някакво си прасе.
— Направете го от добро сърце — предложи Лисицата. — Проявете се рицарски.
— Не ни говори за рицарство — прекъсна го Оливър. — То вече отдавна умря. Не продължи много дълго. А и когато съществуваше, бе прекалено глупаво. Така че, предложете ни нещо, което да си струва. Ако не го направите, на сутринта си заминаваме.
— Няма да се осмелите да напуснете — каза самодоволно Лисицата. — Адските Хрътки са отвън, в равнината. Ще ви хванат преди още да сте се окопитили. Адските Хрътки никога не са ви обичали, а сега ви обичат още по-малко, защото убихте техния гигант.
— Искате да кажете, че тук сме като в капан — каза Хол.
— Може би няма да сте — каза Големият Корем, — ако ви помогнем.
— Те работят заедно — обвини ги Снивли. — Тези шегаджии и Адските Хрътки. Те се опитват да ни притиснат.
— Ако искате да кажете — каза Пъпчивото Лице, — че ние сме в приятелски отношения с Адските Хрътки и че с тяхна помощ сме успели да измислим този хитър план, с който да ви накараме да свършите тази малка услуга за нас, сте на абсолютно грешен път.
— Но само помислете — каза Гиб, — нямаше никакви Адски Хрътки, докато не достигнахме до замъка. През цялото време ги очаквахме, а те се появиха едва когато достигнахме до замъка. Те ни очакваха тук. Можеха да ни причакат на, кое да е място по пътя, но ни чакаха именно тук, при замъка.
— В продължение на много години — каза лисицата — Адските Хрътки сумтяха наоколо, като все очакваха да ни намерят не нащрек. Почти от самото начало водим война с тях. През последните години станаха no-предпазливи, защото ги накарахме да поумнеят и да разберат какво можем да им причиним. От време на време им изпращаме по някоя магия, но те все още продължават да си висят наоколо. Изобщо не се отказват. Но сега, когато видяха истинския ни вид, си подвиха опашките и избягаха. Носим им лош късмет.
— Те искат замъка, нали? — попита Гиб. — В действителност не искат вас, а замъка?
— Точно така — каза Лисицата. — За тях е въпрос на чест, да бъдат притежателите на Замъка на Звяра на Хаоса, никога не са постигали нищо. Винаги са били само скандалджиите на Опустошената Земя. Винаги са се страхували от тях, но никога не са ги уважавали. Те си мислят, че ако завладеят замъка, това ще им донесе положение и респект.
— Вие казвате, че им носите лош късмет?
— Те не смеят да ни направят нищо. Дори не се приближават наблизо. Но се надяват по някакъв начин някой ден да ни надвият.
— Да не би с това да имате предвид — попита Корнуол, — че ще ни помогнете да напуснем замъка необезпокоявани?
— Точно така — каза Лисицата.
— Значи ние ще влезем в гробницата и ще ви донесем предмета и след като направим това, вие ще осигурите нашето заминаване до момента, в който вече няма да има никакви Адски Хрътки.
— Лъжат ни — каза Оливър. — И от Хрътките се страхуват не по-малко, отколкото от Звяра на Хаоса.
— Какво значение има това? — попита Мери. — Ще трябва да си напънем мозъците и да измислим как да измъкнем това нещо от гробницата. Чудим се какво ли е и това няма да ни даде мира.
— Значи — каза Корнуол на Лисицата — ни обещавате да ни измъкнете от тях?
— Да, обещаваме — каза Лисицата.
— Дано да си изпълните обещанието — каза Хол, — защото иначе ще се върнем и ще изчистим това свърталище от вас.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Зловонието бе зелено на цвят. Удряше направо в стомаха, запушваше носа, изгаряше гърлото, насълзяваше очите, замайваше мозъка. Беше чужда, гадна миризма, която като че ли не принадлежеше на нищо земно. Приличаше на силно разложение, идващо направо от недрата на Ада.
С часове се опитваха да поставят пръти и да закрепят тринога над отвора на гробницата (през това време Корнуол осъзна, че не може повече да я смята за гробница, а по-скоро за яма), след което да нагласят скрипеца и въжето, минаващо през него.
Сега, когато всичко бе готово, Корнуол се наведе през отвора, за да погледне надолу гнилата маса, която изпълваше пространството — материя с форма на желе, не особено твърда, не особено течна — гледка, която досега им бе спестил. Изглеждаше като че ли масата имаше същото неприятно, дразнещо стомаха качество, каквото притежаваше и зловонието, което се разнасяше от нея. Самото зловоние бе нещо ужасно, но когато се съчетаеше и с гледката на желето, запълващо гробницата, ставаше нетърпимо. Той се преви от сухото гадене, което не доведе до нищо, защото съдържанието на стомаха му отдавна бе изпразнено.
— Защо не ми позволиш на мен да опитам, а Марк? — каза Гиб, който се бе опрял на лакътя си. — Като че ли на мен това не ми се отразява толкова зле.
— Не вярвам страшно много да ти се иска — каза Корнуол остро — да изповръщаш всичко, което имаш в червата си.
— Но аз съм по-лек — запротестира Гиб. — Едва ли имам и една трета от теб. Ще е по-лесно да ме задържите на въжето.
— Престани, Гиб — каза ядосано Снивли. — Това вече го обсъдихме преди няколко часа. Вярно е, че тежиш три пъти по-малко от Марк, но притежаваш и три-пъти по-малко сила от неговата.
— Може да нямаме нужда от сила.
— Може да е много трудно — каза Хол — да се извади това нещо отдолу. Ако е излязло от тялото на Звяра, може все още да има някаква връзка с него.
— Тялото прилича на супа — каза Гиб. — На нещо като пудинг.
— Ако беше така — каза Корнуол, — клетката или глобусът, ако искате така да го наречем, щеше да е потънал. Нямаше все още да бъде на повърхността.
— Не можем да сме сигурни за това — каза Гиб. — Възможно е да се носи по повърхността.
— Нека преустановим тези приказки — каза Корнуол. — Както Снивли вече каза, ние взехме решение. Дълго го обсъждахме и приехме най-логичното. Аз притежавам повече сила от всеки от вас, а сигурно ще се наложи да имаме нужда от нея. Аз ще хвана предмета, а вие, момчета, веднага ще ме изтеглите с него. Дори може да има нужда от повече сила, отколкото аз притежавам. Всички други, ще държите въжето, но това ще стане, ако и Мери е тук да помага. Къде по дяволите се загуби тя?
— Отиде долу да запали огън — каза Снивли. — Ще имаме нужда от топла вода, за да се изкъпем след като се махнем от тук.
— Ако разбира се, водата успее да премахне мириса — каза Оливър.
— Големият Корем ни даде и сапун — каза Снивли.
— За какво ли им е сапун? Съдейки по миризмата, която се носи от тях, никога не го употребяват — каза Оливър.
— Престанете с тези глупости — извика им Корнуол. — Стига сте говорили за този сапун и за тази топла вода. Ако наистина е толкова необходимо да бъде запален огън, всеки от вас би могъл да го направи. Имаме нужда от Мери тук, за да държи въжето и това, което е още по-важно.
Гласът му изведнъж се понижи, засрамен от себе си. Но какво правеше той? Викаше им. Вероятно вонята бе виновна, мислеше си той — тя изгризваше мозъка, изостряше нервите, свиваше стомаха, след време превръщаше човека в пищящ маниак.
— Нека да се заемем с работата — каза той.
— Ще отида да доведа Мери — каза Оливър. — Ще остана вместо нея при огъня.
— Забрави за огъня — каза Хол. — Върни се с нея, защото може да се нуждаем от твоята помощ.
— Ако имахме кука — каза Хол, — щяхме да го закачим на нея и да го извадим. Но за съжаление нямаме. А също така нямаме и метал, от който да я направим. Там долу имат ковачница, пък нямат никакъв метал.
