— И това бе направено импулсивно — каза той. — Просто един безразсъден план, който дойде от никъде. Аз се интересувах от Древните — може би това бе нещо повече от просто един академичен интерес, но ми изглеждаше много действителен. Не мога да ти обясня защо. Не мога да разбера, как ме привличат. Аз изучих езика им или поне това, за което се знаеше, че е техният език. В действителност никой не бе сигурен, че Древните съществуват. След това попаднах на един ръкопис, където древен пътешественик описваше…
— И ти трябваше да тръгнеш и да отидеш — каза Мери. — Не виждам какъв е проблемът с всичко това.
— Нямаше да има никакъв проблем, ако само аз бях въвлечен. Ако отшелникът не бе умрял и не бе оставил брадвичката под покровителството на Гиб, ако Гиб не ме бе спасил от вълците, ако Хол не живееше и не познаваше горите и не бе приятел на Гиб, ако Снивли не бе изковал вълшебния меч — ако нищо от това не се бе случило, нямаше да съществува това, което е сега…
— Но то се случи — каза Мери. — И ако не друго, то поне ни събра двамата заедно. Нямаш право да се обвиняваш, защото няма причина да го правиш. Когато ти се опитваш сам да я понесеш, не правиш нищо друго, освен да ни омаловажаваш нас. Нито един от нас не е дошъл тук против волята си. Никой от нас не съжалява, че е дошъл.
— Снивли.
— Ако имаш предвид неговото оплакване, трябва да знаеш, че това просто е начинът, по който той живее — тя подпря главата си на рамото му. — Забрави за това, Марк — каза тя. — Ще продължим напред и ще открием Древните и всичко ще бъде наред. Може би ще успеем да открием родителите ми или поне някакви следи от тях.
— Досега не открихме нищо — каза той. — Трябваше да попитаме в замъка, но имахме толкова много други неща, за които също изобщо не попитахме. Проклинам се за това. Трябваше да се сетя, че трябва да попитам.
— Аз попитах — каза Мери. — Попитах онова мръсно, малко същество с лисичата физиономия.
— И какво?
— Те са се отбили в замъка. Останали са за няколко дни, колкото да си починат. Около замъка имало Хрътки, както винаги, но те не ги закачили. Помисли върху това, Марк. Та те са преминали мирно през Поразената Равнина, през глутница Хрътки. Те са някъде пред нас, а това е още една причина да продължим напред.
— Не си ми казвала, че си питала.
— Както вече каза, имаше толкова много други неща…
— Преминали са мирно — каза той. — Сигурно са страхотни. Кажи нещо за тях, Мери. Доколко си ги спомняш?
— Съвсем смътно — каза тя. — Спомням си само красотата — красотата и утехата на майка ми. Лицето й си го спомням съвсем малко. В него имаше някакво излъчване. А баща ми, не мога да си го спомня. Обичам ги разбира се, но не мога да си спомня защо. Спомням си само красотата и утехата, които ми даваха.
— А сега си тук — каза Корнуол — изминала един дълъг преход и пред теб е един не по-къс. Нямаме почти никаква храна и само една дреха на гърба.
— Аз съм там, където искам да бъда — каза тя и изправи главата си.
Той обви лицето й с ръцете си и нежно я целуна.
— Рогът от еднорог проработи — каза той. — Дяволският Оливър се оказа прав.
— Нима си си мислел за това? — попита тя.
— Да, мислех си и за това. Ти все още имаш рога. Какво ще кажеш да го загубиш, да го забуташ някъде или да му се случи нещо такова?
Тя се разположи срещу него.
— Ще видим — каза тя весело.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Попаднаха на Древните, когато навлязоха навътре в планината. Сблъскаха се лице в лице с тях, когато достигнаха билото на стръмния хребет, разположен между две долини. Двете групи застинаха в изумление и останаха така, взирайки се една в друга, разположили се наоколо триста фута едни от други. Малката групичка от Древни се оказа ловджийска дружина. Те бяха ниски, тумбести хора, облечени в кожени дрехи и носеха копия със заострен каменен връх. Повечето от тях имаха прошарени бради, въпреки че измежду тях имаше двама голобрадиюноши. Бяха около двадесетина.
В средата на групата имаше двама, които носеха на рамената си един провесен на някакъв прът труп, който изумително много приличаше на човек.
За момент никой не проговори, след това се обади Корнуол.
— Е, най-накрая ги открихме. През последните няколко дни се чудех дали изобщо съществуват.
— Сигурен ли си? — попита Хол. — Как можеш да бъдеш толкова сигурен. Никой не знае какво представляват Древните. Именно това ме притесняваше през цялото време — никой не знае как точно изглеждат те.
— В описанията на древните пътешественици се правят само някакви намеци — каза Корнуол. — Там никъде не се казва нищо точно определено. Няма никакви свидетелски записи, нали разбирате, само слухове. При това от втора ръка. Никакви твърди доказателства. Просто ужасяващи малки намеци, за това, което са Древните — по някакъв начин хуманоиди. Хуманоиди, но носещи изобилно митично задоволство. Дори човекът който и да е бил той, този, който е описал речника и граматиката на Древните, не е споменал нищо за самите Древни. Може и да е, но тази част от ръкописа е открадната или загубена по някаква причина, потисната е от някой си църковник преди векове. Предполагам, че може би той е бил човек, но за това не съм сигурен. Предполагах, че сигурно са хора, но нямаше как да съм сигурен. Брадвата, която носи Гиб, прилича на човешка изработка. Кой, освен човека, би обработил камъка толкова изящно?
— Сега, когато ги открихме — каза Снивли, — какво ще правим с тях? Нима Гиб ще се втурне към тях и ще им връчи брадвичката? Ако бях на твое място Гиб, бих се поколебал дали да направя това. Не ми харесва видът на плячката, която носят.
— Ще отида долу и ще поговоря с тях — каза Корнуол.
— Бъдете нащрек, но без прибързани действия, моля ви. Не ми се иска да ги изплашим и те да избягат от нас.
— Но те не изглеждат така изплашени — каза Снивли, — както на мен ми се иска.
— Аз ще те прикривам — каза Хол, — затова ако обичаш, в случай че забележиш някакви враждебни действия от тяхна страна, моля те, недей да се правиш на герой.
Корнуол разкопча колана на меча си, след което го подаде, заедно с меча на Мери.
— Трябва да се считаме за мъртви — изплака Снивли. — Ще изгризат костите ни още до довечера.
Корнуол вдигна ръцете си, простирайки дланите си напред, след което бавно заслиза надолу по склона.
— Ние идваме с мир — извика той на езика на Древните, надявайки се произношението, с което ги изказва, да е поносимо. — Без бой, без убийства.
Те изчакваха и просто го наблюдаваха, докато се приближаваше към тях. Двамата, които носеха трупа, го оставиха и се отдръпнаха при другите.
Те не дадоха никакъв знак, че са разбрали думите му. Просто си стояха упорито и изчакваха да видят какво ще се случи. Лицата, скрити зад гъстите им бради, не изразяваха нищо. Засега не бяха направили никакви заплашителни действия с копията си, но това, мислеше си той, можеше да се случи всеки момент и нямаше да има нищо, което да ги предупреди, че това ще се случи.
На около шест фута от тях той спря и отпусна ръцете си.
— Ние ви търсихме — каза той. — Носим ви подарък.
Те не казаха нищо. Дори и очите им не изразяваха нищо.
Той се опитваше да прецени, дали те разбират това, което им казва.
— Ние сме приятели — каза той и зачака.
Най-накрая един от тях каза.
