счупи. Сега, би ли ме измъкнал от тук? — той размаха странното съоръжение. — Ще бъде жалко, ако трябва да помета всички.
Древният се движеше нагоре-надолу.
— Вие можете да говорите с него! — изписка той. — Можете да говорите с демони!
— Но той не е демон — каза Корнуол. — Той е същият като мене. Трябва да го освободите.
Древният бавно отстъпи назад.
— Демони! — извика той. — Всички вие сте демони!
Корнуол постави ръката си на дръжката на сабята.
— Стой, където си — извика той и извади меча си, след което несръчно го размаха. Хвърли поглед към другите Древни. Копията им се издигаха, а те самите много внимателно се придвижваха.
— Чакай! — извика Джоунс, след което се разнесе злокобно тракане. Малки облачета прах и пръст се вдигнаха точно пред един от най-бързите копиеносци. Краят на неговото прилично на клечка приспособление излъчваше ядосана червенина. Разнесе се горчивият мирис на нещо горящо.
Редицата от копиеносци изведнъж спря. Бяха замръзнали на местата си, но копията им все още бяха издигнати.
— Следващият път — каза спокойно Джоунс — ще го насоча малко по-нагоре. Ще прострелям корема ви.
Древният, който бе отстъпил назад, се спря. Гледайки с възхищение меча на Корнуол, той бавно падна на колене.
— Оставете копията си на земята — извика Корнуол.
Редицата копиеносци оставиха оръжията си.
— Наблюдавай ги Хол — каза Корнуол. — Ако направят някакво движение…
— Другите елате тук — каза Хол. — Джоунс притежава някакво оръжие и за тази цел му трябва празно пространство.
Древният, който бе паднал на колената си, сега пълзеше по земята и издаваше стонове. Все още с меч в ръка, Корнуол се придвижи напред и го вдигна на крака. Човекът отново се сви и Корнуол го притегли към себе си.
— Как се казваш? — попита Корнуол.
Древният се опита да проговори, но не успя да каже нищо, тъй като зъбите му тракаха.
— Хайде, говори — каза Корнуол. — Кажи ми твоето име.
Древният изведнъж проговори.
— Светещата сабя! — изплака той. — Светещата сабя! Имаме легенди за нея.
Той гледаше с почитание към проблясващата сабя.
— Добре тогава — каза Корнуол. — Значи това е светещата сабя. Сега ще ми кажеш ли името си? Мисля, че трябва взаимно да си знаем имената.
— Счупената Мечка — каза Древният.
— Счупената Мечка — каза Корнуол. — Е, аз съм Корнуол. Това име е странно, магическо. Сега го кажи.
— Корнуол — изрече Счупената Мечка.
— Измъкнете ме от тук — изкряска Джоунс. — Няма ли най-после някой да ме измъкне от тук?
Бъкет се приближи към светещата ограда: Протегна едно пипало и обхвана един от прътите. Около него се разпръснаха искри. Блестящите пръстени се поклатиха с пращене и свистене. С един напън Бъкет вдигна пръта и го захвърли на една страна. Блестящите пръстени изчезнаха.
— И така — каза Снивли, — това като че ли е краят на цялата тази глупост. Защо, мили Марк, не изриташ хубавата този наш стар познат?
— Няма нищо, което да желая повече — каза Корнуол — но би било по-мъдро да не го правя. Аз искам да сме приятели с тях.
— Ама какви приятели са само! — каза Снивли.
Джоунс се приближи към Корнуол, небрежно поставил оръжието си в извивката на едната си ръка. Той протегна едната си ръка и Корнуол я стисна.
— За какво беше всичкото това? — попита Джоунс и посочи към Счупената Мечка. — Не разбирам и дума от това, което говорят.
— Аз говоря езика на Древните.
— Значи това са Древните, за които ми говореше. По дяволите, та те не са нищо повече от група Неандерталци, макар че трябва да призная, че са доста добри трапери. Използват добра примамка — ей това момиче — не е зле наглед, но е гола като голишарче. Бе привързана за дървото и кряскаше, защото наоколо имаше вълци…
— Неандер-какво?
— Неандерталци. Много примитивни хора. В моя свят не можеш да ги намериш. Измрели са преди стотици години…
— Но ти каза или поне аз така разбрах, че нашите два свята са се разделили по-скоро.
— За Бога, не знам — каза Джоунс. — Не знам нищо повече. Някога си мислех, че знам, но сега ми се струва, че съм все по-малко и по-малко уверен в каквото и да било.
— Ти каза, че си дошъл, за да се срещнеш с нас. От къде знаеше къде да ни търсиш, а и какво се случи с теб? Ние ходихме до твоя лагер и ни стана ясно, че си заминал.
— Добре, ти ми говореше за Древните. Аз останах с впечатлението, че ти си готов на всичко, за да ги откриеш. Знаех, че ще трябва да преминеш през Поразената Равнина, за да достигнеш до тях. Виждаш ли, аз просто се опитах да открадна маршрута ти. Когато разговаряхме, ти спомена нещо за някакъв университет — мисля, че на теб пък ти го беше казало малкото, смешно джудже.
— Значи ти тръгна да търсиш университета?
— Да, точно така направих. И го открих. Изчакай ме да ти доразкажа…
— Но ако си го открил…
— Корнуол, бъди разумен. Всичко си е там — документите, книгите. Но са написани на някакъв странен начин. Не можах нищо да разчета.
— И си помисли, че сигурно аз ще успея.
— Виж Корнуол, нека да сме наясно. Какво значение всъщност има? Двата ни свята са разделени. Ние принадлежим на различни неща. Но това не ни пречи да бъдем благоразумни. Ти ще направиш нещо за мен, аз ще направя нещо за теб. Така от край време е навсякъде по света.
— Мисля — каза Хол, — че трябва най-после да предприемем нещо. Тези започнаха да се раздвижват.
— Те все още не са убедени, че не сме демони — каза Корнуол. — Ще трябва да похапнем малко демонско месо, за да им докажем. Когато веднъж някаква тъпа идея им се е загнездила в ума, просто няма излизане… Той се обърна към Счупената Мечка.
— Сега отиваме у дома — каза той. — Ние сме приятели. Заедно ще ядем и ще танцуваме. Ще седим и ще си говорим, докато слънцето изгрее. Ще бъдем като братя.
Счупената Мечка изхленчи.
— Светещата сабя! Светещата сабя!
— О, Боже Господи, в главата му е само тази Светеща сабя — някаква легенда, която се разказвала край огньовете в продължение на векове. Е, ще се наложи да я прибера.
Той го прибра в ножницата, след което се обърна към Счупената Мечка:
— Хайде да потегляме. Приберете си плячката. Ние всички сме гладни, хайде.
— За щастие — каза Счупената Мечка, — в къщи имаме разни други неща, освен този демон — мечка, сърна, лос. Ще са достатъчни. Ако не бяха те, вместо да пируваме, щяхме да гладуваме.
Корнуол сложи ръка на рамото му.
— Радвам се, че е така — каза той. — Ще намажем лицата си. Ще ядем дотогава, докато не можем да сложим повече хапка в устата си. И всичкото това ще го правим с вас.
Счупената Мечка разцъфна в усмивка.
— Вие не сте демони — каза той. — Вие сте боговете на Светещия меч. Довечера огньовете ще светят ярко и всички ще бъдат щастливи, защото боговете са ни посетили.
