предупреждение. Не отивай по-далеч от Къщата на Магьосницата. Странниците могат да отиват само до там, толкова им е позволено.
— На Бекет не му позволиха да отиде дори до там.
— Бекет не беше странник.
— А сигурен ли сте, че ние сме?
— Това не го мисля аз, сър Учен. Така мислят те. Аз само ви предавам техните думи.
— А кои, за Бога, са те?
— Кажете искрено сър, защо се правите на толкова, невинен? Ако вие действително не знаете, то сред вашата група има други, които не са толкова невежи!
— Ако говорите за Оливър или за мен — каза Снивли, — бих ви посъветвал да си мерите думите. Аз, като джудже и Оливър, като таласъм тук сме си на родна земя. Можем да отидем, където си поискаме.
— Не съм съвсем сигурен в това — каза Госипър. — Вие напуснахте Братството.
— Ти все още не си ми отговорил — каза Корнуол — кои са тези „те“, за които говориш.
— Чули сте за Адските Хрътки, нали?
— Да, чухме — каза Корнуол.
— А също и за Звяра на Хаоса и за Този, Който Пази Планината?
— Чувал съм и за тях. В древните истории на разни пътешественици. Но имам само някаква обща представа какво представляват.
— Тогава би трябвало да се молите — каза Госипър — да не ви се налага скоро да се запознавате с тях.
Корнуол се обърна, за да погледне Джоунс. Той само му кимна леко и каза:
— Той ми каза същото, а вие вече знаете, че съм страхливец. Затова и не съм отивал по-нататък от Къщата на Магьосницата — след това се обърна към Госипър. — Какво ще кажеш за една бира?
— Струва ми се, че искам — отговори му Госипър. — Парче месо също ще ми дойде добре. Пътувам от далеч и съм много гладен и жаден.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Кръглата луна се бе издигнала над назъбения хоризонт на дърветата. Тя заслепяваше звездите и изпълваше долинката със светлина. Огньовете горяха слабо, защото яденето вече бе привършило. Сега там, на полянката между лагера и пътя, малкият народ диво танцуваше под звуците на пронизителната цигулка.
След като приключиха с храната, Госипър донесе обвития в овча кожа пакет, който носеше. Махна овчата кожа и извади цигулка и лък.
Сега той стоеше изправен — парцаливата му фигура бе подпряла под брадичката си цигулката, пръстите на лявата му ръка се движеха като светкавици, а дясната му ръка движеше енергично лъка по струните. Гарванът, наяден от молци, все още си седеше върху дясното рамо на Госипър, като от време на време подскачаше, за да пази равновесие. Понякога той слизаше надолу по ръката му, където с мъка се задържаше и издаваше тревожни крясъци, с които показваше протеста си срещу несигурността на пръчката, върху която бе стъпил. Под масата, малкото куцо куче спеше, наситено от месото, което му бяха дали пируващите. Тънките му лапички трепереха и се мърдаха, защото в съня си то преследваше някакви зайци.
— Те са толкова много и толкова различни — каза Мери, като имаше предвид малкия, танцуващ народ. — Когато пристигнахме, изобщо не изглеждаха толкова много.
Джоунс й се усмихна.
— Те са още повече — каза той. — Тук са всички мои приятели и част от тези, които са ви наблюдавали.
— Искате да кажете, че вече не се крият?
— Заради храната — обясни той. — Храната и бирата. Да не би да очаквате, че те ще се крият в храстите, когато другите се тъпчат!
— В такъв случай и Бромли е някъде там, с тях. Това малко, подло същество! Защо не идва да си поговори с мен?
— Просто много добре се забавлява — отговори й Корнуол.
С тежка стъпка Куун се приближи към тях и се отърка в краката на Хол. Той го вдигна и го сложи в скута си. Куун се разположи удобно и уви опашката си около носа си.
— Прекалено много яде — каза Гиб.
— Но той винаги прави така — каза Хол.
Цигулката плачеше и виеше, пееше и се издигаше до звездите. Ръката на Госипър бе заета с лъка и подскачащият гарван се разкряска в протест.
— Не мога да те разбера напълно — каза тихо Корнуол на Джоунс. — Казваш, че никога не си стъпил отвъд Къщата на Магьосницата. Чудя се защо ли не си го направил? Защо тогава си тук?
Джоунс се ухили.
— Странно е, че ме питаш, при условие че имаме толкова много общо помежду си. Виж, сър Учен, и аз като теб съм студент.
— Но ако си студент, тогава защо не учиш?
— Но аз го правя — каза Джоунс. — Тук има достатъчно неща за учене. Дори повече, отколкото трябва. Когато изучаваш нещо, ти покриваш напълно областта, с която се занимаваш и едва тогава започваш с някоя друга. Когато му дойде времето, ще се преместя отвъд Къщата на Магьосницата.
— Казваш, че учиш?
— Да. Правя си записки, записи, снимки. Имам купчини със записки, мили лента.
— Записи? Снимки? Искаш да кажеш рисунки?
— Не — каза Джоунс. — Аз използвам фотоапарат.
— Говориш празни приказки — каза Корнуол. — Използваш думи, които досега не съм чувал.
— Може и така да е — каза Джоунс. — Ако искаш, можеш да дойдеш и да видиш. Няма да притесняваме другите. Те могат да си останат тук и да гледат.
Той стана и тръгна към палатката. Корнуол го последва. На входа на палатката Джоунс вдигна ръка и го спря.
— Ти си непредубеден човек, нали? — попита той. — След като си учен, би трябвало да си такъв.
— Учих шест години в Уалузинг — каза Корнуол. — Опитвах се да съм непредубеден. Нима имаше друг начин да науча нещо?
— Добре, тогава — каза Джоунс. — Кой ден сме днес?
— Октомври — отговори Корнуол, — но не си спомням деня. Това е Господня Година 1975.
— Чудесно — каза Джоунс. — Исках само да съм сигурен. За твое сведение сме седемнадесети.
— Какво общо има датата с това? — попита Корнуол.
— Не особено много. По-късно може да ти помогне да разбереш нещата по-лесно. Попитах те и защото тук, в Опустошената Земя, никой не си води календар.
Той повдигна покривалото, закриващо входа на палатката и въведе Корнуол вътре. Отвътре тя изглеждаше по-голяма, отколкото отвън и бе подредена, но затрупана с много мебели и лични вещи. В единия ъгъл имаше сгъваем креват, а до него стол и бюро, в чийто център бе разположен масивен свещник, в който имаше свещ. Пламъкът на запалената свещ освети нещата наоколо. В единия край на бюрото беше натрупана купчина книги в черна, кожена подвързия. Близо до книгите имаше някакви отворени кутии. Някакви странни предмети, поставени върху бюрото, почти не оставяха празно място върху него. Корнуол хвърли бърз поглед и видя, че там нямаше пера за писане, шише за мастило, нито пък кутия с пясък и това му се видя странно.
В срещуположния ъгъл имаше голям, метален кабинет, а до него, точно срещу вратата, водеща на изток, някакво място, оградено от тежки, черни завеси.
— Стаята за разработка — каза Джоунс. — Там преработвам филмите си.
— Нищо не разбирам — сковано каза Корнуол.
— Погледни — каза Джоунс. Той отиде към бюрото и взе един наръч тънки квадрати от една отворена кутия, а след това ги пръсна по бюрото.
