— Значи само да заговорите за него и се разтрепервате — каза язвително Снивли. — Ще ни кажете ли тогава, какво го прави толкова страшен? Разкажете ни какво представлява ужасът, отправен към него. Не се опитвайте да ни го спестите. Имаме здрави стомаси.
— Той не идва от тази Земя — каза Лисицата. — Един ден просто дойде от небето.
— По дяволите — каза с отвращение Корнуол, — та поне половината езически богове са дошли от небето. Кажете ни нещо ново.
— Легендите напълно сериозно говорят, че той е дошъл от небето — каза Големият Корем. — Легендите също така казват, че той паднал и останал тук, на това място, носейки ужаса в себе си. Много от хората побягнали, за да спасят живота си, тъй като не харесали много неща около него. Онези дни били добри или поне така се казва в легендите. Имало много дъждове, почвата била богата и плодородна и земята била обитавана от много хора, които живеели в доволство и щастие. Но болести налегнали земята. Не падал никакъв дъжд, а почвата загубила плодородието си. Настанал глад и хората казвали, че Звярът е причината за болестите. Затова те свикали съвет и решили, че Звярът трябва да бъде ограден от тяхната земя. След усилен труд в продължение на много години, те успели да пренесат огромни камъни и го обградили с тях, като не само го обградили, но също така и го покрили отгоре. В най-горния край оставили малък отвор, за да може, ако се наложи да се достига до него, макар че никой не можел да обясни защо това било необходимо. След като построили гробницата, чиито основи били дълбоко в земята, в отвора намиращ се в горната част, поставили камък, който плътно прилепвал и по този начин отрязали всякакъв достъп със земята и небето.
— Когато приключили с това, те зачакали дъжда, но той не дошъл. Болестите продължавали, тревата умирала, почвата се превръщала в пясък. Но хората, верни на земята, тъй като някога тя била добра, не искали да я изоставят и се надявали отново да стане такава, каквато била преди. Измежду тези хора имало такива, които казвали, че са се научили да говорят езика на Звяра. Те казвали, че Звярът искал те да го боготворят. Те казвали: „Ако започнете да го боготворите, той може би ще премахне болестта от земята ви.“ Тогава хората започнали да го боготворят, но това не довело до нищо добро и те си казали помежду си: „Нека да му построим дом, умиротворителен дом. Сигурно, ако направим така, той ще е доволен и ще премахне болестите от земята ни“. Отново се напънали те и построили този замък, който виждате пред себе си. Хората, които се били научили да разговарят с него, се преместили да живеят в замъка, за да се вслушват в това, което той им казвал и да изпълняват нещата, които той искал от тях. Направо потрепервам като се сетя какви неща ни караше да правим.
— Но и това не помогна, нали? — каза Корнуол.
— От къде знаеш? — попита Лисицата.
— Защото земята продължава да е болна.
— Да, прав сте — каза Лисицата. — Не помогна.
— Но все пак вие останахте тук през цялото време, откакто построиха замъка — каза Мери. — Вие сте тези, които са си говорели със Звяра, нали?
— Да, тези, които сме останали — каза Пъпчивото Лице. Някои от нас умряха, въпреки че преживяхме много по-дълги години от нашите роднини и приятели. Живяхме, но и се променихме. Като че ли трябваше да живеем по дълго, само за да можем да се променям. Век след век промените настъпваха. Вие можете да видите тези промени.
— Не съм съвсем сигурен, че вярвам на всичко това — каза Снивли. — Изглежда напълно невъзможно обикновени хора да станат това, което са тези тук.
— Това бе по вина на Звяра — каза Големият Корем. — Ние усещахме, как той ни променяше. Не знаехме защо го правеше, но той продължаваше.
— Трябваше да си тръгнете — каза Корнуол.
— Вие не можете да разберете — каза Лисицата. — Ние дадохме дума, че ще останем, че ще останем със Звяра. След време хората си тръгнаха, но ние останахме. Страхувахме се, че ако го оставим сам, той ще разчупи гробницата и ще се спусне над Опустошената Земя. Не можехме да позволим това да се случи. Трябваше да останем между Звяра и Опустошената Земя.
— А след време вече нямаше къде да отидем, нямаше място за нас — каза Пъпчивото Лице. — Вече толкова се бяхме променили, че нямаше да намерим място, където да се приютим.
— Изобщо не възнамерявам — каза Снивли — да повярвам дори на дума от всичко, което казахте. Те току що ни разказаха една история за сформирането на едно свещеничество — група егоистични, заговорничеви пиявици, които са си живяли на гърба на хората. Те са използвали Звяра, за да живеят по- лесно, което вероятно след като хората са напуснали, вече не е било така. Но именно това е била някога целта им, когато са казали, че могат да общуват със Звяра. Дори сега се опитаха да ни убедят, че са направили всичко това с благородна цел — били застанали между Звяра и Опустошената Земя. В действителност те не са нищо повече от група хитреци, особено онзи с лице на лисица.
— Може и така да е — каза Корнуол. — Може би това, което казваш е вярно, но нека да чуем останалата част от историята.
— Това е всичко и всяка дума е чистата истина — каза Големият Корем.
— Но Звярът е мъртъв — каза Хол. — И вие не трябва повече да се притеснявате. Вярно е, че ви е казал да изпълните нещо, след като умре, но сега той е мъртъв и вие не трябва да го изпълните. Вече сте извън неговия обсег.
— Може би той няма достъп до теб — каза Лисицата — и до другите от твоята компания, но до нас има. Ние живяхме с него толкова дълго и вероятно станахме част от него. Затова по много начини той все още живее в нас. Дори в смъртта си има достъп до нас — да, дори и в смъртта си.
— О, Боже — каза Корнуол, — това наистина е възможно и може да се случи.
— Ние знаем, че той е мъртъв — каза Големият Корем. Тялото му лежи в гробницата и изгнива. Смъртта му настъпваше много бавно и като че ли и ние умирахме бавно с него. Ние можем да усещаме умирането и смъртта. Когато настъпи нощ и настане тишина, той пак е тук. За вас сигурно не, но със сигурност за нас.
— Добре тогава — каза Хол. — Да кажем, че сме ви повярвали на всичко. Много време ви е отнело да изградите тази история, следователно имате някаква определена цел. Мисля, че сега е време да ни разкажете и за тази цел. Вие казахте, че имало някаква неприятна работа, която искате да бъде свършена, а също така и че ние можем да я свършим, защото не се страхуваме от Звяра или поне не колкото вас.
— Задачата изисква влизане в гробницата — каза Лисицата.
— Имате пред вид гробницата, в която лежи мъртвото чудовище? — извика Мери.
— Но защо? — ужасен каза Корнуол. — Защо именно в гробницата?
— Защото — каза Лисицата — там има нещо, което трябва да бъде изнесено. Нещо, което Звярът каза, че трябва да бъде изнесено навън.
— Знаете ли какво представлява това нещо?
— Не, не знаем какво е. Попитахме Звяра, но той не пожела да ни каже. Но ние знаем, че е там. Вдигнахме капака на гробницата и го видяхме. Това ни костваше огромен кураж, но го направихме. Не за дълго, разбира се. Само хвърлихме един бърз поглед и видяхме предмета, който трябва да бъде взет. След това избягахме.
— И вие искате ние да го изнесем?
— Само ако искате — каза Лисицата.
— Ще ни обясните ли какво представлява? — попита Мери.
— Видяхме само част от него или поне така предполагам. Нямаме представа, какво представлява. Прилича на клетка, кръгла клетка. Има метални пръчки, които ни карат да мислим, че прилича на клетка. Горе-долу е толкова голям. — Лисицата протегна ръцете си, обхващайки около един фут е тях.
— Поставено в тялото на Звяра?
— Точно така — отвърна Лисицата.
— Ще бъде гнусна работа — каза Гиб.
— На мен не ми харесва — каза Снивли. — Усещам някакво зло в цялата работа. Има още нещо, което те не ни казват.
— Може и така да е — каза Корнуол, — но те имат проблем. Естествено, ще се наложи да си платят цената за услугата. — Няма — обърна се той към Лисицата — да се разминете само с няколко пилета и
