вървяха така, като че ли бяха излязли на разходка през априлски следобед. Ако по цялата тази земя имаше някой, който да ги нарани по какъвто и да било начин, той щеше да бъде толкова шокиран от тяхното невинно, доверчиво високомерие, че щеше да възпре ръката си и да не им направи нищо. Спомням си, когато дойдоха до тази къща и почукаха на вратата, попитаха ме дали могат да останат тук при мен и аз, тъй като съм много добро по сърце същество, което много трудно отказва на някого…
— Ти знаеш — каза Мери на магьосницата, — че според мен ни лъжеш. Не вярвам, че това е твоята къща. Дори не мисля, че моите родители са били твои гости. Мисля, че нито една твоя дума не е истина и затова няма нужда да продължаваш.
— Но скъпа — каза магьосницата, — това е чистата истина. Защо ми трябва да ви лъжа?
— Нека да не спорим — каза Корнуол. — Истина или не нека да привършваме с нея. Какво се случи с тях накрая?
— Тръгнаха към Поразената Равнина — продължи магьосницата. — Нямам представа защо го направиха. Никога не ми казваха нищо. Разбира се бяха много любезни, но никога не ми казваха нищо. Оставиха ми детето си и потеглиха към Поразената Равнина. От тогава не съм чувала нищо за тях.
— И това се случи, когато ти заведе Мери в Граничната Земя, ако разбира се това си била ти?
— Това са гадни слухове. Аз просто се притеснявах да я оставя тук, с мен.
— За какви слухове говориш?
— Не мога да си спомня точно сега.
— Ето, виждаш ли — обади се Мери. — Тя лъже.
— Разбира се, че го прави — каза Корнуол, — но ние не знаем до каква степен. Дали малко или много, дали за всичко или само за част от всичко.
— Много ми е мъчно — каза магьосницата, — че се налага да седя до собствената ми маса за чай и да поднасям чай на гости, които се съмняват в честната ми дума.
— А те оставиха ли някакви книжа? — попита Мери. — Някакви писма? Изобщо нещо?
