— Погледни ей там — каза Хол, сочейки напред към тясната ивица небе, разкриваща се измежду масивните дървета, растящи и от двете страни гъсто едно до друго. Корнуол погледна.
— Не виждам нищо, освен едно две петънца, но те сигурно са прелитащи птици.
— Наблюдавах ги — каза Хол. — Приближават се. Много са — лешояди. Като че ли нещо е умряло.
— Може би някоя крава.
— Тук няма крави. Няма никакви ферми.
— Тогава сигурно е сърна. Или пък лос.
— Трябва да е по-голямо от сърна — каза Хол, — по-голямо от един единствен лос. След като има толкова много лешояди, трябва да има и много мърша.
Корнуол дръпна юздите на коня.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.
— Главата — поясни Хол. — Трябва да е дошла от някъде. Пътеката ни води към друга котловина — чудесно място за засада. Ако някой е ограден там, няма накъде да избяга.
— Но ние сме почти сигурни, че Бекет не е дошъл по този път — каза Корнуол. — Той не е преминал през кулата. Досега не сме видели никакъв знак от него. Никакви отпечатъци. Никакви стари огньове. Ако е имало засада.
— Не мога да ви кажа нищо със сигурност — прекъсна го Хол, — но това, което знам, е, че там има лешояди, при това твърде много.
Оливър и Снивли се приближиха към Хол.
— Какво става? — попита Оливър. — Да не би нещо да не е наред?
— Лешоядите — каза Хол.
— Не виждам никакви лешояди.
— Погледни малките петънца в небето.
— Както и да е — каза Корнуол. — Те са там — добре. Значи има някаква мърша. Снивли, искам да си поговоря с теб. Предишната вечер, преди да ни подхвърлят главата имаше едно тръбене.
— Черният тръбач — каза Снивли. — Аз ти казах, че това е той.
— Да, сега си спомням, че ми каза. Но междувременно се случиха толкова други неща. Кой в действителност е Черният Тръбач?
— Никой не знае — отговори Снивли, малко потреперващ. — Никой не го е виждал. Само го е чувал. Не много често. Понякога изчезва с години. Той е предвестник на лоша поличба. Тръби само когато ще се случи нещо лошо.
— Престани с твоите гатанки. Говори по същество — какво представлява това лошо нещо, което ще се случи?
— Например, идването главата — каза Хол.
— Не главата — каза Снивли. — Нещо по-лошо от това.
— Нещо лошо, а на кого ще се случи?
— Не знам — отговори Снивли. — Никой никога не знае.
— Имаше нещо в това тръбене — каза Оливър, — което ми звучеше ужасно познато. Тогава се опитах да си спомня, но не можах. То беше толкова ужасяващо, а и аз толкова се бях изплашил. Но днес, докато яздех, си спомних. Само от части, разбира се — една-две фрази. Това бе част от една древна песен. Бях я открил в един стар свитък в Уалузинг. Там бяха представени няколко куплета от нея. Общо взето в нея се казваше, че тя е от преди сто века. Вероятно е една от най-древните песни на Земята. Нямам представа откъде човекът, който бе написал този свитък, знаеше това.
Корнуол изсумтя и подкара коня си напред. Хол го последва. Пътеката рязко се спускаше надолу и като че ли потъваше в самата земя, заобиколена отвсякъде с огромните стени на назъбените скали. Малки струйки влага се процеждаха по повърхността на скалите, където несигурно се придържаха коренчетата на хилави папрати и мъхове. От скалистите процепи се простираха кедрови дървета. Всеки момент те можеха да се сгромолясат на земята. Колкото повече навлизаха в клисурата, толкова по-мрачна ставаше тя.
Между скалните стени подухваше вятър, получил се благодарение на някаква атмосферна приумица. Заедно с него се промъкваше и някаква воня, носеща се като лек полъх — сладникава, зеленикава, водеща до прилошаване. Воня, която засядаше в гърлото, която гноясваше в червата и те караше да се чувстваш зле.
— Бях прав — каза Хол. — Тук наоколо има смърт.
Пътеката пред тях се извиваше в остър завой и когато те го преминаха, клисурата достигна до своя край. Разкри се скален амфитеатър — кръг, заобиколен от всякъде с високи, отвесни скали. Пред тях и над тях се чуваше ужасният шум на движещи се крила. Ятото от огромни, черни птици се хранеше. Няколко от грозните птици, прекалено бавни в пируването, по много странен начин ядно подскачаха от крак на крак.
Вонята се надигна и ги удари право в лицето.
— Мили Боже! — възкликна Корнуол, запушвайки с ръка устата си, при вида на гледката, която се разкри върху брега от камъчета, разположен до малкия, поток, който пресичаше амфитеатъра.
Отвъд размекнатата маса, разкъсана плът и издадени кости, които почти нямаха прилика с човек, се намираха други безформени трупове — някои от тях на подути коне, изпружили копитата си, другите приличаха на хора или поне някога са били такива. По тревата имаше оглозгани черепи, разкъсани гръдни кошове, разкриващи ребрата на труповете, мекото коремче, изтръгнато, за да се улесни яденето. Остатъци от дрехите, закачили се за бодливите клони на нискостеблените храсти, се полюшваха от вятъра.
Някакво копие стоеше застинало, забито дълбоко в земята.
Слабото слънце блещукаше по нападалите щитове и мечове.
Между разкъсаните мъртви хора и уядените коне имаше и някакви други същества, покрити с черни пера, с огромни кучешки зъби, замръзнали завинаги в усмивка, с къси, обрасли опашки, големи, едри рамена, тънък кръст, огромни ръце (ръце, а не лапи), въоръжени с извити нокти.
— Насам — каза Гиб. — Това е пътят, по който е дошъл Бекет.
В самия край на амфитеатъра имаше път (не пътека, каквато те следваха, а утъпкан път), който се извиваше покрай стените от скали, заобикалящ чашоподобната купа, в която те сега се намираха. Пътят продължаваше до крайната част на купата и от там преминаваше в следващата клисура, намираща се между хълмовете.
Корнуол се надигна на стремената си и погледна назад. Другите от групата яздеха конете си бавно, лицата им бяха побелели от ужас.
— Няма нищо, което да можем да направим — каза Гиб. — По-добре ще е, ако продължим да яздим.
— Поне една християнска дума — каза Корнуол. — Нещо, което да им помогне да побързат напред по пътя си, да им даде мир.
— Няма думи — каза остро Гиб, — които сега да можем да кажем за тях. Няма мир. Поне тук няма такъв.
Корнуол кимна, подкара коня си в тръст и се отправи към пътя. Другите го последваха. От двете им страни се чуваше пляскането на крилата на лешоядите, обезпокоени в своя пир. Някаква лисица, влачейки опашка, пресече пътеката. Всякакви малки животинчета се шмугваха пред тях.
Когато достигнаха до пътя, клането бе останало зад тях. Там нямаше никакви трупове. Ято малки, сиви птици чикчирикайки подскачаха от клон на клон из малкия гъсталак. Зад тях огромните черни птици отново се разполагаха на полесражението.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Когато достигнаха до горната част на планинския хребет, който обикаляше около чашоподобния амфитеатър, където откриха останките от битката, видяха един мъж, който ги очакваше. Бе напълно ясно, че той очакваше именно тях. Беше се разположил удобно между корените на едно огромно дъбово дърво, облегнал гръб на ствола му. Наблюдаваше ги с интерес, докато се изкачваха по пътя. До дървото имаше някакво странно съоръжение, боядисано в червено и бяло. То се държеше на две колела и като че ли пазеше равновесие без какъвто и да било проблем. Колелата му бяха много особени, защото рамките им не
