— Да, наистина не знам.
— Значи е някаква магия?
— Мога да ви уверя, че не е магия. В моя свят тя не съществува. Трябва да се дойде до вашия свят, за да се намери магия.
— Но това е смешно — каза Мери. — Трябва да има магия, защото тя е част от живота.
— В моя свят — каза Джоунс — магията вече я няма. Хората говорят за нея като за нещо, което вече е изчезнало. Може би някога е имало магия, но след това е изчезнала.
— И вие трябваше да дойдете до този свят, за да откриете магията, която светът ви е загубил?
— Точно така — каза Джоунс. — Дойдох, за да я изучавам.
— Много странно — каза Корнуол. — Всичко, което казвате, е много странно. Би трябвало да ви е останала някаква магия, въпреки че го отричате. Защото тези малки същества работят с желание за вас или поне така ми изглежда. Занимават се с храната и огъня ви, носят ви бира, грижат се за конете. През цялото време те ни следваха, но не дойдоха нито веднъж да ни помогнат. Само се криеха и ни наблюдаваха.
— Дайте им време — каза Джоунс. — Така беше и с мен в началото, когато пристигнах. Просто се криеха и ме наблюдаваха, а пък аз си гледах мойта си работа и не им обръщах никакво внимание. След известно време те започнаха да се показват пред мен, идваха да си говорим. От някои неща, с които се занимавах и някои неща, които правех те решиха, че съм магьосник. А след като бях магьосник, вече заслужавах тяхното внимание.
— Ти имаш предимство пред нас. — каза Корнуол. — Около нас няма нищо магьосническо.
— Аз пък чух друго — каза Джоунс. — Малките ми приятелчета ми разказаха друго. Те го чули от вашите малки приятелчета и веднага дойдоха да ми кажат. Измежду вас има един, който може да извади рога на еднорог от дъбово дърво, един друг, който носи магически меч и трети, който носи много специален вид камък.
— От къде знаят за камъка? — попита Гиб. — Той е добре увит и прибран на сигурно място. Ние дори не сме говорили за него.
— О, ами те просто знаят — каза Джоунс. — Не ме питайте от къде. Просто го знаят. Поправете ме, ако греша — камъкът е направен от Древните преди много години и сега ще им бъде върнат.
Корнуол се наведе напред нетърпеливо.
— Какво знаете за Древните? Можете ли да ми кажете, къде бихме могли да ги открием?
— Знам само това, което са ми казали и на мен. Първо трябва да достигнете до Къщата на Магьосницата, а след това да прекосите Поразената Равнина, да заобиколите Замъка на Хаоса, да отидете до Мъгливите Планини и ако имате късмет, там може би ще ги откриете. Доколкото знам не са останали много от тях, защото са хора, които измират. Те са много уплашени и се крият. Но ако случайно попаднете на тях, ще ви е много трудно да се съпротивлявате.
— Споменахте за Къщата на Магьосницата, нали? — нетърпеливо попита Мери. — Нали именно за нея говорите? Една много, много стара къща, почти пред срутване? Разположена е на един малък хълм до един поток. А над него има стар каменен мост. Една стара, двуетажна къща с много, много комини и огромна веранда отпред.
— Описвате я много точно — като че сте била там.
— Била съм — каза Мери. — Това е къщата, в която живях, когато бях малко дете. Там имаше един трол — казваше се Бромли. Той живееше под моста. Имаше и една брауни; името й е Фидълфингърс.
— Бромли ли беше този, който дойде снощи да си поговори с теб? — попита Хол.
— Да, той дойде да ме види. Другите си стояха на сигурно място, но той дойде да ме поздрави. Той ме помнеше. И ако някой не беше хвърлил тази ужасна глава.
— Опасявах се, че това може да се случи — каза Джоунс, — когато се приближите към полесражението. Аз съм страхливец и затова чаках: Трябваше да дойда и да ви посрещна, но се страхувах, че може да предизвикам нещо, което не би трябвало да се случи. Аз бях тръгнал към вас, но в последния момент се върнах.
— Но там нямаше нищо, което да ни нарани — каза Корнуол. — Вярно, беше ужасно, но нямаше никаква опасност. Та около нас имаше само троли, таласъми и други малки същества.
— Приятелю — каза Джоунс, — радвам се, че сте си мислел така. Вярата, че около вас са били само троли и таласъми, ви е помогнала да се спасите. Без да имам каквото и да е желание да ви плаша, трябва да ви кажа, че там не бяха само те.
— А кои други? — попита остро Снивли.
— Адските Хрътки — отговори Джоунс. — Едно ужасно племе. И те, както и малкият народ ви наблюдават, откакто преминахте брода.
— Адските хрътки? — помита Корнуол. — Имаше някакви други същества там, долу, в останките от битката — имаха опашки и кучешки зъби. Да не би тях да имате предвид?
— Точно тях — каза Джоунс.
— Познавам ги — каза тихо Снивли. — Те са част от нашата история. Но досега никога не бях срещал никой от тях, нито пък познавам някой, който да ги е срещал — обясни той на Корнуол. — Те са принуждачите, изпълнителите, професионалните убийци на Опустошената Земя.
— Но те — каза Джоунс — ни позволиха да преминем.
— Те ще ви позволяват и занапред - каза Джоунс, — ако продължите, както досега. Те не са се настроили срещу вас. Но направите ли едно погрешно движение и те ще започнат да ви преследват.
— А какво ще кажете за себе си? — попита Корнуол. — И вас ли ви наблюдават?
— Може би — каза Джоунс. — В началото със сигурност, а сега вече не знам. Но вижте, аз си изградих несигурна репутация на вълшебник, а пък и може да ме смятат за луд.
— И това според теб те предпазва?
— Имам някаква надежда, че е така. Не съм направил нищо, с което да им покажа, че това не е така, ако разбира се изобщо са ми повярвали.
— Някой идва по пътя — каза Снивли.
Всички се обърнаха, за да погледнат.
— Това е Госипър — каза Джоунс. — Той е голяма напаст. Надушва храната от седем мили разстояние, а бирата от два пъти повече.
Пристъпвайки тежко Госипър се приближи по пътя. Фигурата му бе висока и слаба. Беше облечен с мръсна роба, която се влачеше в прахта зад него. На едното му рамо бе кацнал гарван. Също там, провесен на някакъв ремък, се поклащаше издължен пакет, обвит в овча кожа. В лявата си ръка държеше тояга и енергично я използваше при всяка крачка, която правеше. Следваше го малко, накуцващо кученце. То бе бяло, като се изключат черните петна около очите му, които го правеха да изглежда, като че ли носи очила.
Госипър се приближи съвсем близо до масата и спря точно пред Корнуол, който се обърна, за да го погледне в лицето. Сега, когато мъжът се бе приближил достатъчно, стана ясно, че робата му беше не само мръсна, но също така много употребявана и парцалива. По нея имаше много скъсани места, закърпени с разноцветни, лошо зашити кръпки, които слънцето и мръсотията така бяха избелили, че бяха добили мърлявия цвят на самата роба. Перата на гарвана опадваха и сега няколко от тях висяха парцаливо от опашката му. Изглеждаше като наяден от молци. Малкото кученце седна на земята и със задния си крак започна да се чеше, поради бълхите.
Трудно можеше да се каже, че Госипър бе човек, ако разбира се изобщо беше такъв. Ушите му се издигаха до една определена точка, а очите му бяха наклонени по много особен начин. Носът му бе някак си набутан в лицето му, а зъбите му приличаха на кучешки. Несресаната му, прошарена коса приличаше на сгърченото свърталище на някой плъх. Ръката, с която държеше тоягата, бе издължена и грапава, с мръсни нокти.
Той се обърна към Корнуол и каза:
— Ти би трябвало да си ученият — Марк Корнуол? От Уалузинг?
— Това съм именно аз — отвърна Корнуол.
— Ти ли си водачът на тази малка група от странници?
— Не съм водач. Ние сме заедно.
— Както и да е — каза Госипър. — Искам да ти кажа някои мъдри неща. Приеми го като приятелско
