— Смешно е — каза Оливър, — как безпроблемно си говорим за колелата. Преди бяхме толкова изплашени, а сега ги споменаваме като че ли са нещо обикновено. Те бяха нещо, което не разбирахме и което ни плашеше, нещо напълно непознато, за което нямахме никакви знания, а сега изведнъж като че ли разгадахме цялата им мистериозност и заговорихме за тях, като за нещо, което си съществува и което се среща едва ли не на всеки ъгъл.
— Цялата работа — каза Хол, е, че ни се случиха прекалено много неща. Свикнахме на толкова различни, странни неща, че вече не им обръщаме внимание. Всеки достига до един момент, когато престава да се чуди и започва да възприема необичайното като нещо обичайно. Там, където живяхме всички досега, животът ни бе много обикновен. Дните течаха и не се случваше нищо необикновено, а когато се случеше нещо съвсем малко, ние се задоволявахме с него. Бяхме привикнали просто нищо да не се случва. А сега, в това пътуване, свикнахме на странните неща, които ни заобикалят и те започнаха да ни се струват нещо обичайно. Изобщо дори не се чудим какво представляват. Може би нямаме време да се чудим.
— Аз дълго време си мислех за колелата — обади се Корнуол — и съм склонен да се съглася със Снивли и неговото твърдение, че тяхната цел е Бъкет или Звярът на Хаоса. По-вероятно ми се струва това да е Звярът на Хаоса, защото е малко вероятно те или тези, които са ги изпратили да са знаели, че той е мъртъв. А пък е още по-малко вероятно те да са знаели, че Бъкет изобщо съществува.
— Те може би — възрази Снивли — по някакъв начин са могли да пресметнат времето. Ако са знаели за Звяра, то те са можели да предположат времето, когато той ще мъти.
— И всичкото това ни довежда до един въпрос — каза Корнуол, — който не засяга само представата ни за колелата, а преди всичко кой е Звярът на Хаоса и какво представлява Бъкет. Дали Бъкет е друг Звяр на Хаоса?
— Ние нямаме представа как е изглеждал Звярът на Хаоса — каза Гиб. — Може би Бъкет е младият Звяр на Хаоса и когато порасне, ще заприлича на него.
— Може и така да е — каза Корнуол. — В Оксфорд имаше един човек, много известен учен, който съвсем наскоро оповести, че е разработил метод, по който чрез някаква много странна метаморфоза червеят се превръща в пеперуда. Това твърдение звучи много невероятно. Повечето от учените, които го заобикаляха, не се съгласиха с него. Дори му се подиграваха за това негово оповестяване. Но аз предполагам, че той бе прав. Има много неща, които се случват и които ние не можем да обясним. Може би неговият принцип е верен, което значи, че е възможно някога Бъкет да е бил червей, а след време да се превърне в Звяр на Хаоса.
— Предпочитам да не говориш тези неща пред Бъкет — каза Мери. — Така изглежда, сякаш той не е същество като нас, а просто някакъв предмет, който може да бъде обсъждан. Може би той чува, а може и да разбира това, което ти му казваш. И ако това наистина е така, може да го наскърбиш, като говориш така.
— Погледни Куун — каза Оливър. — Виж как дебне Бъкет.
Хол се надигна от седналото положение, което бе заел, но Корнуол се протегна и го сграбчи за ръката.
— Виж — каза той.
— Но Куун…
— Всичко е наред — каза Корнуол. — Те просто си играят игра.
Бъкет бе поставил една от ръцете си да лежи на земята и лекичко движеше края й. Именно това трептене наблюдаваше Куун, Изведнъж Куун се втурна напред, ръката се вдигна в последния момент и вече бе извън обсега му. Куун застина в устрема си и простря едната си предна лапичка към пипалото му. Лапата му я обхвана, след което се обърна по гръб. С втората си лапа започна да се боричка с него. Още едно пипало се протегна и го погъделичка по гърба. Куун пусна първото пипало и, премятайки се през глава, се опита да улови второто.
— Но защо Бъкет си играе с него? — попита Мери. — По същия начин можеш с конец да си играеш с някакво коте. А той дори му позволява да улови пипалото му.
Хол се тръшна на земята.
— Да бъда проклет — каза той.
— Бъкет е човек, въпреки всичко — каза Мери.
— Не човек — каза Корнуол, — защото такова нещо като него никога не би могло да бъде човек. По- скоро бих казал, че има инстинкта за игра, а това го кара да изглежда като малък човек.
— Вечерята е готова — каза Мери. — Бързо я изяжте. Имаме храна, колкото за закуска и с това приключваме.
Куун и Бъкет продължиха да си играят.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
На следващия ден, мислеше си Корнуол, ще продължат към планините, където ще потърсят Древните. А когато ги открият или пък не успеят, какво ще правят? Със сигурност няма да им се иска да обърнат назад и да се върнат по пътя, по който бяха дошли, защото няма да могат да преминат Поразената Равнина без коне, още повече, когато от другата й страна ще ги чакат Адските Хрътки. Никой не можеше да бъде сигурен, че Хрътките ще бъдат там, но вероятността да бъдат там не бе за подценяване.
Той седна на пясъчния хълм, намиращ се до потока и се подпря на един камък. В ляво от него блещукаше лагерният огън и той виждаше силуетите на другите, разположили се около него. Надяваше се, че за момент те няма да забележат липсата му, защото не му се искаше да тръгват да го търсят. По някаква причина, която не можеше да разбере, на него му се искаше да остане малко насаме със себе си. Може би искаше да помисли, но осъзнаваше, че времето, през което мислеше, отдавна бе преминало. Трябваше да се помисли много по-рано — още преди да се бяха втурнали в това невъобразимо пътешествие. Но той знаеше, че ако бяха помислили, преди да тръгнат, изобщо нямаше да потеглят на никъде. Пътуването бе просто импулсивна реакция. Ето например той бе избягал от университета, веднага след като се разбра за страницата от ръкописа. А сега като си помисли, в действителност не бе необходимо да избяга. Имаше хиляди места в района на университета, а и в града, където можеше да се скрие. Измислената необходимост да избяга бе просто повод, за да може да напусне университета и да намери Древните. И от този момент експедицията прерасна във верига от странни събития. Тези, които се присъединиха към нея го направиха, отговаряйки на същия емоционален позив, какъвто и той бе почувствал — позиви, които в лицето на действителността изглеждаха нелогични. Може би едно неосъзнато бягане от еднаквостта на обикновения живот, за който Оливър и Хол говориха преди няколко часа.
Когато дочу звука на мекото шумолене зад себе си, той стана на крака. Беше Мери.
— Чудех се къде ли си — каза тя. — Дойдох да те търся. Надявам се да нямаш нищо против.
— Пазех място за теб — каза той и протегна ръка, за да я упъти към мястото, където преди се бе разположил, след което седна до нея.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Мисля — каза той. — Чудя се. Чудя се, дали имахме правото да дойдем, а също и какво ще правим отсега нататък. Засега ще продължим напред, за да намерим Древните, но после? А и какво ще се случи, ако не открием Древните? Ще продължим ли напред, втурвайки се от приключение в приключение, просто ей така, заради самото пътуване, за да открием някакви нови неща? Такова развитие на събитията може да ни убие. Досега просто имахме късмет.
— Всичко ще ни е наред — каза тя. — Досега никога не си се чувствал по този начин. Ще открием Древните, Гиб ще им даде брадвата и всичко ще продължи по начина, по който трябва.
— Намираме се далеч от къщи — каза той — и може би няма връщане назад или поне то не е лесно. Аз, от моя страна, не възразявам срещу всичкото това. Единственият ми дом бе университетът, а той не беше дом. Университетът не е нищо повече от място, където всички спират за малко. Единствено за Оливър това сигурно не е така. Той живееше на тавана на библиотеката и то в продължение на години. Но Гиб имаше своето блато, а Хол и Куун своето кухо дърво. Дори Снивли имаше своята мина и металообработващ магазин. А ти…
— След като моите осиновители умряха — каза тя, — аз вече нямам дом и за мен вече няма значение къде се намирам.
