Куун падна във ведрото. Корнуол го извади за козината на врата му, прехвърли го над ръба и го пусна на земята. Куун се отърси и изпръска всички с миризливата, сапунена вода.
— Ето ти панталоните — каза Мери и ги подаде на Корнуол. — Вече ти казах, че не са сухи. Ще вземеш да умреш от студ.
— Благодаря ти — каза той. — След малко вече ще бъдат сухи.
— Добрата, вярна вълна — каза Хол. — Никой досега не е пострадал, че я е носил мокра.
Корнуол се измъкна от ведрото и намъкна панталоните си.
— Мисля, че трябва да поговорим за това — каза той. — В тази гробница има нещо, което тия от замъка искат. Ако наистина това е толкова важно за тях, то е почти сигурно, че ще е важно и за нас. Затова ми се струва, че трябва да го извадим от там и да видим какво представлява. След това ще намерим Големия Корем, а също и другите където и да се намират и ще си поговорим с тях. Но преди да сме извадили това, което се намира в гробницата, няма да можем да разговаряме както трябва с тях. Може, разбира се, това да не ни донесе нищо добро, защото ще бъде малко гадничка работа, но…
— Може да има и друг начин — каза Оливър. — Рогът от еднорог — този, който Мери има. Магия ще се изправи срещу магия.
Снивли поклата глава.
— Не съм сигурен, че ще свърши работа. Магията се проявява по специфичен начин…
— Просто се колебаех дали да го спомена — извини се Оливър. — Това, разбира се, не е място, където трябва да се изпрати такава прекрасна дама…
— За нищо на света не и тя — изсумтя Корнуол. — Ако си мислите, че наистина има някакъв шанс, дайте ми рога и аз пак ще опитам.
— Но той няма да проработи с теб — каза Оливър, — а само с Мери. Тя трябва да бъде.
— В такъв случай, ще се наложи да разрушим гробницата — каза Корнуол. — Поне докато някой друг не измисли нещо по-добро. Казвам ви, Мери няма да слезе там долу в гробницата.
— Я сега ме чуй — каза Мери. — Нямаш право да казваш това. Не можеш да ми казваш какво да правя. Аз съм част от тази група и претендирам за правото си да направя от своя страна всичко, което е по силите ми. Нося този рог от мили насам, а той определено не е от нещата, които са удобни при пътуване. Ако наистина той може да помогне…
— Но от къде можеш да знаеш, че той ще свърши някаква работа? — извика Корнуол. — Какво ще се случи, ако не проработи? Какво ще стане, ако ти отидеш там, долу и…
— Ще поема риска — каза Мери. — След като Оливър мисли, че ще проработи, ще се опитам да го направя.
— Нека аз първо да се опитам — каза Корнуол.
— Марк — каза Хол, — нямаш основания да правиш това. И Мери има правото да се опита. Можем да я пуснем долу и ако долу има някакво движение или каквото и да е, можем да я извадим моментално.
— Но долу е толкова лошо! — каза Корнуол. — Просто е ужасно. Вонята е всепоглъщаща.
— Ако работи — каза Оливър, — това ще се разбере веднага. Можем само да я пуснем вътре и веднага след това да я извадим…
— Но тя никога не може да го изтегли сама — каза Корнуол. — Може да е прекалено тежко. Може да не успее да го хване, както трябва. Може да не успее да го задържи, дори и отначало да го е хванала.
Корнуол погледна към Мери.
— Наистина ли искаш да опиташ? — попита я той.
— Не, разбира се, че никак не ми се иска — каза тя. — И ти самият не искаше, но го направи. Както и да е, аз съм готова да го направя. Моля те Марк, нека да опитам.
— Надявам се да проработи — каза Снивли. — Но не ми се иска да ви казвам какви са изгледите.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Този път промениха нещата. За Мери направиха седалка, приличаща на детска люлка и то по такъв начин, че да я предпазва и отпред, което осигуряваше сигурността й. Обвиха рога с въже, така че да се провесва през рамото и да не се налага тя да го държи, което би било твърде неудобно. По този начин ръцете й оставаха свободни и тя без проблеми можеше да държи куката, която бе завързана на едно друго въже, което минаваше през още една макара.
Най-накрая настана време за опита.
— Роклята ми — каза Мери. — Нямам друга. Ще я изцапам.
— Глупости — каза Хол. — Ще я изперем.
— Въпреки всичко, може да не успея да я изпера — изплака Мери.
— Тогава, я съблечи — каза Снивли. — Слез долу, облечена само в собствената си кожа. Никой няма да има нищо против.
— Не! — каза Корнуол. — Не за Бога. Няма да го позволя.
— Снивли — каза остро Хол, — ти отиде твърде далеч. Вярно, че скромността не е нещо, от което да разбираш, но…
— Трябва да го извиниш — обърна се Гиб към Мери. — Той нямаше откъде да знае.
— Нямам нещо чак толкова против — каза Мери. — Роклята ми е всичко, което притежавам. Ако никой не възразява, то…
— Не — каза Корнуол.
— Но ти почувства моята голота… — каза му меко Мери, гласът й бе нисък и плътен.
— Не — каза Корнуол с давещ се глас.
— Докато ти си във ведрото, аз ще изпера роклята ти — предложи Оливър. — Ще направя всичко, което е по силите ми, ще използвам много сапун…
— Мисля — каза Снивли, — че това са пълни глупости. Тя ще се изцапа. Това гадно, мръсно разложение ще я залее цялата. Рогът няма да проработи — само почакайте и ще видите, няма да проработи.
Те сгънаха роклята и я завързаха. Около устата й завързаха плат, потопен в оцет, който Оливър след дълго претърсване откри в кухнята на Замъка. Надяваха се това да помогне срещу вонята.
След това плавно я спуснаха през отвора. Изгниващата материя се надигна моментално, след което веднага се успокои. Те я свалиха по-надолу. Отвратителната яма се движеше неспокойно, като че ли бе ранено животно, предсмъртно треперещо, но все още спокойно.
— Работи — каза Гиб през зъби. — Рогът върши работа.
Корнуол се провикна към Мери.
— Засега върви добре. Наведи още куката. Приготви се. Ще те свалим още на около фут.
Тя се наведе с куката, насочена към клетката.
— Свалете я още по-надолу. В момента е точно над него.
Тогава вече всичко бе готово. Куката се плъзна под две от металните ленти и се закачи за тях. Гиб, който държеше въжето, на което бе закачена куката, започна да го тегли.
— Хванах го — извика той.
Корнуол изтегли въжето, на което бе завързана Мери и внимателно я издигна. Протегнаха се ръце и я извадиха на сигурно място.
Тя се залюля, когато краката й докоснаха твърда земя и тогава Корнуол простря ръце, за да я хване. Той махна парцала от устата й. Със сълзи в очи, тя погледна нагоре към него. Той изтри сълзите й.
— Беше лошо — каза тя. — Но ти знаеш. Ти вече бе там, долу. А пък и при мен не бе толкова лошо, колкото при теб.
— Нали всичко ти е наред?
— Ще се оправя — каза тя. — Миризмата…
— За щастие след малко се махаме от тук. Остава ни само да извадим онова нещо от там — той се обърна към Гиб. — Какво е това?
— Не знам — каза Гиб. — Никога досега не съм виждал нещо подобно. Нека да го извадим, преди нещо да се случи.
— Почти достигна отвора — каза Хол. — Приближава се. Звярът става неспокоен.
— Ето го! — извика Оливър.
