— Откъде можем да знаем, че сте приятели? Може да сте и демони. Те приемат много форми. Ние ги познаваме. Ние сме ловци на демони.
Той посочи към нещото, окачено на пръта. Двама от тях отстъпиха назад, за да може той да види по- добре. Нещото имаше човешка форма, но кожата му бе тъмна и почти синя. Имаше дълга, тънка опашка и малки рогчета подаващи се от челото му. Краката му приличаха на копита.
— Ние го уловихме — каза говорителят на-групата. — Хващаме и много други като него. Този тук е малък. Малък, млад и вероятно много глупав. Но ние хващаме и стари — той се облиза. — Добра храна са.
— Храна?
— Готвиш ги на огъня и след това ги ядеш. — Той изигра пантомима, чрез която постави нещо в устата си и го сдъвка. — Вие ядете ли?
— Да, ядем — каза Корнуол. — Но не и демони, нито пък хора.
— Преди много години ядяхме хора — каза Древният.
— Но не и сега. Сега ядем само демони. Хората изчезнаха. Вече няма хора, с които да се храним, а много демони. Има истории, разказвани край лагерните огньове, където се говори за хора, които някога са се ядяли. Днес хората не ни липсват, защото има предостатъчно демони. Ей, този, тук — и посочи към трупа, вързан на пръта — ще бъде добра храна. Не се случва често такива да се въртят наоколо. Вярно, че на всеки ще се падне по съвсем малко, но месото ще бъде крехко — при мисълта за крехкото месце, лицето му се разтегли в усмивка, която разкри всичките му зъби.
Корнуол усети спадане на напрежението. Древните бяха разговорливи и той прие това за добър знак. Никой не би бъбрил с този, който е на път да убие. Той бавно заизследва другите лица. В тях нямаше нито приятелство, нито враждебност.
— Сигурни ли сте, че не сте демони? — попита Древният.
— Сигурни сме — отговори Корнуол. — Аз съм човек като вас. А всички други са мои приятели.
— Демоните са хитри — продължи Древният. — Мразят ни, защото хващаме много от тях, а те не могат да ни направят нищо. Каза, че имате подарък за нас.
— Да, имаме подарък за вас.
Древният повдигна рамене.
— В такъв случай, подаръкът ви не е за нас, а за Стария Човек. Такъв е законът.
Той поклати глава.
— И все пак, вие може да сте демони. Как можем да разберем, че не сте? Бихте ли убили някой демон?
— Да — каза Корнуол, — с удоволствие бихме убили някой демон.
— Тогава идвате с нас.
— С удоволствие ще дойдем с вас.
— Ще потърсим още някой капан и вие ще убиете демона, който ще намерим там. Тогава ще знаем, че не сте демони. Демоните не се избиват взаимно.
— А какво ще се случи, ако в капана няма демон?
— Ще има. Използваме добра примамка. Никой демон не я отминава. А пък и този път сме поставили много специална примамка. Сигурен съм, че ще има демон. Да вървим. Вие ще убиете демона. След това се прибираме у дома. Ще падне добро ядене. Ядене и танцуване. Вие ще дадете вашия подарък на Стария Човек. След това ще седнете и ще поговорите. Вие ще ни разкажете, ние ще ви разкажем. Добре ще си прекараме.
— Това ми звучи добре — каза Корнуол.
Другите Древни също му се усмихваха и издигаха копията си над раменете си. Двамата, които носеха демона, отново вдигнаха пръта. Демонът се поклащаше, а опашката му се влачеше по земята.
Корнуол се обърна и махна с ръка на другите, които чакаха на върха на хълма.
— Всичко е наред — извика той. — Ще отидем с тях.
Те бързо слязоха по хълма. Бъбривият говорител на Древните все още стоеше до Корнуол, докато другите вече се бяха обърнали и тръгнали да се изкачват нагоре по хълма, отправяйки се на север.
— Какво става? — попита Хол.
— Поканиха ни да отидем с тях. Те ловят демони в капани.
— Имаш предвид онова нещо, което носят? — попита Оливър.
Корнуол кимна.
— Трябва да минем покрай още един капан. Искат от нас да убием един демон, за да им докажем, че не сме такива.
— Но това нищо не доказва — отбеляза Снивли. — Хората убиват хора. Само помисли колко много хора са били убити от други. Защо тогава и демоните да не се убиват взаимно?
— Може би Древните просто не разсъждават както трябва — каза Оливър. — Случва се на много хора да им щукват странни идеи.
— Те си мислят, че ние сме демони, така ли? — попита Мери. — Но как е възможно да бъдем, след като нямаме нито рога, нито опашки?
— Те казват, че демоните можели да променят образа си — след това се обърна към Древния: — Моите приятели не могат да говорят вашия език. Те току що ми казаха колко са щастливи, че сме ви срещнали.
— Кажете им — каза Древният, — че довечера ще има голям демонски пир.
— Ще им кажа — обеща Корнуол.
Мери подаде на Корнуол меча му, но преди още той да успее да го пристегне, Древният каза:
— Трябва да побързаме. Другите са вече пред нас. Ако не сме там навреме, от ентусиазъм те могат да убият демона, а това трябва да го свършите вие…
— Знам, че трябва — каза Корнуол. След това се обърна към другите: — Хайде да тръгваме, не можем да си позволим да се влачим.
— Кога да им дам брадвичката? — попита Гиб, който припкаше до Корнуол.
— По-късно — отговори му той. — Ще трябва да я дадеш на най-стария човек в племето. Предполагам, че това е някакъв племенен обичай. Ще има и други събития. Ще направят голям пир и танци.
— Пир от какво? — попита Снивли, хвърляйки поглед към демона, поклащащ се на пръта. — Ако това е такъв пир, какъвто ми се струва, че ще бъде, предпочитам да не опитам нищо. Да, предпочитам да гладувам.
Древният бързаше пред тях.
— Надявам се да сме попаднали на някакъв голям и тлъст демон — каза той, — защото вече си имаме един малък и слабичък. Трябва ни един голям и тлъст.
Те преминаха хребета и сега се спускаха надолу по една стръмна клисура. Ловджийската група бе малко пред тях. Клисурата изведнъж се извиваше и докато ловците вървяха по нейната извивка, се разнесоха силни викове. След малко и те минаха от там и пред тях се появиха ловците, които подскачаха, викаха и размахваха копията си.
— Почакайте! — извика Древният. — Почакайте! Не го убивайте! Изчакайте ни!
Ловците се извърнаха и престанаха да викат. Някой друг, обаче продължаваше да вика.
— Извадете ме от тук, по дяволите! Какво си мислите, че правите? Група мръсни диваци!
Корнуол си проправи път през ловците и се закова на мястото си.
— Но това не е демон — каза Гиб. — Това е нашият стар приятел Джоунс.
— Джоунс — извика Корнуол, — какво правиш тук? Какво ти се е случило? Как успя да попаднеш там?
Джоунс стоеше в центъра на едно малко, разчистено пространство насред гората, където се издигаше едно голямо дъбово дърво. Големи пръстени от блестяща светлина преминаваха през три метални пръта, разположени в триъгълник, така че да ограждат разчистеното пространство и дъба. Джоунс се намираше до един от тези големи пръстени. В ръката си държеше някакво приспособление, направено от дърво и метал. Някакво голо момиче се показа от дървото. Не изглеждаше изплашено.
— Слава Богу, че си ти — каза Джоунс. — Откъде изникна? Както гледам, като че ли си преминал през целия път, през Поразената Равнина. Не вярвах, че ще успееш. Тръгнах да те догонвам, но колелото ми се
