— Не само разбиране — каза Сътън. — Просто елементарната справедливост го изисква. Толкова години се е грижил за нас, че е заслужил свободата си.
— Довиждане, сър — рече Уелингтън.
— Довиждане — отвърна Сътън. — И много ви благодаря.
Една от русалките му подсвирна. Сътън й каза:
— Някой ден, хубавице моя, ще прекалиш с шегите си.
Тя му се изплези и се гмурна във фонтана. Вратата се затвори с щракване след Уелингтън. Сътън бавно отвори писмото и разгъна единствения лист:
„Скъпи Аш,
Днес посетих мистър Адамс и той ми каза, че се опасява, че може да не се завърнеш, но аз му възразих, че съм сигурен, че ще си дойдеш. Така че сега правя това не защото си мисля, че ти няма да се завърнеш и никога няма да узнаеш… Защото аз знам, че ще се върнеш. Когато ме изостави и пое своя път, аз се почувствувах остарял и никому ненужен. В една Галактика, където могат да се направят толкова много неща, аз не вършех нищо. Ти ми каза, че искаш само да живея в старата къща и да не се тревожа за нищо, и аз знам, че ти го каза само защото си добър и не би ме продал, дори и да съм ти съвсем непотребен. Затова сега ще направя нещо, за което винаги съм си мечтал. Ще се заселя на една планета. Изглежда доста хубава и аз бих могъл да правя нещо там. Ще я уредя добре, ще си построя дом и може би някой ден ще ми дойдеш на гости.
Твой Бъстър
П. П. Ако някога ти потрябвам, можеш да разбереш къде съм от земевладелческата служба.“
Сътън внимателно сгъна листа и го пъхна в джоба си.
Остана да седи на креслото, заслушан в ромоленето на потока, който течеше на окачената над камината картина. Запя птичка, в тихия вир почти до самата рамка подскочи риба.
Утре, мислеше си той, ще се срещна с Адамс. Може би ще успея да разбера дали той стои зад всичко, което се случи. Макар че защо трябва да е той? Аз работя за него и изпълнявам нарежданията му.
Сътън поклати глава. Не, едва ли е Адамс.
Но все някой трябва да е. Някой, който го чакаше да се върне, който дори и сега продължава да го наблюдава.
Сви мислено рамене, взе вестника и го разгъна.
Беше „Галактически новини“ и за двадесет години форматът не бе променен. Неизменните колонки, отпечатани със сиво мастило, изпълваха страницата, прекъсвани само от кратки заглавия. Новините от Земята започваха от горния ляв ъгъл на първата страница, следвани от марсиански и венериански новини, после колонката за астероидите и колонка и половина за спътниците на Юпитер… и накрая идваха далечните планети. Знаеше, че новините от другите части на Галактиката се намират на вътрешните страници. По няколко изречения за всяко събитие. Също като някогашните клюкарски колонки в провинциалните вестници отпреди много векове.
И все пак, мислеше си Сътън, като оглаждаше смачкания вестник, това е единственият начин да се представи цялата информация. Имаше толкова много новини… новини от много светове, от много сектори… новини за хора, новини за андроиди и роботи, новини за извънземни същества. Отделните съобщения трябваше да се съкращават, сбиват и сгъстяват, докато една дума заместеше сто други.
Разбира се, имаше и други вестници, издавани в отдалечените райони, и те съобщаваха местните новини с повече подробности. Но на Земята имаше нужда от общогалактически обзор на новините… защото Земята бе столицата на Галактиката… една планета, превърната в столица… планета, която не произвежда хранителни продукти, няма промишленост и единствените й функции са да управлява. Планета, където всеки сантиметър от повърхността се обработва като парк или градина.
Сътън прегледа набързо колонката за Земята. Земетресение в Източна Азия. Нови подводни строежи за настаняване на извънземни служители — дипломатически представители, чиито родни планети са покрити изцяло с вода. Три новопостроени космически кораба за Деветнадесетия сектор. И най-накрая:
„Ашър Сътън, агент за специални поръчения към Отдела за галактическо разследване, се завърна днес от 61-вата от Лебед, където бе изпратен преди двадесет години. Още преди няколко години бе изгубена всякаква надежда, че ще се завърне. Веднага след приземяването му около кораба бе поставена охрана, а самият той бе изолиран в хотел «Орион». Невъзможно бе да се срещнем с него и да го интервюираме. Наскоро след пристигането си е бил предизвикан на дуел от Джефри Бентън. Мистър Сътън е предпочел нетрадиционен дуел и оръжие — пистолет.“
Сътън прочете съобщението още веднъж.
„Невъзможно бе да се срещнем с него…“
Хъркимър бе казал, че във фоайето има журналисти и фоторепортьори, а десет минути по-късно Фердинанд се беше заклел в противното. Никой не му беше звънил. Никакви опити да се свържат с него. А може и да е имало, но са били ловко осуетени. Осуетени от същия човек, който го е причакал, от същата сила, която се намираше в стаята, когато прекрачи прага.
Пусна вестника на пода и се замисли.
Предизвикал го бе на дуел един от най-добрите, а може би и най-добрият измежду онези, които се развличаха с дуелиране.
Старият семеен робот бе избягал… или е бил принуден да избяга.
Всички опити на представители на пресата да се свържат с него са били осуетени.
Видеофонът измърка и той подскочи.
Позвъняване.
Първото, откакто бе пристигнал.
Завъртя се на стола и щракна ключа.
Появи се лице на жена. Гранитносиви очи, кожа с цвят на магнолия и ореол от медночервена коса.
— Казвам се Ева Армър — каза тя. — Помолих да ме изчакате в асансьора, помните ли?
— Познах ви — рече Сътън.
— Обаждам се, за да ви се извиня.
— Не е необходимо…
— Разбира се, че е, мистър Сътън. Вие сте си помислили, че ви се присмивам, а в действителност не беше така.
— Смешен бях — каза й Сътън. — Имахте право да се смеете.
— Ще ме поканите ли на вечеря? — попита тя.
— Разбира се — отвърна той. — За мен ще бъде истинско удоволствие.
— А после ще отидем някъде — предложи тя. — Ще прекараме една чудесна вечер.
— С удоволствие — рече Сътън.
— Ще ви чакам във фоайето в седем — каза тя. — И няма да закъснявам.
Екранът угасна и Сътън остана да седи неподвижно на стола.
Ще прекарат една чудесна вечер, бе казала тя. И той се опасяваше, че може би ще излезе права.
Ще прекарат една чудесна вечер. И ще бъдеш късметлия, ако утре все още си между живите, каза си той.
10
Адамс мълчаливо гледаше четиримата, които бяха дошли в кабинета му, и се опитваше да отгатне какво мислят. Но лицата им не бяха по-различни от всеки друг ден.
Кларк, космическият инженер, стискаше някакъв справочник в ръка, а изражението му бе строго и непроницаемо. Той беше олицетворение на здравия разум.
Андерсън, специалистът по анатомия, едър и недодялан, тъкмо палеше лулата си и в момента за него това, изглежда, беше най-важното нещо на света.
