— Те крият метала — така, както крият и себе си — каза Снивли. — Изобщо не можем да ги открием.
— Можем да вземем метал от нашите тенджери — предложи Гиб.
— Така, както го измислихме, е най-лесно и съвсем просто — каза Корнуол. — Вържете въжето около мен и да започваме.
— Ти ще се задушиш — каза Снивли.
— Не и ако вържа този шал около устата и носа си.
— Провери дали възелът е вързан здраво — Снивли каза на Хол. — Не можем да поемаме рискове. Ако Марк пропадне там долу, няма да можем да го извадим.
— Знам всичко за възлите — каза Хол. — Ще го вържа с хлабав клуп, който постепенно ще се затяга. Как го чувстваш? — попита той Корнуол.
— Много добре — отговори той. — Сега ми подай шала.
Той уви шала около лицето си, покривайки устата и носа си.
— Дръж го здраво — каза Хол. — Сега ще го вържа.
Появи се Оливър, а след него идваше Мери.
— Вече всички сме тук — каза Хол. — Хайде, всички се хванете за въжето. Дръжте го здраво — все едно се борите, за живота си. Нека да го спуснем бавно и плавно.
Корнуол се надвеси над отвора. Вече не миришеше толкова много, защото шалът предпазваше по някакъв начин. Но гледката бе ужасна — море от промъкващо се навсякъде разложение, някакво умряло същество и тялото му, гниещо между стените на гробницата. То бе зелено и жълто, с тук-таме червени и черни ивици. Изглеждаше като че ли в него имаше някакво слабо, немощно течение, което бавно раздвижваше повърхността, но така, че бе едва забележимо. Оставаше само усещането за живост и някакво движение.
Зъбите му заскърцаха. Очите му засмъдяха и се насълзиха.
Той знаеше, че не може да издържи дълго долу. Трябваше да свърши работата веднага и да излезе, колкото се може по-бързо. Сгъна дясната си ръка като че ли искаше да се увери, че тя ще си е както трябва, когато се наложи да протегне ръка и да хване кафеза или каквото и да е това нещо долу, намиращо се в ямата.
Въжето се затегна около гърдите му.
— Приготви се, Марк — каза Хол.
Той се разлюля до отвора. Въжето се обтегна и го задържа, като малко го повдигна. Той увисна под отвора на гробницата и почувства как тялото му се поклаща към центъра й. Изведнъж тялото му слезе надолу, след което отново спря.
Над него Хол викаше.
— Внимателно, бе! По-бавно! Нека да го свалим полека! Не толкова бързо!
Вонята се надигна и го удари, поглъщайки го, замайвайки го. Тя проникваше през плата и той започна да потъва в нея. Коремът му го удари в лицето, след това пропадна на там, накъдето няма край. Устата му се изпълни с повръщано, което той упорито твърдеше, че няма и се задържа там заради шала му. Той бе заслепен и неориентиран. Едва помръдваше ръцете си. Опита се да извика, но никакви думи не излязоха от устата му.
С мъка различаваше зловонната повърхност под себе си и му се струваше, че тя се движи ужасно бързо. Една вълна от нея се надигна и го достигна, след това се намали и изчезна. Видът й бе мазен и отвратителен, а вонята се стичаше от нея. Надигна се нова вълна, удари се в отсрещната стена на гробницата и се изви, но не както би се извила водата, а бавно, свободно, тромаво. Усещаше се силата, която се таи в нея. След това тя отново се върна и отново се протегна към него и този път го удари. Тя се изкачи по тялото му, покри го и го измокри целия със същността си. Той вдигна ръцете си и с ужас се опита да освободи очите си от полепящата се по тях гнилота. Стомахът му се надигна и се завъртя. Той повръщаше бавно, но в действителност не изхвърляше нищо, защото вече нищо не бе останало.
Виждаше замъглено и имаше ужасното усещане, че се бе изгубил в нещо чуждо, което бе извън битието на обикновения живот. Не усети натиска на въжето, когато другите започнаха да го издигат. Едва когато някакви ръце се протегнаха и го изкараха през отвора на гробницата на чист въздух, той осъзна, че е освободен.
Краката му усещаха нещо твърдо, а колената му бяха превити под него. Той се просна бавно. Все още му се гадеше. Някой чистеше лицето му. Друг пък каза: „Вече си добре, Марк. Измъкнахме те отвътре.“
Обади се някой друг: „Не е мъртъв, казвам ви. Все още е жив. Не е чудно, че онези източени малки копелета се плашат да слязат долу. Те ни изиграха, казвам ви, метнаха ни.“
Той се опита да се изправи на колена. Някой го поля с кофа вода. Опита се да проговори, но пропития с повръщано и усмърдян от вонята шал все още покриваше устата му. Някакви ръце го отвързаха и най-после лицето му бе свободно.
Той видя пред себе си лицето на Гиб. Устата му се мърдаше.
— Каква бъркотия — каза той. — Бързо му махайте дрехите. Да го свалим надолу по стълбите и направо във ведрото. Имаме топла вода и сапун.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Куун и Оливър бяха седнали на ръба на ведрото.
— Казвам ти — каза Оливър — нека да се откажем. Тия от замъка знаеха много добре какво ще им се случи, ако самите те отидат в гробницата. Те знаеха, че онова нещо там още не е умряло.
— Не, то е умряло — каза Снивли. — То изгнива пред очите ни. Това е магия. Точно така. Гробницата е омагьосана.
— Но ти не можеш да омагьосаш гробница! — възрази Оливър. — Ти не можеш да омагьосаш нещо. Виж, човек или живо същество със сигурност можеш, но не и нещо, направено от камък.
— Трябва да измислим някакъв друг начин — каза Гиб. — Разгледах стоманения тиган, който имаме. Може да използваме дръжката му, за да я сгорещим, да я извием като кука.
— Отиди да се пробваш с куката — каза Хол — и всичко ще се случи пак по същия начин. Звярът — мъртъв или не — не иска да ни позволи да измъкнем онзи предмет от там.
— Да сте мяркали Големият Корем, Лисицата или някой друг от тях? — попита Корнуол.
— Не — каза Хол. — Претърсихме целия замък, но не ги открихме никъде. Явно са в някакво скривалище.
— Ако се наложи — каза Корнуол — ще трябва да претърсим мястото камък по камък. Ние имаме уговорка с обитаващите замъка. Равнината наоколо е пълна с Адски Хрътки. Ще се наложи сами да се оправяме.
— Какво ви кара да мислите, че те изобщо възнамеряваха да спазят уговорката? — попита Снивли. — Те се опитаха да ни използват. По някаква причина, те искаха това нещо да бъде извадено от гробницата и биха направили всичко, за да…
— Можем да разрушим гробницата — каза Гиб. — Вярно, ще ни отнеме малко време, но…
— Мисля, че вече съм напълно чист — каза Корнуол. — Май е време да излизам оттук. — Би ли ми подала панталоните?
Мери направи недоволна физиономия, оглеждайки импровизираните проснати панталони.
— Те не са сухи — каза тя.
— Тогава ще ги нося мокри — каза Корнуол. — Трябва най-после да започнем да правим нещо. Може би Гиб е прав. Нека да разрушим гробницата.
— Защо трябва да продължаваме да се занимаваме с това? — попита Хол. — Можем да си пробием път през Адските Хрътки. След като гигантът им умря, те много се уплашиха. Вече няма да са толкова смели.
— Ти имаш само две дузини стрели — каза Гиб. — След като ги свършиш, няма откъде да вземеш други. Тогава ще останат само мечът на Марк и моята брадва.
— И мечът и брадвата са много добри — каза Снивли. — Никога не можете да намерите нещо по- добро.
