из вселената като плувнали след корабокрушение останки, останки от разума на създания от неопределено пространство и време.
Адамс трепна уплашено.
Никога няма да свикна, помисли си той. Винаги ще се стряскам като хлапак, който очаква да го ударят.
Призрачните мисли бърбореха и цвърчаха, сякаш му се подиграваха.
Адамс затвори очи и се облегна назад.
— Здравей, Торн — излъчи мисъл той.
Прие мисълта на Торн, слаба и на пресекулки, изминала разстояние повече от петдесет светлинни години.
— Ти ли си, Адамс? Нещо много слабо те чувам.
— Аз съм. Какво има?
Пронизителна, напевна мисъл нахлу отнякъде и заподскача из главата му:
Разливай шума… ощипи рибата… кислородът струва скъпо.
Адамс я прогони с усилие и се съсредоточи.
— Започни отначало, Торн. Някакъв призрак се намеси и те заглуши.
Сега мисълта на Торн бе по-ясна и отчетлива.
— Исках да те попитам за едно име. Струва ми се, че съм го чувал някъде преди, но не съм много сигурен.
— Кое име?
Торн изпращаше мислите си бавно и отчетливо с интервали между тях, за да преодолее космическите смущения.
— Името е Ашър Сътън.
Адамс подскочи от стола. Устата му широко се отвори.
— Какво? — изрева той.
— Тръгни на запад — обади се глас в мозъка му. — Тръгни на запад и после право нагоре.
След това отново се появи мисъл на Торн:
— …това е името, което бе отпечатано на първата страница…
— Започни отначало — замоли се Адамс. — Започни отначало и карай бавно. Отново ни заглушиха. Нищо не разбрах.
Този път мислите на Торн бяха бавни и мощни.
— Ето как се случи всичко. Спомняш ли си за катастрофата, която стана тук. Петима загинали…
— Да, да. Разбира се, че си спомням.
— У един от убитите намерихме книга или по-скоро нещо, което е било книга. Почти изгоряла и силно радиоактивна. Роботите направиха каквото можаха с нея, но не откриха много неща. Само тук-там по някоя дума. Нищо не се разбира.
Поради смущенията се чуваше мъркане и бучене. Намесваха се недовършени мисли. Блуждаеха откъслеци, лишени от човешка мисъл и значение — навярно те щяха да им липсват дори ако бяха цялостни.
— Започни отначало — отчаяно помисли Адамс. — Започни отначало.
— Нали разбра, става дума за катастрофата. Петима души…
— Да, да. Дотук разбрах. До мястото с книгата. Но какво общо има това със Сътън?
— Ами това е всичко, което роботите успяха да разчетат — обясни Торн. — Само три думи: „от Ашър Сътън“. Сякаш той е авторът. Все едно че книгата е написана от него. Беше на една от първите страници. Може би заглавната. Такава и такава книга от Ашър Сътън.
Настана тишина, дори призрачните гласове замлъкнаха за миг. След това се чу пронизителна фъфлеща мисъл… бебешка мисъл, незряла, скимтяща. Без контекст, непреводима, почти безсмислена. Но ужасна и непоносима със своята нечовешка същност.
Адамс почувствува как внезапен, смразяващ страх го пронизва чак до мозъка на костите. Сграбчи с две ръце облегалките на креслото и замря, вкопчен здраво в тях, докато мръсната ноктеста лапа на страха мачкаше вътрешностите му.
Изведнъж мисълта изчезна. Само петнадесетте светлинни години виеха сред студа на космическото пространство.
Адамс се отпусна и усети как потта тече под мишниците му и се процежда надолу по ребрата.
— Тук ли си още, Торн? — попита той.
— Да. Аз също хванах нещичко от това.
— Доста неприятно беше, нали?
— Не съм чувал по-неприятно нещо — каза Торн.
За миг настъпи тишина. После Торн продължи:
— Навярно само си губя времето. Но името ми се стори познато.
— Така е — отвърна Адамс. — Сътън е онзи, който отпътува за 61-вата от Лебед.
— А, ето кой е бил.
— Тази сутрин той се завърна.
— Тогава не е възможно да е същият. Навярно е някой друг със същото име.
— Може и така да е — съгласи се Адамс.
— Нямам какво друго да ти съобщя — добави Торн. — Просто името ме безпокоеше.
— Продължавай да се обаждаш — излъчи мисъл Адамс. — Уведоми ме, ако откриеш нещо.
— Ще го направя — обеща Торн. — Дочуване.
— Благодаря, че се обади.
Адамс свали шлема. Отвори очи и видът на стаята, обикновена и земна, с нахлуващите през прозореца слънчеви лъчи му подействува като истински шок. Отпусна се в креслото и започна да си припомня. Човекът се появи на свечеряване, изплува от мрака, седна до него и съвсем нормално поведе разговор. Само че думите, които изрече, бяха ненормални.
„Щом се завърне, Сътън трябва да бъде убит. Аз съм вашият приемник.“
Приказки на безумец.
Невероятно.
Невъзможно.
И все пак може би трябваше да се вслушам в тях. Може би трябваше да го изслушам, вместо да избухвам.
Само че никой не убива човек, който се връща след двадесетгодишно отсъствие.
Особено човек като Сътън.
Сътън е способен. Един от най-способните хора на Бюрото. Ловък и хитър, добре познава психологията на извънземните, специалист по въпросите на галактическата политика. Едва ли някой друг би могъл да изпълни задачата на Лебед.
Ако изобщо я е изпълнил.
Естествено, аз не зная това. Но утре той ще бъде тук и ще ми разкаже всичко.
Без да бърза, Адамс остави настрана шлема, после протегна неохотно ръка и щракна превключвателя.
Обади се Алис.
— Донеси ми досието на Ашър Сътън.
— Веднага, мистър Адамс.
Адамс се облегна в креслото.
Слънцето приятно огряваше плещите му. Часовникът успокояващо тиктакаше.
Беше спокойно и уютно след призрачните гласове, които шепнеха в космическото пространство. Мисли, които никой не можеше да задържи, нито да проследи обратно и да каже: „Тази мисъл тръгна оттук еди-кога си.“
Макар че ние полагаме усилия да го направим, помисли си Адамс. Човекът опитва всичко и поема всеки риск дори когато няма никакви изгледи за успех.
Усмихна се в себе си. Толкова необикновен би бил подобен проект.
